Нещата, които синът ми трябва да знае за света. Фредрик Бакман

IMG-7913

Бакман – класика си е този човек. Истини, които всички ги знаем, но разказани в неговия стил забавно-лежерно-хайлашки. Нещата, които синът ми трябва да знае за света се чете на един дъх. И през страница се смеех на глас. Защото Бакман ми припомни през какво съм минала. Ама така с приятелско намигване и дооста искреност.

Книга за родителството в първо лице. Без грим. С всичките му лъкатушения емоционално и не само.

„Защото толкова дълго време бяхме най-големите егоисти в историята на света, преди да станем родители и да осъзнаем колко маловажни сме всъщност.“

„Дядовците ти са построили собствените си къщи преди още да има Гугъл. Разбираш ли какво монументално начинание е това? Те не са хора, а швейцарски ножчета с бради. … Леле.“

„И ето ни сега, със специализираните професии и кросфит тренировки, поддържани бради и фейсбук статуси, а не знаем как се реди дървен под. Или къде се намира ангренажният ремък.“

„Надявам се никога да не объркаш битката за равенство с война между половете. Никога да не мислиш, че една жена не заслужава същите права или свободи като теб, или същата заплата за работата, която вършиш и ти. И да не ти хрумне, че само защото тя заслужава тези неща, трябва да спреш да й отваряш вратата, когато можеш. Да не си мислиш, че равенството и джентълменството не могат да съществуват едновременно.“

„Искам никога да не забравяш, че можеш да станеш какъвто пожелаеш, но това далеч не е толкова важно, колкото да знаеш, че можеш да бъдеш такъв, какъвто си.“

Книгата е идеална за родители, за бъдещи родители, за нови в попрището майка и татко хора. Ще ви разсмее, замисли и ще ви накара да не се чувствате толкова самотни в онези нощи, когато безкрайно ви се спи, но младенците-наследници не са на същото мнение. Може леко да сладни на моменти, но в други си е доста „право в целта“. И с това е чаровна.

Иначе, разбира се, ако човек още не чел Човек на име Уве – за-дъл-жи-тел-на е 🙂

Да мечтаеш отвъд. Александър Ненов

IMG_7677

Лелеее много ме усмихна тази книга! Пързо, защото познавам Алекс Ненов от години, но никак не само заради това! Разказ след разказ, забава и замисляне, ръка за ръка – чудесен съвременен текст, написан с ерудиция, тънко чувство за хумор, без граници на въображението, с голяма доза сарказъм към днешния ден и претенциите на хората и обществото ни като цяло, ама без да е излишно назидателно. Плюс един оптимизъм и жизнеутвържване блика, точно толкова, колкото обещава заглавието. И бъдещето, толкова светло, колкото още някак не можем всички ние да си го представим днес.

Мнооого ми хареса, искрено! От първия разказ, та до последния. Браво Алекс!

Чудесна корица, в допълнение на симпатичните текстове. Хубаво за Деница Трифонова.

И браво за Изток-Запад!

Препоръчвам.

Изчезването на слона. Харуки Мураками

IMG_7143

Мураками е мой любим автор. От най-любимите. Харесвам как пише. Харесвам как няма граници, изненадва, подсмихва се, гмурнат в дълбокото ежедневие. Сериозно не пропуска детайла. Още по-сериозно те замисля, завихря, засмуква, заиграва.

Изчезването на слона не прави изключение. Сборникът включва 17 разказа, кой от кой по-фантастични в пряк и преносен смисъл. Отново, както в много от книгите на Мураками, присъстват котки, джаз, в подробности описана храна, приготвяне на храна, консумация на храна. И ежедневие. На пръв поглед от най-сивото, непретенциозно и небрежно. На най-обикновени хора. Като теб и мен.

Не, няма да издам как изчезва слонът. Мистериозно, разбира се. Или какво правиш, когато срещнеш 100% идеалното момиче. Всеки да си го открие сам.

Да, като скици на (бъдещите му) романи са някои от разказите, което е още по-омайно.

250 страници истинска наслада. А след всеки разказ – нужда от силна доза въздух преди следващия.

И още от Мураками:
За какво говоря, когато говоря за бягането
Мъже без жени
Безцветният Цукуру Тадзаки.
1Q84
Птицата с пружина
Танцувай, танцувай, танцувай
Преследване на дивата овца
Кафка на плажа

Империя. Джеръми Паксман

IMG_6974

Историята на Британската империя в 380 страници, поднесена с чувство за хумор, без спестени детайли, по интересен и силно увлекателен начин. Не мислих, че е възможно, но Джеръми Паксман е истински майстор и Империя е книга, която си заслужава.

Как се създава и как просъществува най-голямата империя в световен мащаб? Столетия отнемат да се изгради, а само десетилетия да се срине. Величие, авантюризъм, трудни решения, смели мореплаватели … но и високата цена – съдбата на милиони и прекроен свят. Как е възможно да функционира подобна световна машина? Изключителен разказ за историята на Империята, която никак не малко засяга историята на човечеството.

„Тази система – разкош, граден върху нищета – можела да оцелява само благодарение на насилието.“

Тук мнооого познато ми звучи и някак, като бивша част от империя (хм, не една, две дори), виждам следи у много хора около себе си, на които сякаш е добре внушено каквото е било и за всички колониални населения на Британската империя: „… местното население били считани за мързеливи, наивни и некадърни …“

„Мотивите били комплексни – понякога от военно, понякога от търговско естество, задоволяване на алчност или научно любопитство, разпространяване на религия, освобождаване и потисничество, осигуряване на работна ръка и отърваване от излишни работници, … но водещата и най-властна подбуда за пътешествия и колонизация били парите.“

„… работата по управлението на колониите преминала от ръцете на колоритните строители на империята  в ръцете на скучните им наследници, за които, както правилно преценява Х. Дж. Уелс „империята и цивилизацията са просто нещо, което им се е случило, също както пресните марули се появяват през питомните зайци. Те не разбират как са ги получили, няма да знаят и как да ги запазят.““

Намерих доста прилики и аналогии с други империи, не само държавни, но и икономически. Много любопитни детайли разбрах. Хареса ми, че надникнах в различни краища на света и историята им.

Хм, за Тасмания, за която съвсем наскоро четох (и писах – Смъртта на речния водач) – и не само за там, ми бе много тъжно. За много от местата и личностите четох допълнително, за да си изясня. Завладяваща е книгата на Паксман. По-късно видях, че май има и сериал, ще потърся.

Вася, благодаря ти, че ми я препоръча и даде.
Ако не става ясно – много ми хареса. Препоръчвам.

Народна топка. Михал Вивег

IMG_6952

Продължавам серията разкошни романи, които ми се случват това лято с Народна топка на Михал Вивег. Авторът е достатъчно популярен за ценителите на съвременната европейска проза. Майстор е. Книгата е издадена на български още 2007 година. Беше ми хубаво да я прочета сега. Дължа го на Вася, която ми я препоръча и даде.

Първо си мислех, че романът ще ме захлупи в соц-а. Шепа съученици с техните случки от 80-те в Чехословакия. И до днес. Не, никак не е за соц-а книгата. За хората е, обикновени, истински, със съдбите им, с приятелството, което подкепя, с влюбванията и разделите, с тръдността да си себе си.

Съвсем естествено, книгата ме върна в моите тийн години, което си е силна носталгия по едни красиви, макар и бурни и доста противоречиви времена. Много земно и без излишни украсявания и парфюм, просто животът какъвто беше и е.

„- Оцелях. Оцелях от собствената си младост.

Отчасти това е негова собствена заслуга, отчасти имаше късмет. Не всеки успява да оцелее от младостта – тя върхлита нещастниците по ресторантите, по улиците, на абитуриентските срещи. Вижда ги по телевизията, чете статиите им във вестниците.“

„… това е един пубертетен роман за възрастни … За избитите. И за тези, които са намерили себе си в живота…“

„…да изпълниш живота с безответен копнеж, или да го пропилееш. И аз самият не съм наясно: понякога се чувствам като трагичен герой, друг път (по-често) – като герой от шесто продължение на някога успешна комедия за тийнейджъри.“

Много ме докосна Народна топка. Препоръчвам.

Загадката Анри Пик. Давид Фоенкинос

IMG_6933

Беше ми любопитно да се запозная с младия френски писател Давид Фоенкинос и неговия роман „Загадката Анри Пик„. Оказа се идеалното лятно четиво, забавно и леко. Написано с чувство за хумор и усмивка.

Загадъчният мотив, който завихря малкото френско градче с необикновена библиотека за върнатите от издателите произведения ми допадна. Всичко се върти около книгите – писани, неиздадени, издадени, около издателства и библиотеки. Има любовни сюжети. И средностатистическите житейски теми на обикновения човек. Разказани с лекота.

Лек спойл: Многото възможни развръзки до края (типично на книгите-загадки) не дават истинския отговор. И това ми хареса.

Мисля, че е добра книга за отпуск или уикенд 🙂

Смъртта на речния водач. Ричард Фланаган

 

IMG_6851

Нямаше как да подмина с безразличие новия роман, преведен на български език на вече любимия ми Ричард Фланаган. След „Тесният път към далечния север„, роман, който ме остави безмълвна и силно ме вълнува и до днес, „Смъртта на речния водач“ бе очакван и ме прикова също толкова силно.

Тасмания. Родината на Фланаган. Място, на другия край на света, за което знам/знаем толкова малко. А толкова красиво и истинско. Поразрових се в историята й докато четях романа. И ме хвана срам, за пореден път … от всичко, което европейците сме способни да направим, от „висотата“ на безумните си претенции.

Колкото и романът да е за Тасмания, красивата река Франклин, толкова е за силата на човешкия дух, за способността ни да живеем, да обичаме, да сме хора.

9781784702908_L

Който е чел Фланаган знае, че той е изумителен майстор на словото, с финес чертае от думи извивки като речни потоци, прескачащи и преплитащи се истории, вплетени с песни, мълчание, силни в слабостта си хора, невероятен детайл в описанието и на болката и на безсилието, и на невъзможно красивото и на естествената лекота на живота.

Аляж е приклещен между скалите на бушуващата река. В последните минути на живота си вижда сцени и хора от различни епохи, които все още живеят чрез него. Историята на Тасмания през животите на поколения. И много над това. Животът на всеки от нас. И мъдростта и лекотата, които идват с края му.

Изумителен роман, който ми донесе много. И безспорно затвърди мястото на Фланаган сред любимите ми автори.

„Тъжният извод е, че хората трябва да вярват в нещо, дори то да е лъжа.“

„… може би точно това най-много му харесва в спускането по Голямата вода. Това, че планините, реките и гората не му обръщат внимание. За тях той нито е част от тях, нито е нещо отделно не е нито добре дошъл, нито желан, не го обичат и не го мразят, не му завиждат, но и не го приемат със снизхождение, не го смятат нито за добър, нито за лош. Мнението им за него не е по-различно от това за някой паднал клон или за някое поточе. Той се чувства гол, без никакви нужди, без желания.“

Задължително след или преди този роман е да се прочете и „Тесният път към далечния север„.
И ще се оглеждам за още от този любим автор!

Измислици. Хорхе Луис Борхес

IMG_6518

Дълбоки води. Истинска наслада. Колям кеф е четенето на Борхес. Кеф от чист вид.

Разчиствах книгите (два купа) от нощното ми шкафче и сред тях бе Измислици. Защото много харесвам Борхес. И ха – изненада – оказа се, че не съм писала тук за това съкровище. През изминалите дни препрочетох разказите от сборника „Измислици“ („Ficciones“) на големия Хорхе Луис Борхес.

„Тежка и изтощителна лудост е да пишеш пространни книги … има по-добър метод: да внушиш, че книгите вече съществуват и да предложиш някакво обобщение … По-разумен, по-некадърен, по-ленив, аз предпочетох да напиша бележки върху въображаеми книги.“ казва Борхес в предговора към сборника „Градината с разклоняващи се пътеки“.

Ако кажа, че са философски, вероятно доста хора биха се отказали да четат. Та, не, не са филофоски, по-скоро са една голяма игра, интелектуална забава, търсене в изумителен лабиринт. Търсене в и на думите, смислите, книгите, човеците, световете, боговете.

Да, вероятно тези разкази не биха понесли на всеки. Защото лъкатушат и предизвикват мозъка от всеки ред. Може да ви се завие свят, т.е. вероятно ще ви се завие свят докато ги четете. И това ще е най-малкото, което ще ви сполети от разказите на Борхес в Измислици. Защото от големия детайл изведнъж зуумват в небивал мащаб. И така  – всеки разказ, всеки ред. Изумително доказателство, че въпреки хала, на който сме се докарали като човечество, има и противовес, другата крайност. Човек все пак остава мислещо, измислящо, сътворяващо същество.

Изграждането на немислимото е човешко, с лекота, поне така го вижда и разказва Борхес. Без граници, без клишета. Като в картина на Ешер, в която не знаеш вървейки нагоре дали не си някъде долу, всъщност. Уж познати сцени, истини изведнъж блясват в неочаквано нови цветове. Не, няма усещане за хаос, въпреки резките промени. Защото в световете, които Борхес строи за нас в писанията си, блика хармония и мир. Което е неочаквано. Носи мъдрост и спокойствие.

Та, ако не съм го казвала така явно и на висок глас, време е да поправя тази грешка – хора, Борхес, Хорхе Луис Борхес. За четене. И препрочитане. И после пак.

Проклятието на жабата. Емил Андреев

IMG_6417

Това е първо нещо от Емил Андреев, което чета. Беше ми интересно да се запозная с този съвременен наш автор, който макар и популярен отдавна, едва сега захващам. И този роман ми препоръча милият начетен книжар от Хеликон на Главната в Габрово – Цветомир Цанков. И му се доверих, както става ясно.

Купух Проклятието на жабата заедно с Моята кръв и ги четох почти едновременно. Любопитно – и двата романа от нови за мен автори, и двата разказват истории от родната действителност и из соца. И ми вървяха идеално успоредно.

Романът е разделен на две части. В първата се разказва за малкия Михаил, а във втората – за вече порастналия. Мистични елементи (момчето сънува и вижда в сънищата си бъдещето) се оплитат умело с любовно-сексуални такива, а за капак и криминални. Музиката (главният герой свири на чело) върви успоредно с битови сцени. Поне за мен историята е интригуваща в първата си част и бях любопитна да я изчета, докато във втората ми стана леко монотонна, защото редуваше основно сексуални привличания и пророчески сънища, поднесени под формата на писма от Мишо до вече починалия му баща.

Един такъв лежерно-хаотичен соц от края му в България. Малкото градче с дълбоките си тайни и свързаности между хората. Типичната завидна чаровност на детството из улиците, обикалянето из прахоляка, бандата шепа деца, с всичките им смело-страшни и откривателски пориви.

И после тъгата от порастването. Различната съдба на всеки. Носталгията. Да, „Онова (зло) отмина – и това ще мине!“

Хубава корица от Александър Гьошев за този роман.
А аз ще потърся и други от Емил Андреев.

Моята кръв. Росен Сеновски

IMG_6416

Този роман си закупих от книжарница Хеликон на главната в Габрово. Тъкмо бях изчела Ние срещу всички, навън ръмеше и очаквах с любопитство какво ще намеря да захвана. Защо се спрях точно на тази книга ли? По три причини. Първата – корицата ме грабна. Не е типичната, стандартна, леко скучна корица, напротив. Провокативна е. Втората – български автор, когото не познавам, при това издаден от Жанет 45. Найс. И трето – човекът от книжарницата бе много мил, поразговорихме се и той ми я предложи. Рядко попадам на отзивчиви без да са досадни, пък и чели книжари.

М, да. Още една, четвърта причина – самата аз съм имала периоди на чудене за произхода, рода, семейството.

За разлика от корицата (който следи блога и ме познава знае колко съм критична към кориците), която ме грабна, заглавието сииилно ме разколеба. Но му дадох шанс, както става ясно 🙂

Да, в този блог споделям само за книгите, които искрено са ми харесали. За Моята кръв я изчетох от любопитство и с любопитство. Хареса ми историята. Но не знам дали бих я препрочела. Хубаво е, че я е написал Росен Сеновски. Искрена е. Но и малко маниерна ми идва, най-вече с историите вметнати за риболова, които явно авторът е искал много да са там, а за мен бяха излишни.

Основната част на романа е разделена на три – три времеви периода. За Кадирхан и Серафима, по турско време. Поне за мен тази част бе най-любопитна и откровена. Втората е за Мина в началото на 19-ти век. Третата е във времето на соц-а. И леко разочарование за края, поне при мен. Сякаш търсенето на корените остана недоразкрито, въпреки лъкатушещите истории.

Ще подаря романа на следващата библиотека, в която отида.