Изчезването на слона. Харуки Мураками

IMG_7143

Мураками е мой любим автор. От най-любимите. Харесвам как пише. Харесвам как няма граници, изненадва, подсмихва се, гмурнат в дълбокото ежедневие. Сериозно не пропуска детайла. Още по-сериозно те замисля, завихря, засмуква, заиграва.

Изчезването на слона не прави изключение. Сборникът включва 17 разказа, кой от кой по-фантастични в пряк и преносен смисъл. Отново, както в много от книгите на Мураками, присъстват котки, джаз, в подробности описана храна, приготвяне на храна, консумация на храна. И ежедневие. На пръв поглед от най-сивото, непретенциозно и небрежно. На най-обикновени хора. Като теб и мен.

Не, няма да издам как изчезва слонът. Мистериозно, разбира се. Или какво правиш, когато срещнеш 100% идеалното момиче. Всеки да си го открие сам.

Да, като скици на (бъдещите му) романи са някои от разказите, което е още по-омайно.

250 страници истинска наслада. А след всеки разказ – нужда от силна доза въздух преди следващия.

И още от Мураками:
За какво говоря, когато говоря за бягането
Мъже без жени
Безцветният Цукуру Тадзаки.
1Q84
Птицата с пружина
Танцувай, танцувай, танцувай
Преследване на дивата овца
Кафка на плажа

Империя. Джеръми Паксман

IMG_6974

Историята на Британската империя в 380 страници, поднесена с чувство за хумор, без спестени детайли, по интересен и силно увлекателен начин. Не мислих, че е възможно, но Джеръми Паксман е истински майстор и Империя е книга, която си заслужава.

Как се създава и как просъществува най-голямата империя в световен мащаб? Столетия отнемат да се изгради, а само десетилетия да се срине. Величие, авантюризъм, трудни решения, смели мореплаватели … но и високата цена – съдбата на милиони и прекроен свят. Как е възможно да функционира подобна световна машина? Изключителен разказ за историята на Империята, която никак не малко засяга историята на човечеството.

„Тази система – разкош, граден върху нищета – можела да оцелява само благодарение на насилието.“

Тук мнооого познато ми звучи и някак, като бивша част от империя (хм, не една, две дори), виждам следи у много хора около себе си, на които сякаш е добре внушено каквото е било и за всички колониални населения на Британската империя: „… местното население били считани за мързеливи, наивни и некадърни …“

„Мотивите били комплексни – понякога от военно, понякога от търговско естество, задоволяване на алчност или научно любопитство, разпространяване на религия, освобождаване и потисничество, осигуряване на работна ръка и отърваване от излишни работници, … но водещата и най-властна подбуда за пътешествия и колонизация били парите.“

„… работата по управлението на колониите преминала от ръцете на колоритните строители на империята  в ръцете на скучните им наследници, за които, както правилно преценява Х. Дж. Уелс „империята и цивилизацията са просто нещо, което им се е случило, също както пресните марули се появяват през питомните зайци. Те не разбират как са ги получили, няма да знаят и как да ги запазят.““

Намерих доста прилики и аналогии с други империи, не само държавни, но и икономически. Много любопитни детайли разбрах. Хареса ми, че надникнах в различни краища на света и историята им.

Хм, за Тасмания, за която съвсем наскоро четох (и писах – Смъртта на речния водач) – и не само за там, ми бе много тъжно. За много от местата и личностите четох допълнително, за да си изясня. Завладяваща е книгата на Паксман. По-късно видях, че май има и сериал, ще потърся.

Вася, благодаря ти, че ми я препоръча и даде.
Ако не става ясно – много ми хареса. Препоръчвам.

Народна топка. Михал Вивег

IMG_6952

Продължавам серията разкошни романи, които ми се случват това лято с Народна топка на Михал Вивег. Авторът е достатъчно популярен за ценителите на съвременната европейска проза. Майстор е. Книгата е издадена на български още 2007 година. Беше ми хубаво да я прочета сега. Дължа го на Вася, която ми я препоръча и даде.

Първо си мислех, че романът ще ме захлупи в соц-а. Шепа съученици с техните случки от 80-те в Чехословакия. И до днес. Не, никак не е за соц-а книгата. За хората е, обикновени, истински, със съдбите им, с приятелството, което подкепя, с влюбванията и разделите, с тръдността да си себе си.

Съвсем естествено, книгата ме върна в моите тийн години, което си е силна носталгия по едни красиви, макар и бурни и доста противоречиви времена. Много земно и без излишни украсявания и парфюм, просто животът какъвто беше и е.

„- Оцелях. Оцелях от собствената си младост.

Отчасти това е негова собствена заслуга, отчасти имаше късмет. Не всеки успява да оцелее от младостта – тя върхлита нещастниците по ресторантите, по улиците, на абитуриентските срещи. Вижда ги по телевизията, чете статиите им във вестниците.“

„… това е един пубертетен роман за възрастни … За избитите. И за тези, които са намерили себе си в живота…“

„…да изпълниш живота с безответен копнеж, или да го пропилееш. И аз самият не съм наясно: понякога се чувствам като трагичен герой, друг път (по-често) – като герой от шесто продължение на някога успешна комедия за тийнейджъри.“

Много ме докосна Народна топка. Препоръчвам.

Загадката Анри Пик. Давид Фоенкинос

IMG_6933

Беше ми любопитно да се запозная с младия френски писател Давид Фоенкинос и неговия роман „Загадката Анри Пик„. Оказа се идеалното лятно четиво, забавно и леко. Написано с чувство за хумор и усмивка.

Загадъчният мотив, който завихря малкото френско градче с необикновена библиотека за върнатите от издателите произведения ми допадна. Всичко се върти около книгите – писани, неиздадени, издадени, около издателства и библиотеки. Има любовни сюжети. И средностатистическите житейски теми на обикновения човек. Разказани с лекота.

Лек спойл: Многото възможни развръзки до края (типично на книгите-загадки) не дават истинския отговор. И това ми хареса.

Мисля, че е добра книга за отпуск или уикенд 🙂

Смъртта на речния водач. Ричард Фланаган

 

IMG_6851

Нямаше как да подмина с безразличие новия роман, преведен на български език на вече любимия ми Ричард Фланаган. След „Тесният път към далечния север„, роман, който ме остави безмълвна и силно ме вълнува и до днес, „Смъртта на речния водач“ бе очакван и ме прикова също толкова силно.

Тасмания. Родината на Фланаган. Място, на другия край на света, за което знам/знаем толкова малко. А толкова красиво и истинско. Поразрових се в историята й докато четях романа. И ме хвана срам, за пореден път … от всичко, което европейците сме способни да направим, от „висотата“ на безумните си претенции.

Колкото и романът да е за Тасмания, красивата река Франклин, толкова е за силата на човешкия дух, за способността ни да живеем, да обичаме, да сме хора.

9781784702908_L

Който е чел Фланаган знае, че той е изумителен майстор на словото, с финес чертае от думи извивки като речни потоци, прескачащи и преплитащи се истории, вплетени с песни, мълчание, силни в слабостта си хора, невероятен детайл в описанието и на болката и на безсилието, и на невъзможно красивото и на естествената лекота на живота.

Аляж е приклещен между скалите на бушуващата река. В последните минути на живота си вижда сцени и хора от различни епохи, които все още живеят чрез него. Историята на Тасмания през животите на поколения. И много над това. Животът на всеки от нас. И мъдростта и лекотата, които идват с края му.

Изумителен роман, който ми донесе много. И безспорно затвърди мястото на Фланаган сред любимите ми автори.

„Тъжният извод е, че хората трябва да вярват в нещо, дори то да е лъжа.“

„… може би точно това най-много му харесва в спускането по Голямата вода. Това, че планините, реките и гората не му обръщат внимание. За тях той нито е част от тях, нито е нещо отделно не е нито добре дошъл, нито желан, не го обичат и не го мразят, не му завиждат, но и не го приемат със снизхождение, не го смятат нито за добър, нито за лош. Мнението им за него не е по-различно от това за някой паднал клон или за някое поточе. Той се чувства гол, без никакви нужди, без желания.“

Задължително след или преди този роман е да се прочете и „Тесният път към далечния север„.
И ще се оглеждам за още от този любим автор!

Измислици. Хорхе Луис Борхес

IMG_6518

Дълбоки води. Истинска наслада. Колям кеф е четенето на Борхес. Кеф от чист вид.

Разчиствах книгите (два купа) от нощното ми шкафче и сред тях бе Измислици. Защото много харесвам Борхес. И ха – изненада – оказа се, че не съм писала тук за това съкровище. През изминалите дни препрочетох разказите от сборника „Измислици“ („Ficciones“) на големия Хорхе Луис Борхес.

„Тежка и изтощителна лудост е да пишеш пространни книги … има по-добър метод: да внушиш, че книгите вече съществуват и да предложиш някакво обобщение … По-разумен, по-некадърен, по-ленив, аз предпочетох да напиша бележки върху въображаеми книги.“ казва Борхес в предговора към сборника „Градината с разклоняващи се пътеки“.

Ако кажа, че са философски, вероятно доста хора биха се отказали да четат. Та, не, не са филофоски, по-скоро са една голяма игра, интелектуална забава, търсене в изумителен лабиринт. Търсене в и на думите, смислите, книгите, човеците, световете, боговете.

Да, вероятно тези разкази не биха понесли на всеки. Защото лъкатушат и предизвикват мозъка от всеки ред. Може да ви се завие свят, т.е. вероятно ще ви се завие свят докато ги четете. И това ще е най-малкото, което ще ви сполети от разказите на Борхес в Измислици. Защото от големия детайл изведнъж зуумват в небивал мащаб. И така  – всеки разказ, всеки ред. Изумително доказателство, че въпреки хала, на който сме се докарали като човечество, има и противовес, другата крайност. Човек все пак остава мислещо, измислящо, сътворяващо същество.

Изграждането на немислимото е човешко, с лекота, поне така го вижда и разказва Борхес. Без граници, без клишета. Като в картина на Ешер, в която не знаеш вървейки нагоре дали не си някъде долу, всъщност. Уж познати сцени, истини изведнъж блясват в неочаквано нови цветове. Не, няма усещане за хаос, въпреки резките промени. Защото в световете, които Борхес строи за нас в писанията си, блика хармония и мир. Което е неочаквано. Носи мъдрост и спокойствие.

Та, ако не съм го казвала така явно и на висок глас, време е да поправя тази грешка – хора, Борхес, Хорхе Луис Борхес. За четене. И препрочитане. И после пак.

Проклятието на жабата. Емил Андреев

IMG_6417

Това е първо нещо от Емил Андреев, което чета. Беше ми интересно да се запозная с този съвременен наш автор, който макар и популярен отдавна, едва сега захващам. И този роман ми препоръча милият начетен книжар от Хеликон на Главната в Габрово – Цветомир Цанков. И му се доверих, както става ясно.

Купух Проклятието на жабата заедно с Моята кръв и ги четох почти едновременно. Любопитно – и двата романа от нови за мен автори, и двата разказват истории от родната действителност и из соца. И ми вървяха идеално успоредно.

Романът е разделен на две части. В първата се разказва за малкия Михаил, а във втората – за вече порастналия. Мистични елементи (момчето сънува и вижда в сънищата си бъдещето) се оплитат умело с любовно-сексуални такива, а за капак и криминални. Музиката (главният герой свири на чело) върви успоредно с битови сцени. Поне за мен историята е интригуваща в първата си част и бях любопитна да я изчета, докато във втората ми стана леко монотонна, защото редуваше основно сексуални привличания и пророчески сънища, поднесени под формата на писма от Мишо до вече починалия му баща.

Един такъв лежерно-хаотичен соц от края му в България. Малкото градче с дълбоките си тайни и свързаности между хората. Типичната завидна чаровност на детството из улиците, обикалянето из прахоляка, бандата шепа деца, с всичките им смело-страшни и откривателски пориви.

И после тъгата от порастването. Различната съдба на всеки. Носталгията. Да, „Онова (зло) отмина – и това ще мине!“

Хубава корица от Александър Гьошев за този роман.
А аз ще потърся и други от Емил Андреев.

Моята кръв. Росен Сеновски

IMG_6416

Този роман си закупих от книжарница Хеликон на главната в Габрово. Тъкмо бях изчела Ние срещу всички, навън ръмеше и очаквах с любопитство какво ще намеря да захвана. Защо се спрях точно на тази книга ли? По три причини. Първата – корицата ме грабна. Не е типичната, стандартна, леко скучна корица, напротив. Провокативна е. Втората – български автор, когото не познавам, при това издаден от Жанет 45. Найс. И трето – човекът от книжарницата бе много мил, поразговорихме се и той ми я предложи. Рядко попадам на отзивчиви без да са досадни, пък и чели книжари.

М, да. Още една, четвърта причина – самата аз съм имала периоди на чудене за произхода, рода, семейството.

За разлика от корицата (който следи блога и ме познава знае колко съм критична към кориците), която ме грабна, заглавието сииилно ме разколеба. Но му дадох шанс, както става ясно 🙂

Да, в този блог споделям само за книгите, които искрено са ми харесали. За Моята кръв я изчетох от любопитство и с любопитство. Хареса ми историята. Но не знам дали бих я препрочела. Хубаво е, че я е написал Росен Сеновски. Искрена е. Но и малко маниерна ми идва, най-вече с историите вметнати за риболова, които явно авторът е искал много да са там, а за мен бяха излишни.

Основната част на романа е разделена на три – три времеви периода. За Кадирхан и Серафима, по турско време. Поне за мен тази част бе най-любопитна и откровена. Втората е за Мина в началото на 19-ти век. Третата е във времето на соц-а. И леко разочарование за края, поне при мен. Сякаш търсенето на корените остана недоразкрито, въпреки лъкатушещите истории.

Ще подаря романа на следващата библиотека, в която отида.

За какво говоря, когато говоря за бягането. Харуки Мураками

IMG_6207

За какво говоря, когато говоря за бягането на Мураками – две любими неща в едно – Мураками и бягане! Прочетох я когато излезе и напоследък се присетих да погледна какво съм писала за нея тук в блога и ха – оказа се, че не съм писала за тази важна (за мен) книга. Препрочетох я тези дни (и подчертах доста нови пасажи, не че не бе доста подчертавана и при предишното четене) и ето – споделям я 🙂

Винаги ми е любопитно да знам повече за любимите си автори, за живота им, за ежедневието, за вдъхновението, за малките неща, които водят до тези прекрасни книги, които пишат. А Мураками е сред най-любимите ми и най-любопитни. И когато видях За какво говоря, когато говоря за бягането, нямаше как да я пропусна. Тогава още самата аз не се бях запалила по бягането, ама никак.

Първият прочит ми донесе много за Мураками като човек и като писател. Споделени мисли в главата на един креативен и нестандартен ум и то по време на самотното действие бягане няма как да не са повече от интересни. Още повече, че Мураками споделя и любими свои книги, автори от които той самият е повлиян, музика, важни събития от света, които афектират личностното му развитие, а и творческото.

От многото наслагвания на мисли и много бягане, като време и като самовглъбяване се стига и до много мъдрости, които са общовалидни – нито свързани само с писането, нито само с бягането:

„В човешката душа няма как да съществува истинска празнина. Човешкият дух нито е достатъчно силен, за да обеме нищото, нито е последователен.“

„В реалния свят не съществува нищо толкова прекрасно, колкото фантазиите на човек, изгубил разсъдака си.“

„Талантът притежава свой собствен живот, извън мисловната ни дейност, избликва самичък когато пожелае, тече колкото го има, пресъхва и толкова.“

„Очаквам с нетърпение да видя какви ли ще бъдат следващите произведения, които ще излязат от мен.“

Вторият прочит ми донесе много за бягането. Може би защото съм във фаза да бягам, да изпитвам удоволствие от бягането и да искам да бягам все повече. И Мураками има сигурен пръст в тази работа. Да, използвам случая да спомена и други важни хора, които са ме довдъхновили за това – Пешо, Любо, Петко, Милена, 5 km run и още много бягащи около мен. Книгата отново се оказа много ценна, макар да я видях в друг аспект този път. Отново, никак не се отнася само за бягането всичко, което този мъдрец скромен Мураками казва.

„Болката е неизбежна. Страданието е въпрос на избор.“ Мантрата на маратонеца

„Щом действам последователно, методично, без мрънкане (понякога свъсвам вежди), търпеливо, силата послушно расте.“

„При пълния маратон, докато преодолявам последните метри, съзнанието ми обикновено е заето с мисълта как да финиширам час по-скоро и да приключа с надпреварата. Нищо друго не ме занимава. На ултрамаратона обаче това даже не ми минава през главата. Струва ми се, че краят е само завършек на един етап, без особена мисъл. Също като живота. Той притежава смисъл не защото някога свършва.“

Великолепен превод от японски на Албена Тодорова.

Много неща за четене дойдоха след тази книга, от бележките под линия на Мураками. И за слушане. И за размисъл. Благодарна съм. И силно я препоръчвам.

p.s. ще ми се да спомена за нещо, което не ми допада сред родния интелектуален и творчески елит (за по-възрастното от моето поколение някъде говоря) – погнусата от физическите занимания, добрата форма, здравото тяло. Като че болестта, страданието, нищетата следва да са основния фон за твореца в ежедневието му. Вероятно е от соц-а. А може и от преди това. Много ми харесва това време днес, което носи новото поколение талантливи хора, водени от желанието и активната работа и за добро тяло и за добър ум едновременно.


Писах за друга вдъхновяваща книга за бягането: Родени да тичат
и още от Мураками: Мъже без жени
Безцветният Цукуру Тадзаки.
1Q84
Птицата с пружина
Танцувай, танцувай, танцувай
Преследване на дивата овца
Кафка на плажа

Операция „Сладкоугодник“. Иън Макюън

IMG_6206

Ясно е вече, че съм фен на Иън Макюън – един от най-големите британски съвременни писатели! И е ясно, че летвата си е вдигната високо. За мен лично, особено след Изкупление. Затова и веднага щом мернах, че е излязла, захванах Операция „Сладкоугодник“. Е, изчетох я наистина бързо (защото е много четима и любопитна) – много ми хареса!

Сюжетът този път ни отнася в Англия на 70-те, които Макюън реално е живял. Разбира се – има замесен писател, дори няколко. В стила на Макюън има много истории в историята – от една страна фикции (разкази и романи на писателя), а от друга – политическия контекст с много любопитни детайли от историята на Европа от миналия век. Това дава, поне за мен, изключителна плътност и усещане за достоверност, а успоредно с това – замах и величина. Признавам си, научих много неща, за много други се замислих. И да, обичам романите да носят и истинност.

Историята е шпионска, има и леко криминален привкус, но и доста плътен любовен пласт. Като роман на Макюън – не липсват и еротичните сцени. Политическите разсъждения, осново типични за неговите романи, не оставят пасивно в единия край на палитрата, а се завихрят и отвеждат до другия. Лично за мен са много любопитни и ценни.
А, да, краят е неочакван.

„аз вече знаех колко трудно е била изградена западната цивилизация, въпреки несъвършенствата й. Управлението ни имаше недостатъци, свободата ни не беше пълна. Обаче в тази част на света нашите управници вече нямаха абсолютната власт, а варварството беше ограничено предимно в битовата сфера. Каквото и да се въргаляше под краката ми в Сохо, ние се бяхме издигнали над мръсотията. Катедралите, парламентарните сгради, картините, съдилищата, библиотеките и лабораториите – всички те бяха твърде ценни, за да бъдат разрушени.“

Хубаво, че изчетох леки резюмета, оскъдните (все още) мнения за книгата из българските сайтове след като я прочетох. Иначе не знам дали щях да я захвана. Осъзнавам също, че съм критична силно към кориците, но и този силен и стойностен текст отново смятам, че е ощетен откъм поднасяне визуално.

От многото бележки под линия и исторически и политически препратки Макюън ми състави сериозен списък за доограмотяване по Европейска история от миналия век, за което също съм благодарна и захващам да чета и доразучавам.

Радвам се, че Иън Макюън ще идва есента в България на Синелибри! Очаквам с нетърпение!

Да, а романът е идеален за ваканционните дни. Препоръчвам силно.


За други книги на Иън Макюън писах също: Изкупление. Законът за детето. Черните кучета.