важната роля на учителите

заглавието трябваше да е важната роля на учителите по литература, но всъщност пишейки го осъзнах, че „по литература“ е излишно. учителите и всичко, което те правят (или не) за нашите деца (за нас) е от изключително значение.

писателят и театрален режисьор Петър Денчев и аз си говорихме днес за ролята на учителите по литература за вкуса на читателя. за страха на читателя да погледне критично, да пита, да преживее. много хора гледат на книгите през призмата на въпроса „какво чувства лирическият герой?“ или „какво иска да каже автора с това?“ – абсурдните въпроси, инфантилизиращи всяко произведение, както и всеки читател. цели поколения са/сме израстнали с тези въпроси. та притеснението, което си споделихме с Петър е, че все още има много учители по български език и литература, които са в този ритъм на 60-те.

от учителите идват не само знанията на децата ни, но и тяхното самочувствие на пълноценни хора, тяхното не сломено, а подхранено любопитство, тяхната жажда за новост.

искрено се надявам.

моите уловени прекрасни мигове

IMG_3704

хубавите мигове са за това – да са мигове. идват и хоп – си отиват. остават спомените за тях. а снимките пазят спомените по-дълго.

затова фотоапаратът ми е винаги с мен 🙂

този пост е по покана на fotoprint.bg

нещата са ОК

IMG_3069

Калин Терзийски, който след Алкохол написа Лудост (за това ще пиша скоро), от тези ексцентричните хора (из нет-а го наричат „ъндърграунд писател“), които обаче успешно успяват да са себе си въпреки силния натиск на другите, днес ми каза някакви много интересни думи

думи за гения. гения (аз дописвам – истинския човек), който е като  голяма река и следва да върви по пътя си, не да се съобразява с малките лодки, които плуват по нея (сиреч модата в писането, критиката, угодничеството)

и ми припомни отнова време, в късните 80 как слушахме неспирно Бийтълс и Дорс и Ролинг Стоунс и пак и пак и беше хубаво време, нищо че беше и мътно време

и ми сподели, че иска да вижда по улиците на София и навсякъде в България, не заспали непукиси, добродушно-равнодушни, незаинтересовани от нищо хора, а иска да среща крещящи, различни, ентусиазирани, променящи света хора. и тук.

мисля, че нещата са ок. малко след като си поговорихме с Калин сутринта срещнах из софийските улици такива хора. не един. не двама. да, нещата са ОК.

историята я пишат и бришат …

path_44598

след забавата със случката с паметника и героите и многото дебати, политически караници, постове, реплики и дуплики най-маститият въпрос, който лъсна пред всички ни е този за историята и фактът, че толкова години по-късно е може би време да се разровим, да поизтърсим от прахта фактите, да махнем украсите и триумфалните определения за освобожденията ни и да опишем нещата както са били.

историята я пишат победителите.
а ние сме в крак с времето.

Sulla за подробности

back in time в зорите на демокрацията

странно, но днешните събития ме върнаха към две песни от онези мътни, но пълни с ентусиазъм и желание за промяна години

„Аз не съм комунист, аз не съм нихилист,
аз не съм шовинист, аз не съм терорист,
аз не съм антихрист, аз не съм екстремист.
Аз съм просто човек!

Аз не съм бюрократ, аз не съм технократ,
аз не съм тарикат, аз не съм плутократ,
аз не съм психопат, аз не съм общопризнат.
Аз съм просто човек!

Аз не съм милитарист, аз не съм маоист,
аз не съм ционист, аз не съм каратист,
аз не съм ленинист, аз не съм утопист.
Аз съм просто човек!

Аз не съм сталинист, аэ не съм рецидивист,
аз не съм националист, аз не съм колективист,
аз не съм товаист, аз не съм оноваист.
Аз съм просто човек!“

„Ако до всяко добро същество,
застане поне още едно…
тогава, тогава, предвиждам такъв живот,
че само си викам дано…“

има ли шанс за България? има ли шанс, да сме хора? просто човеци? не мразещи? не биещи? не затриващи? не нихилисти? не националисти? просто човеци … добри същества

три яки неща, които ни дава училището

миналата седмица в София се състоя конференция „Диалог за бъдещето“ – хора, ангажирани родители, учители, свързани лица мислят по посока крайно необходимата реформа в образователната система

днес пък Лидия ме провокира с един откровен пост, който ме върна назад във времето и затвърди – училището основно ни даваше (и дава) факти, не мислене.

това ок. реформа също е необходима. но искам да припомня неща, които ни даваше, а мисля все още дава училището:

приятели – добри приятелства, които често остават за цял живот (мисля, че това е основното, което липсва на децата, които остават да се обучават у дома и не ходят на училище)

учител-магьосник – все се намира поне един, при по-голям късмет дори двама, които всички деца обожават и слушат, човек, който повлиява много всяко дете поотделно, авторитет, уважаван, обичан, който остава в мислите ти до старини, може да се причисли и в първата група на приятелите (и това им липсва май на децата, които си остават у дома)

приключения – междучасията, часовете и подхвърлените бележки, колективното бягане от час, ходенето на купони, лагерите, първите влюбвания, рок-бандата на класа и ритането на топка след часовете, попълването на лексикони, размяната на топчета, гурмити, колички, карти, книги, забранени списания, идеи и още и още (и това най-вече им липсва на децата, които си учат у дома с мама)

ок, знам, че всяко от тези готини неща си има достойна опозиция – гадните от класа, които те осмиват, злият учител, който те навиква и прави на две стотинки, неприятните моменти, защото и такива има, но ако имаше само добри страни, то щеше да има нещо сбъркано в училището, пък и никак нямаше помага порастването. просто вероятно е късмет или пък постижимо с усилията на повече зрели хора да го направим една идея повече в полза на готините неща там, а?

преброяването – всенародно дело

2057

Със съкращения от в-к „Работническо дело“, брой 268, понеделник, 24 септември 1956 г., цена 20 ст.

„Целите, които преследват статистическите преброявания в условията на социалистическия строй, са пряко противоположни от преброяванията, извършвани в капиталистическите държави.“

„В предизборната кампания преброителят е централна фигура. Затова към подбора на преброителите народните съвети и партийните организации е нужно да се отнесат с най-голямо внимание. Преброителят трябва не амо да разбира политиката на Партията, но да умее и да я разяснява.“

целият текст е в ЛудиМлади тук. кредит: Ивет

моята София

знам, знам, знам, не харесваш София, знам.

но аз я харесвам. какво харесвам в София ли? много неща. София е моят град.

  • на София най-ценното й е Витоша – няколко минути и си там, силна, спокойна, винаги там, пази;
  • хората, поне част от тях, естествено – моите приятели;
  • харесвам улиците на София в неделя сутрин през декември или през август, например Царя или Шишман; харесвам улиците на София по обед в работен ден забързани, например Графа; харесвам ги и привечер, например когато вали около Александър Невски;
  • харесвам някои кафенета, от онези с умерена претенция, интернет и добра музика, в които можеш да си отстоиш цял следобед на мира; там, където с тебе пием кафе и си бъбрим за нашите си работи;
  • обичам жълтите павета на този град, нищо че на мокро се хлъзгат;
  • малките паркове около църквите, самите църкви, най-вече отвън – Света Неделя, Свети Седмочисленици, Свети Георги …;
  • звъна на трамваите и ритъма, който дават на града и мръсното им жълто, когато не са брендирани;
  • орлите на Орлов мост, зеленото около Синьото, от двете страни на Канала; Ректората; играещите на шах пред Народния;
  • пейката на Славейковите, книгите по улиците, библиотеката едната и другата, галериите и галерийките изскачащи неочаквани с картини на Рошпака;
  • калканите и къщите и сградите със стари лица, мързеливите любопитни котки по прозорците, саксиите тук-там, пранетата опнати между два прозореца във вътрешните дворове, витите стълбища и мириса на старо докато се качваш нагоре и после светлината, която те шляпва в лицето като излезеш навън.

мда. има и много неща, които не харесвам в София, но за тях друг път.

този пост дойде от поста на Денис София мой малък Лондон