автор: Юрий Йорданов
Помните ли своите лични бунтове, когато растяхме и от деца, ставахме юноши, влизайки в „света на големите“, възрастните?
Всеки от нас в някакъв епизод и период от живота си има по един или по няколко бунта срещу своите родители. Неосъзнати, силни, напълнени с вяра, безсилие и гордост. Срещу средата, която ни предписваше поведение и модели, които ние не приемахме. Без изключение – всеки от нас. И няма рецепта, няма график или план кой кога ще се „събуди“ и ще си потърси Свободата, търсейки искрено и тревожно себе си. Но всеки е бил един ден на този свой изпит. Едни го вземат и продължват напред, други са вечни „оставачи“ и приемат „предписаното и сигурното“, предали се на своя „спокоен“ избор – да бъдат „вечни деца“ и неслучили се възрастни. Не пожелали да поемат съдбата си в свои ръце. Страхуващи се от неясната „цена“ на присрещащото ги, гледащи на себе си без вяра, че те могат да се справят сами в океана на идващия нов за тях свят и живот. Независимо от сивите си коси, прегърбените тела и износените си души, останали чрез личния си избор на „вечни“ деца. Зависими от майка си и измамното й „спокойствие“ в обещанията за вечен „рай“ и уют в идващото неизвестно.
Всеки разумен, който е пожелал да вземе живота с свой ръце – един ден става „революционер“, „несъгласник“, „блуден син“, който не убива, не бие, не наказва, но се отрича от правилата на своите родители, за да ги промени с нови, в крак с времето. Отрича се от „стария“ свят. За да влезе в „новия свят“, който никога не е светът на неговите родители. Светът е станал друг и децата искат своя нов свят, колкото и да е голяма съпротивата.
В нашите лични колекции от спомени, нашата истинска история ние познаваме всякакви хора. Там ги има и покорните, свелите глава пред „традициите“, пожелалите да бъдат верни на правилата на миналото и останалите там свои родители. Но тези хора не са победители. Тази хора никога не пожелаха и не желаят да бъдат част от състезанието на днешния Живот. Те обичат патерналистичното, и търсят, копнеят, стремят се неистово да намерят новата своя майка. Психологията обяснява добре и коментира дълбоко тази зависимост от майчината гръд, от копнежа по топлата плът на майката и връзката на малкото, инстинктивно тяло с млякото, животът.
В добрите истории майката приема реалността и дава „свободата“ на пoискалото си я и пораснало дете. Добрата и мъдра майка е разбрала света и кръговрата ми. В другите сценарии, тираничната майка остава завинаги цербера, пазачът на миналото и ключарят на затвора, оставил един малък прозорец със светлина за връзка със света отвън. Затвор, построен от обесебваща „любов“. Невидим, страшен, доброволно избран от непорасналото дете. Което отвън изглежда за другите хора покрай него възрастен човек.
А днешното време, XXI век, е друг – свят на вселенско състезание. Свят, в който да бъдеш малък или голям е въпрос на личен избор. Свободен, легитимен избор на всеки пожелал да надигне глава и да пожелае осъзнато да види „ръста“ си. Ръст, който идва само през свободата на мислите ни и мчетите, които сами си подаряме.
Непорасналите, вечните сучещи са тези които комунизмът искаше да създаде. „Създаде“ ги и не спира да иска да ги възпроизвежда. Тях искаше да ги има и ги произведе през царя-републиканец и получи наградата на добавените поне 4 години неслучило нещо. Не бе само Симеон, всички управлявали ни кърмеха, приспиваха, разказваха приказки, дундуркайки ни успешно. 24 години партията-майка „кърмеше“ своя народ с „млякото’, което народът – кърмаче й „осигуряваше“. Споменавам Симеон, защото той бе „най-великото“ съвпадение на образа на майката-система и материализирането на символа във физичесло лице и тяло. В името на разрушаването на едва сложилата се политическа система, от Мадрид долетя майката-баща, за да разруши всичко, което можеше да е основа на една система от обществени отношения с елементи на „нормалност“.
Заради което той, синът на последния цар на третото Царство България стана републиканец, но обичаше да му казват „цар“. Перверзия без аналог, но с резултат. И „спечели“ за историята (им) още доста години наивно детство за наивните Българи.
Майката-баща-републикански цар бе един от най-страшните уроци по пътя на гражданското израстване на Българите. Поучителен и днес с цинизма си и отношението на Майката-система към детето-народ.
Но детето порасна и започна да разбира себе си, майката му продължава да бъде обсебваща в своята „любов“, неразбрала го и обсебена от себе си, непознаваща живота и душата на нейния „юноша“, порасналото й дете, а приказките й за миналото опротивяха, демоде са. Детето потърси улицата и света, в който „интересното“ е повече от насилствения покой и безвремието на отминалото.
И стигнахме до една странна, никаква, фатална 2013. Година в нищото. Сред свят на кризи, промени, световни трансформации. Годината, в която Юношата българин пожела да каже на майка си, на света и на себе си най-вече „Стига! Аз съм голям и искам сам да се оправям!“
„Майка“ му, традиционното, комунистическото, провинциалното, пролетарското, тоталитарното, нихилистичното, ретроградното, обсебващото инасилственото минало се борят, за да имат до полата си порасналия Юноша.
Миналото не си дава единствената „собственост“ – бъдещето. Детето, което бе толкова послушно до сега, си тръгва. По всички „закони“ на „драматургията“ на нашата, предмодерна, непознаваща се и объркана пред променения свят земя. Пазеща нищото, около което е скупчинила себе си и смисълът си за живот. Обичаща се, самоунищожително, до смърт.
Семейният скандал излезе на Улицата. Улицата и образите на протеста на Юношата „влязоха“ в света, новините и скандалът стана публичен. За срам на „добрата“ майка и гордост на „непослушното“ дете.
Битовото в своя мащаб прескочи границите си и стана Политика. Детето никога няма да бъде послушното дете. Детето стана Юноша!
Зад тази прозаична простота се крие дълбоката, поколенческа и вечна драма на човешкия живот. Проста и ясна за честните и откритите пред себе си и света и истинска „драма“ за „реда“ – преоблечен като майката-държава и целия й инструментариум от носители, говорители, слуги, певци и надзорници на реда.
От тук, от тази точка, всичко случващо се днес покрай нас придобива образа на една тъжна, повторила се милиарди пъти на тази земя история. Която ние, днешните Българи изживяваме колективно. Сложността, несинхронността на ставащото в душите ни, носените дълбоко в нас тежести на миналото, гнева и болката от раздялата с част от себе си правят раздялата драматична за нас.
Много по-страшна е тази раздяла за Майката-Система. въпросът „чедо, защо ме оставящ“ е страшен. Зависимата от детето си майка е слаба. Юношата-българин изоставя омразната си майка и процесът на „свикването“ с тази мисъл е всъщност времето на свикването на майката с края на един свят. Майката егоист не го желае. И бие, удря, кълне и дърпа детето към себе си най-вече към миналото (уж) обичаното и кърмено, пораснало вече дете.
Сигурно всички се питаме защо ожесточеността на властта да смаже бунта на студентите е толкова голяма. Защо на 140 ден от протестите уморената полиция и опорочената власт извадиха непропорционално повече сила по улиците на София, за да смачкат проговорилия през Студентите Протест.
Насилието и ожесточеността на подчинените медии се „хармонизираха“ по няколко причини. Най-сериозната, най-важната е сетивното, осезаемото болезнено усещане през кожата, което Протестът прати към Управляващите. Усещането за История, в която те, управниците, губят една историческа битка. Битката за Нормалността. Нямат никакво значение имената на носителите на злото, което им е „завещано“ от комунизма. Нямат никакво значение и лицата, „палачите“ на съпротивата на Българите. Наследниците на Българския комунизъм и приносителите на „акциите на вечното право на власт“ са уплашени, защото това е първият акт на неконтролируем по познатите им досега начини акт на демонстрация на Гражданското.
Болезнеността на Протестът идва и от още нещо, „нечувано“ за годините след 10.11.1989 – продължителността на протеста. Непознатото до сега гражданско упорство изненада властта. Независимо от стотиците провокации, внедрените „слушатели“ и „деформатори“ на категоричността на Протеста, хилядите хора излизаха и изчезваха от улиците, но не спряха да бъдат по улиците. И са живи, неплатени агенти на промяната, „стаени“ в морето на милионите Българи. Затихването не се случва. Дълбочината на „пластовете“, недоволни Българи стават все повече и това весе повече „плаши“.
Процесът на гражданската транформация от „детето“ Поданик към Гражданин с осъзната роля и сила плаши, тревожи дълбоко. Каквото и да говорят социолозите, както и да интерпретират дирижираната „истина“, дълбоко в недрата на Българската душа тътне, грохотът не заглъхва, тихият ромон на послушните мисли си е тръгнал завинаги. И на тяхно място се е „появила“ ревизията, несъгласието, стаената сега решителност. Но нещо става и това го чуваме не само ние самите. Чуват го и „те“, и се плашат от мислите и следващите ги дела на Юношата-гражданин.
Мълчаливият протест на ходещите и скандиращи по паветата Българи събуди, но не роди Събудените Студенти. Тъй както в едно човешко тяло между едно просто убождане и жестоката болка на счупена ръка или крак има разлика, така и при нас сега. Зовът за помощ, които Протестът изрече през своето нескончаемо ходене свърши.
Студентите, порасналите Юноши на прехода и неговите 24 години, сложиха Финалът, Точката!
Връщам се пак към човешкия ни мащаб на малкия ни живот. Нали помните вашия бунт, когато за първи път се усетихте силни и голями? Нали никога не забравяте този момент? Нали знаете, че се връщате съзнателно или не към този най-голям и най-важен камък в във вашата лична и най-важна за света ви история?
И в мислите ви идва единственият, верният отговор. „Помним! Добре помним!“
И нашите родители го помнят, живи или не! Защото ние го помним! И никога ние, днешните и цивилизовани Българи, няма да бъдем срещу избора на своите деца! Защото времето е друго и ние сме го разбрали!
Майката-система учи уроците на Историята на своето тиранично майчинство трудно. През мъките й с днешна, пораснала и напуснала я млада България. През уроците, които й „преподават“ нейните пораснали деца.
През насилие, лъжи и измамни социални и отровни след миг обещания-бонбони. Детето е пораснало!
Юношата Българин се роди! За да не се върне никога в тираничното и обсебено детство. „Майката“ горко плаче! Сцената е историческа за България и милиарди пъти случила се на земята до днес, през съдбите на жителите на тази планета, живяли и напуснали земята.
Годината е 2013, комунизмът напуска наистина България през делата на порасналите си деца!
Ражда се една нова България! Прераждаме се през Децата си!
Follow
тези дни една от най-красивите сгради в София чества своята 100 годишнина. изградена по проект на архитект Никола Лазаров. в края на 20-те години е надстроена с още два етажа от архитектите Фингов, Ничев и Апостолов