След Съкровище, пищови и южни морета беше ясно, че историята ще има продължение и очаквахме Ателие за българска детска литература Upper earth books и Калоян Захариев да ни въвлекат отново в приключенията на Надя и Мартин.

Изчетох с интерес и споделям с радост, че имаме хубави истории, изпълнени с неочаквани и забавни моменти за деца, тийн и не само от наш млад писател. Отново, както и в първата книга, приключенията нямат граници, читателят надниква из различни места по света, научава много за тях. Разказът умело преплита и исторически събития и места, което е голям плюс.

Няма да издавам подробности от сюжета, но е ясно, че между кориците се крие истинско злато.

Книгата е идеална за подарък! Препоръчвам.

Посърналият април на Исмаил Кадаре ме свари съвсем неподготвена за толкова дълбоко преживяване. Уж съм четящ човек, пък едва сега стигам да прочета нещо от албански автор. И, признавам, много митове се развенчаха докато четях Посърналият април.

Освен първа книга от албански автор, това бе първа книга, която изчетох изцяло на телефона си. Защото, разбира се, издадена веднъж далеч във времето, няма къде лесно човек да я намери. Затова и качвам не корицата на българското издание.

Най-планинските части на Албания и планинците, които живеят по силата на Канона, установен от столетия и по-силен от всеки държавен закон. Суров живот на ръба със смъртта. Живот постоянно до смъртта. Човешката чест, семейната чест, кръвният данък, без милост, без пощада, без дори мисъл за измяна на Канона. Човешкият живот обезличил радостта от съществуването. Загубил стойност. Измерван само в чест и дълг.

Класика, която ни потапя в суровия балкански бит и още по-суровите правила, които хората изграждаме по неведоми пътища, ирационално. Пътища, които водят до безпътие.

Преводът е на Марина Маринова от 1989 година от албански език и е хубав.

Благодаря на Деси Илиева-Попова от Увекинд за това, че този текст достигна и до мен.

Мураками е мой любим автор. От най-любимите. Харесвам как пише. Харесвам как няма граници, изненадва, подсмихва се, гмурнат в дълбокото ежедневие. Сериозно не пропуска детайла. Още по-сериозно те замисля, завихря, засмуква, заиграва.

Изчезването на слона не прави изключение. Сборникът включва 17 разказа, кой от кой по-фантастични в пряк и преносен смисъл. Отново, както в много от книгите на Мураками, присъстват котки, джаз, в подробности описана храна, приготвяне на храна, консумация на храна. И ежедневие. На пръв поглед от най-сивото, непретенциозно и небрежно. На най-обикновени хора. Като теб и мен.

Не, няма да издам как изчезва слонът. Мистериозно, разбира се. Или какво правиш, когато срещнеш 100% идеалното момиче. Всеки да си го открие сам.

Да, като скици на (бъдещите му) романи са някои от разказите, което е още по-омайно.

250 страници истинска наслада. А след всеки разказ – нужда от силна доза въздух преди следващия.

И още от Мураками:
За какво говоря, когато говоря за бягането
Мъже без жени
Безцветният Цукуру Тадзаки.
1Q84
Птицата с пружина
Танцувай, танцувай, танцувай
Преследване на дивата овца
Кафка на плажа

Продължавам серията разкошни романи, които ми се случват това лято с Народна топка на Михал Вивег. Авторът е достатъчно популярен за ценителите на съвременната европейска проза. Майстор е. Книгата е издадена на български още 2007 година. Беше ми хубаво да я прочета сега. Дължа го на Вася, която ми я препоръча и даде.

Първо си мислех, че романът ще ме захлупи в соц-а. Шепа съученици с техните случки от 80-те в Чехословакия. И до днес. Не, никак не е за соц-а книгата. За хората е, обикновени, истински, със съдбите им, с приятелството, което подкепя, с влюбванията и разделите, с тръдността да си себе си.

Съвсем естествено, книгата ме върна в моите тийн години, което си е силна носталгия по едни красиви, макар и бурни и доста противоречиви времена. Много земно и без излишни украсявания и парфюм, просто животът какъвто беше и е.

„- Оцелях. Оцелях от собствената си младост.

Отчасти това е негова собствена заслуга, отчасти имаше късмет. Не всеки успява да оцелее от младостта – тя върхлита нещастниците по ресторантите, по улиците, на абитуриентските срещи. Вижда ги по телевизията, чете статиите им във вестниците.“

„… това е един пубертетен роман за възрастни … За избитите. И за тези, които са намерили себе си в живота…“

„…да изпълниш живота с безответен копнеж, или да го пропилееш. И аз самият не съм наясно: понякога се чувствам като трагичен герой, друг път (по-често) – като герой от шесто продължение на някога успешна комедия за тийнейджъри.“

Много ме докосна Народна топка. Препоръчвам.

Много се забавлявах да чета „Изкушението да бъдеш щастлив“ на Лоренцо Мароне. (Сега, претенциозно ще прозвучи вероятно, но съвременната европейска проза е като цяло наслада.)

Нищо, че разказът е на старец (а рядко се пише за старци и те са в центъра на събитията), мнооого ведрост лъха измежду страниците! Доооста свежи неща минаваха през главата на Чезаре постоянно. И ме усмихваше от всяка страница. Плюс много ме замисляше. А това харесвам в книгите – да ме замислят. Усмихването идва бонус. Както и сълзите в края. Те са доказателство, че книгата си е струвала.

Ако обичаш книги с истории, то „Изкушението да бъдеш щастлив“ не е за теб. Не е като да няма история, но не тя е водещата. И да, сериозна е историята. Но ако обичаш книги с лежерни закачки, с много италианско настроение, с котка, с много свалки и с радостта от живота в най-малките му детайли – това е книга за теб.

Мда, някъде прочетох сравнение между „Изкушението да бъдеш щастлив“ и „Стогодишният старец, който …“, но не, книгите са различни, макар и двете да са за старчета, да са с голяма доза усмивка и мъдрост. Различни са. И носят различно усещане в края. Поне при мен.

Идеална корица от Дамян Дамянов! Перфектно пасва на текста.

„Ние вярваме, че животът никога не свършва и зад ъгъла винаги ни чака някоя новост, която ще промени всичко. То е нещо като надлъгване със самите себе си, така че да не се вживяваме много в провалите си, в пропилените си шансове, в изпуснатите си влакове.“

„… мечтите понякога се появяват на прага ти, но това става само ако си си направил труда да ги поканиш. Иначе може да бъдеш сигурен, че ще прекараш вечерта сам.“

„Мислим си, че нямаме нужда от никого, докато не забележим, че вече нямаме никого.“

„Ако още от дете не те научат да прегръщаш, после всичко става дяволски сложно.“

„За съжаление, животът ме научи, че никой никому не може да помогне. Спасяваме се сами, ако поискаме.“

„Учат ни на уравнения, стихотворения наизуст, имената на царе, но никой не ни обяснява как да се изправяме срещу страха си, как да приемаме разочарованията, откъде да намерим кураж, за да понесем болката.“

Идеално четиво. Препоръчвам.

Дълбоки води. Истинска наслада. Колям кеф е четенето на Борхес. Кеф от чист вид.

Разчиствах книгите (два купа) от нощното ми шкафче и сред тях бе Измислици. Защото много харесвам Борхес. И ха – изненада – оказа се, че не съм писала тук за това съкровище. През изминалите дни препрочетох разказите от сборника „Измислици“ („Ficciones“) на големия Хорхе Луис Борхес.

„Тежка и изтощителна лудост е да пишеш пространни книги … има по-добър метод: да внушиш, че книгите вече съществуват и да предложиш някакво обобщение … По-разумен, по-некадърен, по-ленив, аз предпочетох да напиша бележки върху въображаеми книги.“ казва Борхес в предговора към сборника „Градината с разклоняващи се пътеки“.

Ако кажа, че са философски, вероятно доста хора биха се отказали да четат. Та, не, не са филофоски, по-скоро са една голяма игра, интелектуална забава, търсене в изумителен лабиринт. Търсене в и на думите, смислите, книгите, човеците, световете, боговете.

Да, вероятно тези разкази не биха понесли на всеки. Защото лъкатушат и предизвикват мозъка от всеки ред. Може да ви се завие свят, т.е. вероятно ще ви се завие свят докато ги четете. И това ще е най-малкото, което ще ви сполети от разказите на Борхес в Измислици. Защото от големия детайл изведнъж зуумват в небивал мащаб. И така  – всеки разказ, всеки ред. Изумително доказателство, че въпреки хала, на който сме се докарали като човечество, има и противовес, другата крайност. Човек все пак остава мислещо, измислящо, сътворяващо същество.

Изграждането на немислимото е човешко, с лекота, поне така го вижда и разказва Борхес. Без граници, без клишета. Като в картина на Ешер, в която не знаеш вървейки нагоре дали не си някъде долу, всъщност. Уж познати сцени, истини изведнъж блясват в неочаквано нови цветове. Не, няма усещане за хаос, въпреки резките промени. Защото в световете, които Борхес строи за нас в писанията си, блика хармония и мир. Което е неочаквано. Носи мъдрост и спокойствие.

Та, ако не съм го казвала така явно и на висок глас, време е да поправя тази грешка – хора, Борхес, Хорхе Луис Борхес. За четене. И препрочитане. И после пак.

Това е първо нещо от Емил Андреев, което чета. Беше ми интересно да се запозная с този съвременен наш автор, който макар и популярен отдавна, едва сега захващам. И този роман ми препоръча милият начетен книжар от Хеликон на Главната в Габрово – Цветомир Цанков. И му се доверих, както става ясно.

Купух Проклятието на жабата заедно с Моята кръв и ги четох почти едновременно. Любопитно – и двата романа от нови за мен автори, и двата разказват истории от родната действителност и из соца. И ми вървяха идеално успоредно.

Романът е разделен на две части. В първата се разказва за малкия Михаил, а във втората – за вече порастналия. Мистични елементи (момчето сънува и вижда в сънищата си бъдещето) се оплитат умело с любовно-сексуални такива, а за капак и криминални. Музиката (главният герой свири на чело) върви успоредно с битови сцени. Поне за мен историята е интригуваща в първата си част и бях любопитна да я изчета, докато във втората ми стана леко монотонна, защото редуваше основно сексуални привличания и пророчески сънища, поднесени под формата на писма от Мишо до вече починалия му баща.

Един такъв лежерно-хаотичен соц от края му в България. Малкото градче с дълбоките си тайни и свързаности между хората. Типичната завидна чаровност на детството из улиците, обикалянето из прахоляка, бандата шепа деца, с всичките им смело-страшни и откривателски пориви.

И после тъгата от порастването. Различната съдба на всеки. Носталгията. Да, „Онова (зло) отмина – и това ще мине!“

Хубава корица от Александър Гьошев за този роман.
А аз ще потърся и други от Емил Андреев.

Четенето не е задължение, а забавление! Препоръчани книги от деца за деца и от възрастни за деца по класове – готина инициатива на Книжарници Сиела вече за втора година.

Имах честта да препоръчам книги за ученици от 10 клас (че си имам и такива у дома) и заедно с Яна от Увекинд направихме готин списък. Като цяло всички списъци са симпатични и ако не сте залепени за задължителната литература, към която съм силно скептична и намирам за досадна, излишна и пречеща на четенето, препоръчвам да огледате с учениците си 1-12 клас тези предложения.

Книжката се разпространява безплатно в Книжарници Сиела.

Яна препоръчва на учениците около 10-ти клас:

1. Ще ти дам слънцето. Джанди Нелсън
2. Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената. Бенджамин Алире Саенц
3. Името на вятъра. Патрик Ротфус
4. Чудо. Ар Джей Паласио
5. Фенка. Рейнбоу Роуъл

Моите препоръчани книги за тази възраст са:

1. Пътеводител на галактическия стопаджия. Дъглас Адамс
2. Кронос, тоя нещастник. Юлия Спиридонова – Юлка
3. Има ли крокодили в морето. Фабио Джеда
4. Черната кутия – ниско прелитащи кучета. Алек Попов
5. 18% сиво. Захари Карабашлиев

Хайде. Кои са вашите допълнения? С какво още може да се обогати този списък?

Ясно е вече, че съм фен на Иън Макюън – един от най-големите британски съвременни писатели! И е ясно, че летвата си е вдигната високо. За мен лично, особено след Изкупление. Затова и веднага щом мернах, че е излязла, захванах Операция „Сладкоугодник“. Е, изчетох я наистина бързо (защото е много четима и любопитна) – много ми хареса!

Сюжетът този път ни отнася в Англия на 70-те, които Макюън реално е живял. Разбира се – има замесен писател, дори няколко. В стила на Макюън има много истории в историята – от една страна фикции (разкази и романи на писателя), а от друга – политическия контекст с много любопитни детайли от историята на Европа от миналия век. Това дава, поне за мен, изключителна плътност и усещане за достоверност, а успоредно с това – замах и величина. Признавам си, научих много неща, за много други се замислих. И да, обичам романите да носят и истинност.

Историята е шпионска, има и леко криминален привкус, но и доста плътен любовен пласт. Като роман на Макюън – не липсват и еротичните сцени. Политическите разсъждения, осново типични за неговите романи, не оставят пасивно в единия край на палитрата, а се завихрят и отвеждат до другия. Лично за мен са много любопитни и ценни.
А, да, краят е неочакван.

„аз вече знаех колко трудно е била изградена западната цивилизация, въпреки несъвършенствата й. Управлението ни имаше недостатъци, свободата ни не беше пълна. Обаче в тази част на света нашите управници вече нямаха абсолютната власт, а варварството беше ограничено предимно в битовата сфера. Каквото и да се въргаляше под краката ми в Сохо, ние се бяхме издигнали над мръсотията. Катедралите, парламентарните сгради, картините, съдилищата, библиотеките и лабораториите – всички те бяха твърде ценни, за да бъдат разрушени.“

Хубаво, че изчетох леки резюмета, оскъдните (все още) мнения за книгата из българските сайтове след като я прочетох. Иначе не знам дали щях да я захвана. Осъзнавам също, че съм критична силно към кориците, но и този силен и стойностен текст отново смятам, че е ощетен откъм поднасяне визуално.

От многото бележки под линия и исторически и политически препратки Макюън ми състави сериозен списък за доограмотяване по Европейска история от миналия век, за което също съм благодарна и захващам да чета и доразучавам.

Радвам се, че Иън Макюън ще идва есента в България на Синелибри! Очаквам с нетърпение!

Да, а романът е идеален за ваканционните дни. Препоръчвам силно.

---

За други книги на Иън Макюън писах също: Изкупление. Законът за детето. Черните кучета.