днес попаднах на стар файл – предговор към едната ми книжка със стихове от август 2003 г. и реших, че може да постна тук част от него 🙂

„Защо един човек пише? За да се освободи от мисли или някаква енергия. Някои спортуват, за да го правят, а други пишат. Може би има и други форми за това.

Защо публикува? За да се освободи напълно от написаното, да го “предаде” и да разчисти главата си за следващи писаници. За да изяви нарцистичните си наклонности.

Как се казва папката, в която се слагат писанията? “Pisanici moi”.

На кого са посветени писаниците? На различни хора, които са кръжали виртуално или реално около автора и са му причинявали чувства и емоции, достигнали до мисли и енергия за изливане в писане.“

това е заглавието на една снимка, черно-бяла, на две жени, селянки, нарсред мегдана …

за човек със силен сантимент към времето преди 9-ти септември и историята на страната ни като цяло специалното издание на National Geographic е цяло съкровище

сдобих се с него вчера в Била за около 11-12 лв. + голямо Нескафе, каквото пия по принцип и комбинацията от двете неща истински ми хареса

статии и снимки от България от 1903, 1907, 1908 … чак до 1980-та – нещо, което истински ме развълнува

има невероятни снимки, с прекрасни коментари към тях – жени в красиви носии, мъже мургави, брадясали, в потури, селяни и граждани, всъщност снимките от селата доминират, но носят невероятен заряд, искреност, наивност; снимки от пазари, от улици

има статия от април 1915 г. на Хестър Доналдсън Дженкинс „България и нейните жени“, който признава още в първите редове, че българките са го впечатлили най-много от всички ориенталски момичета … намира ги високи и едри, енергични, с едри кръгли лица, с пълни розови устни, гъсти коси, румени бузи, с искрен поглед …  позволявам си и малък цитат „Като общо българският селянин води много примитивен, но красив и деен живот“ и още „нищо не може да ги отчае; понасят търпеливо, а твърдоглавата им упоритост не трябва да се подценява“

София през същата 1915 година е оценена като „единственият модерен град“, който може да мине и за американски

има още много, за който се вълнува – целият брой си заслужава – браво!

далееч далеч във времето, през 83-84 пътувахме с моето семейство с влак до Чехословакия – незабравимо пътешествие!
на отиване установихме че по Румънските гари има групички деца, които стоят и просят – подхръвлихме им от взетите за из път лакомства и те бяха много доволни от това
на връщане се бяхме запасили с повече лакомства, правихме им ги на пакети и тръгнеше ли влака, в края на всяка гара, докато още набира скорост, но се движи бавничко, покрай него тичаха с протегнати ръчички и много надежда малки и по-големи (гладни) деца и викаха, искаха и ние им подхвърляхме подготвените пакетчета и бяхме удовлетворени

сега си спомням за това време със смесени чувства – с носталгия по детството, но и с жал към тези деца, а и към децата, които ежедневно наобикалят колата ми по светофарите днес да просят – с протегната ръка; след като преди години едно такова хлапе ми хвърли в лицето няколкото жълти стотинки, с които на момента разполагах и имах неблагоразумието да му дам – избягвам да давам стотинки, а и не отиват за детето; смених тактиката – запасена съм с бонбони, вафли, бисквити или други лакомства, които им давам – и те са доволни, изненадани, в първия миг, защото отварям прозореца, а не давам пари, но се ухилват до уши видят ли дори и само един бонбон;

снимах го едно такова дете, което от години стои на нашия светофар, и то остана много доволно и каза, че си чака снимката

ето така … а аз чакам времето, когато на тези деца няма да им се налага да просят; не зависи (само) от държавата, зависи от хората, т.е. от нас

с темата за затвора Невена Гюрова ме връща към едни от най-силните моменти за мен от изминаващата година – бях три пъти за по малко в софийския затвор

първия път – за представянето на една книга на Сиела, Карбовски бе водещ и се проведоха някои странни разговори със затворниците (присъстваха избрани само, по-начетени и по-кротки, явно); бяхме с Гори, а описанието на емоциите го има тук

после, след силните изживявания при първия ми досег с това място реших, че трябва да отида отново, да поговоря с някои от тези хора; със съдействието на момичетата от Сиела посетих още два пъти същия затвор, взимах интервюта от затворници за новата ни книга с Борис Минчев за оптимизма

беше страшно; да се говори с тези хора е трудно, но се получи; там е друг свят; опитах се да погледна живота от техните очи – Храбър, който от 15 години лежи, който ми каза съвсем в началото на разговора ни, че голямата му мечта е да е на концерта на някоя (конкретна, но не помня коя, Цеца, например) фолк звезда; Дидо, който каза, че е щастлив, че е в затвора, защото иначе би бил 2 метра под земята, „бивш“ наркоман … повечето смятаха, че не те са виновни, а закона, защото ги е вкарал, защото онзи, с изнасилените малолетни взел само 3 години, а ние тук, за някакви си кражби, дори аз не бях я откраднал, списаха ме там – и бам – 5 години … човека, който цитирам бе там за н-ти път (може би 6-ти или 7-ми) и бе излежал в затвора общо 12 години … мъж в разцвета на силите си – 35, който ако не намираше държавата за виновна за всичко може би щеше да има друга съдба … опитах да ги попитам какво смятат да правят след това, но за половината от тези, с които говорих бе ясно, че има голяма вероятност скоро да се върнат отново там, в затвора, и то не от невъзможност да се адаптират, а защото краденето е техен стил на живот, тяхно мислене, техен начин да бъдат … и оправяне няма

спомням си тези няколко посещения в затвора, не че съм ги разбрала тези хора, не им и съчувствам, нито на този, дето е крал, нито на този, дето е изнасилвал, нито на този дето е пласирал, да, казаха ми го „и ти може ей сега на улицата да удариш някой и хоп, в затвора“ – искрено се надявам да не ми се случи …

и за да спра по темата, защото по нея може много да се пише ще прехвърля отново към блогнатото от Невена за броя затворници – миналото лято имах случай да разговарям няколко часа с един американец, попаднал по някакви си пътища в България; освен че човека по всякакъв начин се опитваше да ми изтъкне европейските си корени, цитирайки пра-пра баби с испанска и еврейска кръв (с което ясно очерта притесненията от националната си принадлежност – американец, native); хм да, та човека се оказа адвокат и неприкрита гордост (в стил „всичко в Америка е най!“) заявяви, че Америка е държавата с най-много затворници на глава от населението …
е от данните на Невена виждаме, че все пак Казахстан може би е лидер …

да, всяка година (или почти) на тръгване след церемонията по награждаване в БГ Сайт раздаваме малки неща, подаръчета

мнението ми е, че от подобно място човек трябва да отнесе нещо, свързано с темата, което да гозадържи още малко „на тази вълна“, да остане (евентуално) за спомен

в предните години двете най-добри, според мен, неща, които сме раздавали са – в годината, когато мотото беше „Бъдете уникални, не копирайте“ – 2002-ра май, когато Жоро Крумов беше водещ, в Народния, Щони Кукудев свири на гайда и Виктор от Ватаф прави джингълите – въобще, силно, може би най-силното издание на БГ Сайт (преди все още да го прави БУА, разбира се) в мислене какво да подарим – нещо силно, затрогващо и което не струва много пари – стигнах до много добрата, според мен, идея – детски ръчички, нарисувани на лист, с уникални послания, от децата към всички в залата. Тогава си спомням обикаляхме с Вера и Албена училищата и за около седмица от няколко столични училища насъбрахме 800 рисунки! Подредихме на всяко място в залата на Народния по една такава рисунка с персонално послание „Бъдете уникални, не копирайте!“ с името на детето, което го е рисувало. Имаше много голям ефект!

второто нещо, което беше също много ефектно, същевременно относително евтино бяха метличките, които сътворихме заедно със Звезда, може би 2003-та, пак водещи бяха Жоро, но и с Богдана (за това вече писах) та тогава Звезда наистина страшно ме подкрепи (благодаря ти отново, Звезда!) и се договори (спазари) с циганките от Женския пазар, които ни изработиха 1000 метлички за по 40 или 50 стотинки едната!
Със Звезда доизмислихме и тя набави сребърни вързанки, лепило, стикери БГ Сайт и няколко денонощия в хола лепихме и окомплектовахме метличките, които бяха в съзвучие с мотото „Чист уеб. Дишай.“

и стигаме до днешната тема – семките (защо е днешна ще обясня в следващия пост); тази година за първи път самата церемония по награждаване вече бе дадена на ПР агенция (БУА отпусна бюджет 12 000 лв); агенцията бе ОТ ДО, за които не бях чувала преди това, свързаха ни с тях СИЯ, а за СИЯ идеята дойде от Варов – ето така стават низанките :); та ОТ ДО се оказаха страшни симпатяги, в ролята на шефка се яви Деси, която подаде Миро да движи нашия проект (БГ Сайт 2006 награждаване); в лицето на Миро попаднахме на нещо, което се среща рядко – човек, който се вживя в задачата, искаше всичко да е както трябва, даде много от себе си (а с него и целия екип) и нещото, наречено Награждаване, макар и с много малък бюджет (всички незапознати с нещата считат че това е свръх голям бюджет, и се лъжат) всичко бе супер; та именно Миро, след като поставих задачка – да отнесат нещо със себе си, евтино, но със смисъл, и в контекста на мотото „Разцъкай света“ предложи семките; и аз първоначално реагирах – ама как семки, но в крайна сметка идеята бе гениална; самият Миро се разтърси, договори семки (ако още четеш това и следиш мисълта ми, помисли си само как е отишъл в кварталната будка и е попитал „Имате ли по-голямо количество семки?“, лелката казва „Да, колко искаш, 2-3 кила“ и Миро – „Ами всъщност – 30“ при която тя го счита за още по-голям ексцентрик, отколкото изглежда), брендира листовете, опакова 600 пакетчета семки от по около 50 грама! повярвайте – това, само това, си е колосален труд; та така, очаквам становището на всички, които смятат това не за оргинална екстравагантност, а за недопустим кич – welcome!

днес докато се прибирах все си мислех как и какво ще пиша тук, но после спря тока (отдавна не се беше случвало), спря за дълго, за повече от час – имаше романтика – 12-13 свещи (добре че вече сме украсили за Коледа и имаше мнооого свещи в наличност) и радост за децата 🙂 после дойде, колкото да се изкъпем като бели хора след сухата вечеря и пак спря … е, сега вече дойде за повече 🙂

спомних си времената, в които у нас, в София / България имаше режим на тока; мисля че режим имаше и през социализма и след това, в първите години на демокрацията, по Виденово време май също; ако бях по-носталгично настроена към този период може би бих възкликнала „ех, какви времена бяха, само!“, ама не съм – студ, кучи студ, тъмно и безсмислено време – това помня; редуваха се на два часа май, леле майчице – мизерия; добре е че децата ни няма да имат такива спомени!

днес чета, че ще доят крави с компютър … което ме върна мнооого години назад във времето, когато баба ми, на която съм кръстена бе още жива – будна, напредничева жена, която знаеше няколко езика и на 90 учеше японски, та на нея й обяснявах какво представлява комоютъра и на въпроса – „а за какво служи“ й казах, че в бъдеще (тогава бе бъдеще) всичко ще се прави с компютър, дори кравите ще доим с компютър …

случайно пак попаднах на нещо в cult.bg, което от много години се появява и на грешка 404 в hit.bg – един анонс на предаването, което водех в RFI 4 години, коледно предаване, в което двете с Богдана (Богдана Златева)

Богдана … може би в две или три поредни години един от стимулите ми да продължа да се занимавам с БГ Сайт бе именно тя, дори накрая не знам как стана, че се върза, но бе водеща на церемонията, която беше в Аулата на СУ, 2003-та година май. Беше водеща заедно с Жоро Крумов и колкото и да е странно церемонията мина супер в тази именно им комбинация, те се забавляваха добре и дори май Жоро беше хлътнал леко – то си е за хлътване.

БГ сайт стартира във време, когато малко, ама много малко хора у нас знаеха какво е уеб сайт, уеб дизайн, уеб

БГ сайт, поне според мен, имаше множество роли:
– популяризира уеб сред широката общественост, медиите
– дава още един повод да се говори за уеб (за уеб като различно от Интернет, за сайт като различно от страница, за хората, които го правят като различни от компютърджии)
– консолидира общността
– поле за изява на хората, които правят родния уеб
– създаваше еталон за качество
– създаваше повод и място хората, които са онлайн да се видят, запознаят офлайн, както би казал Варов – създава community

сещам се на prima vista за:
Аскерите /театър/
Оскарите /филми/
Webby Awards /уеб сайтове/
фестивала на АРА /cretive, реклама/
ПР Приз на БДВО /ПР/
Бранд Мениджър /бранд/
наградите на БГ Радио /музика/
наградите на ММ /музика/
компоненти на всеки конкурс:
идея, кауза
организатор
жури
арбитър (не задължително)
участници
публика
награждаване / награди