Пътувания, пътувания, пътувания

IMG_2220

Пътуванията ми. Обичам ги. В България и в чужбина. Със семейството и по работа. Падат ми се по много. Пловдив, Брюксел, Бургас, Стокхолм … Понякога не знам къде се събуждам.

Научила съм се да взимам само най-важното. И да го събирам в раница. Дори за официални срещи има как да се организират четири дни дрехи, лаптоп и нужното в един ръчен багаж. За по-бързо, удобно и лесно. Защото обичам да не чакам за багаж, да се чекирам онлайн и да имам време за други неща 🙂

Обикновено при пътуване си нося две книги – една електронна (с много книги на нея) и една хартиена. Обичам докато чакам да чета и си поставям за цел с всяко пътуване по бизнес за 2-3-4 дена да изчитам поне по една книга. Носейки две имам разнообразие и възможност да решавам в движение коя да предпочета.

Научила съм, че в чужбина най-удобно е при пристигане на летището да знам предварително автобус или метро да взема до града. Цялата информация е онлайн и дори цените могат да се проверят. На доста места вече ако купиш и платиш с карта от автомат билета си е по-евтин, отколкото ако го купиш в самото превозно средство. Въпрос на добра ориентация е и няколко клика. Картата е с мен задължително. Имам Visa от две банки (за това ще разкажа в допълнителен пост защо се наложи да са две). Истината е, че на много места не може вече да плащаш в брой – не приемат. Колкото по на север в Европа отиваш, толкова по-важен елемент става картовото плащане. С безконтактна карта става и по-бързо. А и по-сигурно – картата стои само в твоите ръце, не я даваш на никого.

Снимката по-горе е от последното ми пътуване до Брюксел предната седмица. Бяхме на конференция в Европейската комисия. Радвам се, че момичетата, с които бяхме заедно приеха да минем разстоянието от хотела до Комисията пеша. Духаше леко, но бе топло и тези 3 километра ни се сториха като добра възможност да се поразходим. Така и улових в кадър това птиче – в полет, волно из покривите на големия град.

Пътуването вече не е лукс. Лукс е времето. Ако човек може да го планира и оптимизира – идеално.

Пътуванията ми. Обичам ги.

 

IMG_2526

 

спомени от соц-а: обещавам, че повече няма да бягам от час

tabela

завърнах се в спомените си и реших, че няма да е лошо да опиша случки от соц-а, които помня. вероятно мнозина са ги забравили, предвид носталгията и желанието да се върнем в бай-тошово време.

трябва да сме били 10 клас. Капка Курдова се наричаше другарката по химия. беше дребна жена, с тънки устни. строга. използваше често показалката, за да тропа настойчиво или наказва. викаше. със сигурност не беше от любимите учители на никого. а с това и химията ни ставаше доста противна.

щяхме да имаме контролно по химия. последния час в една сряда. страх. но решихме да избягаме. целия клас. някак наистина ни се получи – избягахме всички от час. просто си тръгнахме. не го бяхме правили никога. за отсъствие от час се пишеха неизвинени, викаха се родителите, четеше се конско. някои ги викаха при директора, при повече и в педагогическа стая.

на следващия ден рано в клас влязоха класния ни, другарят Калфов и директорката на училището. всички се изправяхме при влизане на другари в класната стая. дангалаци на по 16-17 години. в престилки момичетата, момчетата с панталон, риза и сако. в онзи неприятно син блудкав цвят. еднакви всички.

„кой даде идеята?!“ крещеше класният. „кой?!“. директорката мълчеше и ни гледаше свирепо. той викаше с цяло гърло. бяхме на четвърти етаж на училището. гласът му кънтеше до първия. крещя поне 30 минути. ние мълчахме. „вадете тетрадките!“ почти не му беше останал глас. „вадете тетрадките и пишете! всеки по 1000 пъти да напише „обещавам, че повече няма да бягам от час!“ и докато ние започваме да пишем ни накараха всеки да стане и да повтори по десет пъти „тържествено обещавам, че повече няма да бягам от час!“. един след друг. 38 ученика.

много ни викаха в училище. и пръчките и други сходни методи бяха често включвани в действие.

и не, не ми говорете колко добре живеехме в соц-а. дори някой да е живял добре, всички (всички) живеехме в пълна несвобода. а това няма как да е добре.

#спомени #соц-а #България #делаидокументи

моите нови онлайн местенца

отскоро имам сайтче под justinetoms.com. мерси на Емо за дизайна и на Петя за останалото.

също отскоро блогът Smiling (този блог) остава само място за темите общество и хора, деца и възпитание.

другият ми блог blog.justinetoms.com ще събира темите за онлайн медиите, маркетинг, комуникации, Интернет.

ето така. 🙂

един тигърски блог

с огромно любопитство и голяма усмивка на уста казвам здрасти на блога на видния тигър Заро!

JobTiger.bg е проектът, който Заро ръководи от много години, чак (малко) побеляхме междувременно. не е само сайтът, макар от там да започна и покрай това да се познаваме. JobTiger.bg бе първият бг сайт, който пусна платену услуги. мноого отдавна.  после развиха цял куп благинки за HR-ите. действат с размах и до днес.

е, отскоро Заро се завръща в собствени води с лаконичните си и с уникално чувство за хумор постове под личния си домейн byZaro.com

моите малки радости

Поли ме покани в тази блог-игра и се включвам, без да знам ще ги докарам ли именно 6 нещата, които ми носят малки радости или ще пропусна някои важни. няма да каня нататък, любопитно ми да узная за всеки по още нещо, който желае да сподели е поканен да се включи

  • времето с децата, когато ги гледам как се смеят, как играят, как заспиват;
  • първото кафе сутрин и всяко следващо кафе винаги и по всяко време на деня;
  • времето с поредната безкрайно интересна книга, сладостта от всеки ред, напрежението в последните страници, преди да я завърша, минутите веднага след като я затворя прочетена;
  • шофирането, най-вече когато карам сама и без да бързам, без значение от посока, задръствания и каквото и да е друго на пътя;
  • да редя камъчета едно върху друго на плажа; да варя сладко от ягоди или вишни; миризмата на току-що опечения сладкиш или козунак, който съм загърнала в кърпа; времето във всяка уютна книжарница, с разгръщането на книга след книга; леката разходка навън след пролетен дъжд, сред падащите шарени есенни листа в парка или по първия сняг