Проклятието на жабата. Емил Андреев

IMG_6417

Това е първо нещо от Емил Андреев, което чета. Беше ми интересно да се запозная с този съвременен наш автор, който макар и популярен отдавна, едва сега захващам. И този роман ми препоръча милият начетен книжар от Хеликон на Главната в Габрово – Цветомир Цанков. И му се доверих, както става ясно.

Купух Проклятието на жабата заедно с Моята кръв и ги четох почти едновременно. Любопитно – и двата романа от нови за мен автори, и двата разказват истории от родната действителност и из соца. И ми вървяха идеално успоредно.

Романът е разделен на две части. В първата се разказва за малкия Михаил, а във втората – за вече порастналия. Мистични елементи (момчето сънува и вижда в сънищата си бъдещето) се оплитат умело с любовно-сексуални такива, а за капак и криминални. Музиката (главният герой свири на чело) върви успоредно с битови сцени. Поне за мен историята е интригуваща в първата си част и бях любопитна да я изчета, докато във втората ми стана леко монотонна, защото редуваше основно сексуални привличания и пророчески сънища, поднесени под формата на писма от Мишо до вече починалия му баща.

Един такъв лежерно-хаотичен соц от края му в България. Малкото градче с дълбоките си тайни и свързаности между хората. Типичната завидна чаровност на детството из улиците, обикалянето из прахоляка, бандата шепа деца, с всичките им смело-страшни и откривателски пориви.

И после тъгата от порастването. Различната съдба на всеки. Носталгията. Да, „Онова (зло) отмина – и това ще мине!“

Хубава корица от Александър Гьошев за този роман.
А аз ще потърся и други от Емил Андреев.

Моята кръв. Росен Сеновски

IMG_6416

Този роман си закупих от книжарница Хеликон на главната в Габрово. Тъкмо бях изчела Ние срещу всички, навън ръмеше и очаквах с любопитство какво ще намеря да захвана. Защо се спрях точно на тази книга ли? По три причини. Първата – корицата ме грабна. Не е типичната, стандартна, леко скучна корица, напротив. Провокативна е. Втората – български автор, когото не познавам, при това издаден от Жанет 45. Найс. И трето – човекът от книжарницата бе много мил, поразговорихме се и той ми я предложи. Рядко попадам на отзивчиви без да са досадни, пък и чели книжари.

М, да. Още една, четвърта причина – самата аз съм имала периоди на чудене за произхода, рода, семейството.

За разлика от корицата (който следи блога и ме познава знае колко съм критична към кориците), която ме грабна, заглавието сииилно ме разколеба. Но му дадох шанс, както става ясно 🙂

Да, в този блог споделям само за книгите, които искрено са ми харесали. За Моята кръв я изчетох от любопитство и с любопитство. Хареса ми историята. Но не знам дали бих я препрочела. Хубаво е, че я е написал Росен Сеновски. Искрена е. Но и малко маниерна ми идва, най-вече с историите вметнати за риболова, които явно авторът е искал много да са там, а за мен бяха излишни.

Основната част на романа е разделена на три – три времеви периода. За Кадирхан и Серафима, по турско време. Поне за мен тази част бе най-любопитна и откровена. Втората е за Мина в началото на 19-ти век. Третата е във времето на соц-а. И леко разочарование за края, поне при мен. Сякаш търсенето на корените остана недоразкрито, въпреки лъкатушещите истории.

Ще подаря романа на следващата библиотека, в която отида.

За какво говоря, когато говоря за бягането. Харуки Мураками

IMG_6207

За какво говоря, когато говоря за бягането на Мураками – две любими неща в едно – Мураками и бягане! Прочетох я когато излезе и напоследък се присетих да погледна какво съм писала за нея тук в блога и ха – оказа се, че не съм писала за тази важна (за мен) книга. Препрочетох я тези дни (и подчертах доста нови пасажи, не че не бе доста подчертавана и при предишното четене) и ето – споделям я 🙂

Винаги ми е любопитно да знам повече за любимите си автори, за живота им, за ежедневието, за вдъхновението, за малките неща, които водят до тези прекрасни книги, които пишат. А Мураками е сред най-любимите ми и най-любопитни. И когато видях За какво говоря, когато говоря за бягането, нямаше как да я пропусна. Тогава още самата аз не се бях запалила по бягането, ама никак.

Първият прочит ми донесе много за Мураками като човек и като писател. Споделени мисли в главата на един креативен и нестандартен ум и то по време на самотното действие бягане няма как да не са повече от интересни. Още повече, че Мураками споделя и любими свои книги, автори от които той самият е повлиян, музика, важни събития от света, които афектират личностното му развитие, а и творческото.

От многото наслагвания на мисли и много бягане, като време и като самовглъбяване се стига и до много мъдрости, които са общовалидни – нито свързани само с писането, нито само с бягането:

„В човешката душа няма как да съществува истинска празнина. Човешкият дух нито е достатъчно силен, за да обеме нищото, нито е последователен.“

„В реалния свят не съществува нищо толкова прекрасно, колкото фантазиите на човек, изгубил разсъдака си.“

„Талантът притежава свой собствен живот, извън мисловната ни дейност, избликва самичък когато пожелае, тече колкото го има, пресъхва и толкова.“

„Очаквам с нетърпение да видя какви ли ще бъдат следващите произведения, които ще излязат от мен.“

Вторият прочит ми донесе много за бягането. Може би защото съм във фаза да бягам, да изпитвам удоволствие от бягането и да искам да бягам все повече. И Мураками има сигурен пръст в тази работа. Да, използвам случая да спомена и други важни хора, които са ме довдъхновили за това – Пешо, Любо, Петко, Милена, 5 km run и още много бягащи около мен. Книгата отново се оказа много ценна, макар да я видях в друг аспект този път. Отново, никак не се отнася само за бягането всичко, което този мъдрец скромен Мураками казва.

„Болката е неизбежна. Страданието е въпрос на избор.“ Мантрата на маратонеца

„Щом действам последователно, методично, без мрънкане (понякога свъсвам вежди), търпеливо, силата послушно расте.“

„При пълния маратон, докато преодолявам последните метри, съзнанието ми обикновено е заето с мисълта как да финиширам час по-скоро и да приключа с надпреварата. Нищо друго не ме занимава. На ултрамаратона обаче това даже не ми минава през главата. Струва ми се, че краят е само завършек на един етап, без особена мисъл. Също като живота. Той притежава смисъл не защото някога свършва.“

Великолепен превод от японски на Албена Тодорова.

Много неща за четене дойдоха след тази книга, от бележките под линия на Мураками. И за слушане. И за размисъл. Благодарна съм. И силно я препоръчвам.

p.s. ще ми се да спомена за нещо, което не ми допада сред родния интелектуален и творчески елит (за по-възрастното от моето поколение някъде говоря) – погнусата от физическите занимания, добрата форма, здравото тяло. Като че болестта, страданието, нищетата следва да са основния фон за твореца в ежедневието му. Вероятно е от соц-а. А може и от преди това. Много ми харесва това време днес, което носи новото поколение талантливи хора, водени от желанието и активната работа и за добро тяло и за добър ум едновременно.


Писах за друга вдъхновяваща книга за бягането: Родени да тичат
и още от Мураками: Мъже без жени
Безцветният Цукуру Тадзаки.
1Q84
Птицата с пружина
Танцувай, танцувай, танцувай
Преследване на дивата овца
Кафка на плажа

Операция „Сладкоугодник“. Иън Макюън

IMG_6206

Ясно е вече, че съм фен на Иън Макюън – един от най-големите британски съвременни писатели! И е ясно, че летвата си е вдигната високо. За мен лично, особено след Изкупление. Затова и веднага щом мернах, че е излязла, захванах Операция „Сладкоугодник“. Е, изчетох я наистина бързо (защото е много четима и любопитна) – много ми хареса!

Сюжетът този път ни отнася в Англия на 70-те, които Макюън реално е живял. Разбира се – има замесен писател, дори няколко. В стила на Макюън има много истории в историята – от една страна фикции (разкази и романи на писателя), а от друга – политическия контекст с много любопитни детайли от историята на Европа от миналия век. Това дава, поне за мен, изключителна плътност и усещане за достоверност, а успоредно с това – замах и величина. Признавам си, научих много неща, за много други се замислих. И да, обичам романите да носят и истинност.

Историята е шпионска, има и леко криминален привкус, но и доста плътен любовен пласт. Като роман на Макюън – не липсват и еротичните сцени. Политическите разсъждения, осново типични за неговите романи, не оставят пасивно в единия край на палитрата, а се завихрят и отвеждат до другия. Лично за мен са много любопитни и ценни.
А, да, краят е неочакван.

„аз вече знаех колко трудно е била изградена западната цивилизация, въпреки несъвършенствата й. Управлението ни имаше недостатъци, свободата ни не беше пълна. Обаче в тази част на света нашите управници вече нямаха абсолютната власт, а варварството беше ограничено предимно в битовата сфера. Каквото и да се въргаляше под краката ми в Сохо, ние се бяхме издигнали над мръсотията. Катедралите, парламентарните сгради, картините, съдилищата, библиотеките и лабораториите – всички те бяха твърде ценни, за да бъдат разрушени.“

Хубаво, че изчетох леки резюмета, оскъдните (все още) мнения за книгата из българските сайтове след като я прочетох. Иначе не знам дали щях да я захвана. Осъзнавам също, че съм критична силно към кориците, но и този силен и стойностен текст отново смятам, че е ощетен откъм поднасяне визуално.

От многото бележки под линия и исторически и политически препратки Макюън ми състави сериозен списък за доограмотяване по Европейска история от миналия век, за което също съм благодарна и захващам да чета и доразучавам.

Радвам се, че Иън Макюън ще идва есента в България на Синелибри! Очаквам с нетърпение!

Да, а романът е идеален за ваканционните дни. Препоръчвам силно.


За други книги на Иън Макюън писах също: Изкупление. Законът за детето. Черните кучета.

Всичките наши тела. Георги Господинов

ggospodinov

Влюбена съм в текстовете на Георги Господинов. И наистина вярвам, че е голям писател. Всичките наши тела – свръхкратки истории отново доказва това.

Едновременно много в стила на Георги Господинов, но и много нова и различна, лаконична, синтезирана мъдрост, която ме отнесе, завихри в емоции, разплака почти през страница, потопи ме дълбоко в мене си. Поетична. До болка откровена.

След всеки от разказите ми бе нужно време и въздух. И още време. И още въздух. Уж малка книжка, но Голяма. Уж свръхкратки истории, а донасят вечност.

Спасение и утеха ми даде тази книга.

И, както пише Марин Бодаков „Нито един фалшив тон …“.

Ние срещу всички. Фредрик Бакман

IMG_6121

Бакман отново. Знам, че е много нашумял и това винаги ме смущава леко. Но след Човек на име Уве (великолепна съвременна история) и след като Цонев на няколко пъти сподели силни цитати от Ние срещу всички нямаше как да не прескоча до книжарницата и да си я купя. А четенето бе бързо, само 2-3 дена след работа, въпреки обема. Е, струваше си. И се радвам, че нито популярността, нито спортната тематика (към която принципно съм скептична в този й масов смисъл, в случая хокей) ме спряха.

Ние срещу всички е изключително съвременен текст. Сюжетът се развива в малък град, като на края на света, както вероятно се чувства голяма част от човечеството днес. Спортът е единственото развлечение в това градче, а хората си носят целия товар на съвремието ни на гърба си. Изненадващи лъкатушения, без грам претенция от една страна и едновременно доста на моменти дори клиширани и претенциозни, но въздействащи и на място послания, от друга.

Жена треньор на мъжкия хокеен отбор. Момчето-звезда на отбора, което харесва момчета. Изнасилено момиче, което смело продължава напред. Хора, които не се предават, въпреки подкупните политици, въпреки трудността на живота.

Разбира се, не ми харесва, че различните в края все пак напуснаха града. Но вярвам, че този град няма да е същият след всичко. И промяната в Бьорнстад, както и навсякъде другаде, вече е в ход.

„Най-лошото, което знаем за вас, другите, е това, че вашите действия се отразяват на живота ни. Зависими сме.“

„Татковците трябва да улавят миговете, защото детството е като сапунен мехур, можеш да му се наслаждаваш само няколко секунди.“

„Лъжите са лесни. Истината е трудна.“

„… хората винаги предпочитат простите лъжи пред сложните истини, защото лъжите имат едно ненадминато предимство: истината тряба да обясни всичко случило се, докато лъжата трябва просто да звучи достоверно.“

Книга за лидерството, за родителството, за приятелството, за семейството извън конвенционалните разбирания за семейство. Книга за обичта и заедността.

За мен бе ценно да потъна в тази книга. Прочетох я в правилното за мен време и много от мислите съвпаднаха с моите в този момент. Докато другите се вълнуват от футбол аз бях също в спортната тематика, но с отбори по хокей. Хубаво, че романът никак не е само за това. Хокеят е доста удобна сцена за сложните теми, които Бакман захваща.

Препоръчвам силно.

Комуникация на благотворителността. Евелина Христова

image2

Комуникация на благотворителността е новата книга на Евелина Христова, която прочетох с голямо желание и интерес. Не, не защото Ева ми е чудна колега от НБУ, не защото корицата на книгата е привлекателна, нито защото на корицата пише „Доброто съществува и има нужда да бъде подкрепяно„, макар силно да вярвам в това.

Прочетох книгата на един дъх, защото темата е повече от актуална, защото Ева е подходила много сериозно и е направила задълбочени проучвания, каквито нямаме до момента много правени, защото вярвам, че и бизнесът и хората тук имаме нужда да правим повече доброволчество и повече благотворителност, а последните без комуникация няма как да минат успешно.

Системно, подредено, аргументирано е подходила Евелина към работата си. Това прави и самият текст достъпен, а основните послания – ясни и еднозначни.

Силно препоръчвам книгата на всички колеги, които се занимават с комуникации, с маркетинг, с CSR, както и на собствениците на бизнеси, мениджърите, които взимат решения по тези теми в своите фирми, както и на студенти, разбира се и на хората от НПО сектора, които са силно замесени, когато се говори за благотворителност.

image1

Да, доброто съществува и има нужда да бъде подкрепяно!

Браво Ева и благодаря!

Роуз Тримейн. Американският любовник

IMG_4240

Американският любовник – сборник разкази на съвременната английска писателка Роуз Тримейн. Какво преживяване! Обичам книгите да ме изненадват. И от тази очаквах да ме изненада – тръгвайки от издателството (което не издава не-специални книги), през грабващата корица, която не може човек да подмине, през няколкото добри ревюта, които ми се мярнаха из нета. Ноооо разказите на Роуз Тримейн ме изненадаха много повече.

Спокойствието да си човек – това ми донесе най-вече тази книга. Да разбираш, че си човек, да се приемаш като такъв, с всичките си недостатъци, мечти, страхове, любови, търсения, егоизъм, смирение, самота, влюбвания, отдаденост и още, и още.

Уютът да си себе си със себе си.

Разкази от различни епохи и места. Разкази за съдбите на обикновени хора. Такива като теб и мен. И акцент върху красивото в ежедневието им. В чувствата им. В това да са себе си. Красота в ситуациите, в мислите, без да е насила, просто такава, каквато е.

Човекът в близък план. Без излишна интимност и без плашещо воайорство. Без тежест. Без многословност. Без ненужно разточителство. Нежни истории. Изчистен и фин текст.

„… някога, макар и отдавна, е била достатъчно невинна, за да благоговее пред обикновената красота на света.“

„… приемала е в обятията си бикоборци със смъртоносни рани и не проявява разбиране към хора, които мрънкат, че ги боли.“

Браво за безупречния превод – Невена Дишлиева-Кръстева. Искрено – тази корица е невероятно достойна за красивия текст – браво Деси Баева. Благодарности на издателство ICU, че ни доставят на български език в чудно издание този разкош!

Юрий Андрухович. Дванайсетте обръча

990B65B4-EE54-407F-B656-19E6C0DB77F4

Отдавна чакаше на нощното ми шкафче Дванайсетте обръча на Юрий Андрухович. Авторът е много интересен – съвременен украински преводач, писател, музикант. А книгата му ме изненада много. Любопитно, че почти нищо не намирам за автора и тази книга на български език. Единствено едно видео от гостуването му в сутрешния блок bTV от 2013-та. Нито един блогър не намерих да е писал. А книгата е силно вълнуваща.

Австрийският фотограф Карл-Йозеф Цумбрунен се влюбва в украинка. Любовен триъгълник, леко криминални елементи, пътувания, Лвов – нищо особено, на пръв поглед, нали.

Всъщност Украйна е главната героиня на този роман. Украйна на кризата от прехода, на калта, мутрите, Украйна през различни периоди от последното столетие, с хората й, спадове и възходи, страхове, отчаяние, ежедневие … Превърнали се в юпита бивши комсомолски секретари, поети без музи, посредствени издатели, проституиращи момичета … целият колорит на славянската душа, търсеща своята свобода и идентичност, през свободията на мафиотските времена. Може би защото съм го живяла (макар и в България) това мътно време, изпитах (мазохистична вероятно) наслада да видя наситено и някак красиво описаното от Андрухович.

„Те съществуват между двете забранени територии, на тесния участък между два страха – от вчерашното и от утрешното.“

“Полицейска държава е тази, в която полицията е точно толкова всемогъща спрямо честните граждани, колкото е безсилна спрямо престъпниците.”

„Но не трябва да се забравя, че тук е Изтокът, а именно, че материалното тук никога няма да придобие решаващо значение.“

Браво на издателство Парадокс. Чудна корица от Дамян Дамянов. Преводът е великолепен – Албена Стаменова, Райна Камберова.

Благодаря ти, Вася, че сподели тази книга с мен.

Кунчо Грозев. Пресовани размисли

IMG_3644

Тази малка книжка е видяна като голяма заплаха за властта, защото малко след излизането й през 1968 година е иззета от книжарниците и унищожена. Единични бройки са останали у малцината, успели да си я купят. Днес се намират единични бройки из антиквари.

Пресовани размисли на Кунчо Грозев съдържа афоризми. Но знаем, че както хуморът и сатирата могат да хапят – никой друг не може. Издателството е „Български писател“, а редактор е самият Радой Ралин. Художник на корицата – Георги Чаушев. Радой Ралин се застъпил за Кунчо Грозев и само това го спасило от затвор.

„Когато невежеството грабне писалка, знай, че пише донoс срещу знанието.“

„В царството на глупците лудниците са построени за гениите.“

„Животът би бил много кратък ако нямаше заседания.“

„Спокойствие и „здрава храна“ – това явно го е казал някой голям шегаджия.“

„Знам, че всички хора са добри, но как да разбера кои именно са хората?!“

„Едни цял живот се подхранват с вяра.
Други цял живот се изхранват от нея …“

„Глупостта е такова явление, че с нищо не подсказва колко е опасно да се шегуваш с него.“

Публикацията е и по повод 1 февруари – ден за почит към жертвите на комунизма. Нека помним.