Никога не бих си представила, че книга, свързана с футбола така ще ме увлече. Дори имах доста задръжки в началото. Нито „футболните“ от заглавието, нито цветовете, нито снимката ми подсказваха, че тази книга е за мен. Но преди и с политика не си представях, че ще се занимавам някой ден, пък ето – ДЕОС.

Ключовата дума от заглавието „Мениджърът – футболните лидери споделят„, която ме накара да зачета книгата бе „лидер“ и съм учудена защо книгата се казва Мениджърът, при положение че се говори основно за лидерство. Изключителни истории от реалния живот на футболни мениджъри и треньори, които с харизма, инстинкти, емпатия са успели да изведат отборите си към победа.

Книгата на Майк Карсън е завладяваща и поучителна, с много примери, за постижения, за пътя нагоре, за екипността, за ръководенето на екип в днешно време, за реалното лидерство, за разликата между мениджър и лидер, за успеха без да е заплатен със загуба на човечност.

„Ролята на лидера … се отнася до създаването на условия за успех, като в същото време отговаря на множество очаквания, преодолява значителни препятствия, справя се с напрежението, оставайки винаги нащрек.“

„Просто правило – най-напред отборът, а после последователно всеки друг, който наистина се интересува от него.“

„Правех така, че всеки да се чувства важен, а това не беше лесно.“

„За да проработи един проект, отговорните за него хора следва да са обвързани с взаимно доверие и да не забравят, че в края на краищата са човешки същества, често подвластни и на емоциите на играта.“

„Споделянето на дългосрочна визия е надежден начин за установяване на трайна взаимовръзка.“

„Ясното разбирателство и точното разпределение на отговорностите са сред най-важните предпоставки за напредък.“

„Лидерът не може да ръководи успешно и авторитетно без необходимата подкрепа на структурите около него.“

„Лидерите, където и да било, трябва да създават чувство за принадлежност у своите отбори – принадлежност към нещо специално, съкровено, нещо голямо и трайно.“

Наистина доста ценна книга за ръководители на екипи, мениджъри в бизнеса и не само, лидери от всяко естество. Препоръчвам.

22 истории за пътя, за дома, за началото, за самотата, за това, което ни прави каквито сме, за завръщането, за прибирането, за тръгването, за цената на всичко това. В първо лице. Изживени, изстрадани, дищащи, до сълзи.

„… всички сме емигранти от единствената истинска родина, която сме имали – тази на детството“
Георги Господинов

„Дом е там, където нощем в тъмното не се блъскаш в ъглите …“
Нева Мичева

„…защото общият ни куфар е пълен с дом“
Невена Дишлиева-Кръстева

„Че има един-единствен начин да влезеш в месомелачката, и това става по твое собствено желание
Че родината те разпознава, когато прекрачиш прага й
Че родината е мястото, което ти липсва, дори да твърдиш, че нямаш търпение да се махнеш оттам“
Катерина Стойкова-Клемър

комплиментите са за Невена Дишлиева-Кръстева за смелостта и на Люба Халева за корицата

задължителна

Обикновено в този блог споделям само за книги, които наистина са ме грабнали, разплакали, оставили дълга следа у мен. Затова и се колебаех, дали да пиша за тази. Но е факт, че ме впечатли, по свой си начин.

Празникът на незначителността е същински празник на … незначителността. И само Кундера може да забърка такъв интелектуален коктейл, в който уж непретенциозно, но всъщност с доста висш пилотаж да разположи на една сцена Сталин и Хрушчов и Калинин и Жданов и Брежнев, а барабар с тях Кант и Хегел, а за капак и Шопенхауер и Сократ. Искрено се смях с глас на тези смели завръзки.

Няколко пласта послания и заигравки. През шепа герои. В Париж.

Истини за това до къде го докарахме, ние европейците, след цял век войни и властелини, кой от кой по-луди, по-самовлюбени и по-амбициозни в желанието си да управляват света. И много, много тънко-великолепно обяснение от устата на Сталин за света като представа, като неговата сбствена представа: „И ви уверявам, че под влиянието на една голяма воля хората са способни да повярват в каво да е! Да, другари, в какво да е!“

Като че Милан Кундера се забавлява докато го разказва и вероятно е любопитен да види как читателя се чуди, усмихва, не разбира, мръщи се. Сарказмът на един жив класик, който експериментира смело и без никакви граници.

Изданието е чудно – идеално за подарък за ценители. Стилна корица от Стефан Касъров.

 

Наследството на Орхан на Алин Оханесян – Вася ми я даде, след като преди време гледахме двете Раната и изплакахме цяла кофа сълзи.

И отново сълзи, сълзи, сълзи. Незатворена рана от преди 100 години.

Семейството на Лусин и още хиляди арменски семейства разтурени, убити, преследвани, прогонени, прокудени, ограбени, обездушени, лишени от живот. Милион и половина арменци. Геноцид.

Историята на 15 годишната Лусин в опита й да спаси семейството си, в загубата на всички най-близки – баща, майка, сестра, брат. Убийства, изнасилвания, грабежи, бягство. За силата на духа и живота след толкова много смърт. За любовта, прошката към другите, прошката към себе си, силата да продължиш, да се бориш, да вярваш. За силата на любовта. За тежкото наследство, което рано или късно откриваме, че носим. Всички ние.

Чете се на един дъх. С много, много тъга в сърцето.

p.s. Може би една наистина силна корица би дала друг живот на тази книга. Тази далеч не грабва …

Пътеводител на галактическия стопаджия на Дъглас Адамс – една велика книга.

Препрочитането й от време на време е задължително. Ето доста скромна част доказателства:

„Тази планета има един проблем: почти всички хора, живеещи на нея, през по-голямата част от живота си се чувстваха нещастни.“

„Мнозина изказваха мнението, че поначало човечеството е допуснало голяма грешка, като е слязло от дърветата. А някои твърдяха, че дори и крачката към дърветата е била погрешна и че изобщо не е трябвало да напускат океаните.“

„Немотивираните му постъпки бяха истинско произведение за изкуството. Пристъпваше към всичко в живота с една смесица от удивителен талант и непресторена бездарност и често бе трудно да различиш едното от другото.“

„Отказвам да приведа доказателства, че съществувам – казва бог – защото доказателствата изключват вярата, а ако няма вяра аз съм нищо.“

„Всеизвестен и от голямо значение е фактът, че нещата не винаги са това, което изглеждат че са. Например на платената Земя човеците винаги са смятали, че са по-интелигентни от делфините, щом като са създали толкова много – колелото, Ню Йорк, войните и т.н., докато делфините не могат нищо друго, освен да се шматкат из водата и да се забавляват. И обратното, делфините винаги са вярвали, че са по-интелигентни от човека и то точно по същите причини.“

„Вселената, както вече беше отбелязано, е едно умопомрачително голямо място, но повечето хора, за да не си нарушават спокойствието, си затварят очите пред този факт.“

И разбира се – 42.

Това издание е от 1988-ма, Библиотека Галактика, превод Саркис Асланян, корица Текла Алексиева.

Човек на име Уве е написана първо в блога на Фредрик Бакман. Това сложи някои предразсъдъци у мен, колкото и да им се съпротивлявах. Е, текстът ме опроверга напълно. И много се радвам, че изчетох този роман.

Уве е от тези тихи мърморковци, които има във всеки квартал. Тези, които все пак предприемат и действия и гонят правото и реда. Уве е също от тези, които мнозина биха нарекли неудачници.

След като е загубил жена си Уве прави усилено опити да се самоубие, но все не му се получава. Новите съседи нарушават писаните отдавна правила, други случайно срещнал през деня идват да се настанят в дома му. Смешни случки, от които никак не му е до смях, но които го превръщат от искащ да напусне бързо този свят човек в истински герой, спасяващ хора, помагащ на всички, дори обичащ съседите си.

И все пак Уве е човек. И носи чувства, съпричастност и човечност. Въпреки драматичните промени, които времето ни носи за всеки от нас.

Корица – великолепна. Автор – Дамян Дамянов.

„Утре е също подходящ ден за самоубийство.“

„В момента нямам време да умра.“

„На човек му е трудно да признае, че греши. Особено когато е грешил години наред.“

„Да обикнеш някого е като да се преместиш в къща. Първоначално се влюбваш във всичко ново, всяка сутрин се удивяваш, че нещата са твои, сякаш се страхуваш, че някой неочаквано ще се втурне и ще обясни каква ужасна грешка е станала, че няма начин да живееш в това прекрасно място. С течение на годините стените се зацапват, дървото се напуква, обаче обичаш къщата не заради съвършенството й, а заради недостатъците. Вече познаваш всички кътчета и ъгълчета. Знаеш как да накараш ключът да не заяжда, когато навън е студено. Знаеш коя от дъските поддава, когато стъпиш върху нея, как да отвориш вратата на гардероба, без да скърца. Това са малките тайни, които превръщат дома ти в истински дом.“

„Най-големият страх от смъртта е, че тя ще ни подмине. Ще ни остави сами.“

Книга за толерантността, за отношенията между нас, за човечността. Модерна, лека и забавна. Препоръчвам.

Историята на двете сестри сиамски близначки Сребра и Звезда ме понесе. Дали защото са ми набори и съм била свидетел на събитията, в голямата им рамка, и в моя живот. Дали защото историята на двете сестри е меко казано необичайна. Дали защото разделянето им и разделянето на държавите от бивша Юголсавия съвпада и преходите са неизбежно съпроводени със загуби …

Отнесе ме романът на Лидия Димковска. Историята ме потресе. Балкански реализъм в най-суров вид. Смърт. Много безизходица и смърт, интерпретирани както само тук на Балканите можем да го направим. С една цинична пасивност. Живот без живот. И сила, идваща на инат сякаш. Въпреки обстоятелствата.

И благодарност, че тук и сега сме вече далеч от всичката мизерия и бездуховност на соц-а и времето след него. И таен страх, че някои все още живеят в него.

И да, нямаме резервен живот. Всеки от нас разполага само с един – своя.

 

След като прочетох Ру и останах очарована и от историята, и от стила – лек и омаен на поднасяне на младата канадско-виетнамска писателка Ким Тхуи, очаквах с нетърпение следваща нейна книга на български език. И ето я – Ман.

Ман отново ни поднася историята на една жена – от детството й, през майчинство, любов … в типичния за авторката лек и пълен с цвят, вкус и аромат стил на разказване. Много малки истории, преплетени една в друга. Човешки. С необичайни най-обичайни лица. От една, в друга – леко, леко …

Влюбването и правото на любов, израстването като непрестанен път към себе си, емоциите като част от нас самите и правото да ги изпитваме, а не да ги крием, силата на думите като въздуха, който дишаме, храната като пътешествие и интимност – един чуден роман за летните дни.

„Мама много рано ме бе научила да избягвам конфликтите, да дишам, без да съществувам, да се сливам с декора. … Бързо се научих да съм едновременно невидима и полезна, за да ме забравят, за да няма в какво да ме упрекнат, за да не могат да ме засегнат …“

„Опитвам се да отгатна значението на някои думи като „колосален“, „откачам“ или „апостил“ по звученето, а на други – по материята, по миризмата, по формата. За да доловя нюансите между два синонима като например „меланхолия“ и „тъга“, премервам кой колко тежи. Щом ги сложа на дланите си, единият сякаш се рее като сива мъгла, а другият се свива в стоманена топка.“

 

 

Този пост е посветен на Деня на детската книга 🙂

Франклин засажда дърво е любима приказка у дома, за преди лягане. А ние, като родители, имаме доста важна задача да обгрижваме малките си, както Франклин и приятелите му го правят за новопосадените си дървета – с любов и грижа, старание и усмивка. И с книги. Защото без книги няма истинско детство, няма я магията.

Няколко поста от последните дни, а и по-стари, по темата за детското четене:
за кого са книгите

как децата да четат повече

и идея за коте – разделител за книги 🙂

и малко думи за пълноценното детство

и готини книги за деца (и не само), които силно препоръчвам:

Двете Кралства

Приказки колкото усмивка

Мина и магиите

и интервю с приказната съвременна детска писателка-поетеса Петя Кокудева по повод детските книги