далееч далеч във времето, през 83-84 пътувахме с моето семейство с влак до Чехословакия – незабравимо пътешествие!
на отиване установихме че по Румънските гари има групички деца, които стоят и просят – подхръвлихме им от взетите за из път лакомства и те бяха много доволни от това
на връщане се бяхме запасили с повече лакомства, правихме им ги на пакети и тръгнеше ли влака, в края на всяка гара, докато още набира скорост, но се движи бавничко, покрай него тичаха с протегнати ръчички и много надежда малки и по-големи (гладни) деца и викаха, искаха и ние им подхвърляхме подготвените пакетчета и бяхме удовлетворени

сега си спомням за това време със смесени чувства – с носталгия по детството, но и с жал към тези деца, а и към децата, които ежедневно наобикалят колата ми по светофарите днес да просят – с протегната ръка; след като преди години едно такова хлапе ми хвърли в лицето няколкото жълти стотинки, с които на момента разполагах и имах неблагоразумието да му дам – избягвам да давам стотинки, а и не отиват за детето; смених тактиката – запасена съм с бонбони, вафли, бисквити или други лакомства, които им давам – и те са доволни, изненадани, в първия миг, защото отварям прозореца, а не давам пари, но се ухилват до уши видят ли дори и само един бонбон;

снимах го едно такова дете, което от години стои на нашия светофар, и то остана много доволно и каза, че си чака снимката

ето така … а аз чакам времето, когато на тези деца няма да им се налага да просят; не зависи (само) от държавата, зависи от хората, т.е. от нас

Follow