асамтой. допаднаха ми повечето разкази. в търсене на себе си и смислите. в това нашето безлично-шашаво време.

„не ме бива кой знае колко в разбирането на самия себе си. понякога в събота вечер приятели се отбиват на гости и почват разпалено да се припират по всякакви теми. веднъж дори един от тях стана насред разговора и си тръгна. а аз си седя край тях, зяпам телевизора с изключен звук и чета субтитрите. понякога, в разгара на спора, се случва някой да ме попита аз как мисля. тогава обикновено се преструвам, че наистина мисля нещо, но ми е трудно да го изразя гласно, при което задължително се намира някой, който ми взема думата и тръгва да обяснява своето мнение.“

един от подаръците от Дядо Коледа тази година бе тази книга. ако харесваш Туве Янсон за деца (да, за Муминтрол и компания) вероятно ще ти е любопитно да прочетеш тези 12-тина разказа в сборника Пътуване с лек багаж

спокойно неспокойни, нежни и въпреки това сериозни, деликатни и мъдри разкази. една обичана Туве Янсон в един обикновено необикновен свят, след който човек иска още

тези разкази ми бяха чудесна компания в пътуванията последните дни. класически разкази в чистия смисъл на това понятие, пък било то и с по-разчупени на места сюжети или персонажи

Уилям Тревър поднася история след история със сложни ситуации, трудни характери, безизходици, мъдрости. класика

текстът на 4-та корица е подвеждащ и оскъден. книгата трябва да се зачете, за да й се усети вкуса. затова пък корицата е много нежна и импонираща на цялото

мислех си да спестя част от истината, която може да накара някои да не посегнат изобщо към тази книга. едната – че Николай Петков всъщност е Отец Николай, православен свещеник в шуменския квартал Дивдядово, втората – че е философ. хората днес имаме доста предразсъдъци и към отците и към философите. и за по-неутрално ги избягваме

е, това е, написах го. и въпреки нечии предразсъдъци книгата стадионът на старата госпожа е истинско приключенско пътешествие, което те разхожда напред-назад във времето и пространството, запознава те с велики умове, представени като обикновени хора, разказва за кварките, мъдреците, изкуството, футбола и още много неща от светското ни ежедневие

„нашата съвременна литература отдавна чакаше такава книга“ е написал Деян Енев. и на мен ми е любопитно допълнение в пъстрата картина на българска литература днес. и важна реабилитация на образа на свещеника, който за жалост най-често в изкуството ни е представян или пиян, или зъл, или глупав, което донякъде да не е много справедливо

самият Отец Николай е от онези земни неземни хора, с които можеш да говориш дълго, по много теми, без да се измориш и без да се натовариш. скромен, лек и в същото време дълбокомислен. скоро интервю с него в Kafene.bg

Вонегът – един от колосите, формирал вероятно много от мен, от нас, в онези студентски безгрижни години, в които си предавахме апокрифни и не толкова книги и четяхме по много много и обсъждахме всяка със страст

а за докато простосмъртните спят са достатъчни заглавието, авторът и толкова. 16 разказа. класика.

е, вече знаете какво да правите, докато простосмъртните спят 🙂

Българчето от Аляска е новият сборник разкази на Деян Енев

разкази за София. по-малко каквато е днес, повече каквато беше преди години. с уютните й улички, с малките дюкянчета, с наивните й жители, понякога семпли, но ведри, мъдри, често уморени, но хора, но човечни. София на тъгата, спомените и любовите. София на младостта, разгледана бавно в къси разкази като черно-бели избелели снимки

„когато си на двадесет и две … веселието обитава непрекъснато сърцето ти, … всичко ти е интересно и във всичко намираш смисъл … светът е твой … момичетата усещат, когато сърцето ти е дом на радостта и бързат да влязат вътре …

това време никога няма да се върне, но на двадесет и две ти не го знаеш. и това е най-хубавото на тази възраст“

още за книгата – тук

скоро и интервю с Деян Енев

земно написани разкази от един 19 годишен бъдещ голям майстор на думите. с любов към живота в голямо количество и ведрост от младостта. лениво-гальовни, влюбчиво-наивни, изпълнени със собствени мисли следобеди, дъждовни дни, нощи

може би не цялата колекция е впечатляваща, а за мен можеше да има още няколко разказа, за да ми е по-завършена темата. но със сигурност когато вали, очите ти са сини и следобедите на ленивия любовник са ми фаворити

чакам още от Димитър Ганев, с любопитство

–

още за Следобедите на ленивия любовник

Мирослав Пенков – един земен, спокоен, много несуетен и силно отдаден на литературата млад човек. очарова ме книгата му на изток от запада, която излезе преди седмица. омая ме с историите си, с откровеността, с напевността – на ситни стъпки на моменти, на протяжна родопска мелодия в други. България разказана в последните й 200 години през погледите и ежедневието на обикновените хора.

корицата е великолепна. от шведското издание на книгата. включва детайли от всички разкази. куполите вкарват лека заблуда и руски привкус, но в текстовете няма такъв. те са тук. тук и сега, дори да ни рвъщат на моменти в миналото.

макар навсякъде да хвалят най-много как купихме Ленин – за внука, който купил тялото на Ленин от eBay и го изпратил подарък на дядо си – заклет комунист (включен от Салман Рушди в сборник с най-добрите разкази на Америка за 2008-ма), моите два безспорни фаворита са на изток от запада и нощният хоризонт. не искам да разказвам за тях. трябва да се прочетат. трябва.

„Така свиреха двамата, часове дълги, дълги дни. В кръг около струга танцуваха, а по лицата им сенки от думи трептяха. Горяха на Кемал гърдите и пръстите й горяха. Навън излизаха двамата преродени. Свеж въздух ги срещаше и залези тъй ярки, че не потърсеше ли Кемал в бащините прегръдки спасение, щеше слънцето сигурно да й ослепи очите.

Ала той спасение не й даваше никакво.“

признавам, че това са първите разкази от съвременен китайски автор, които чета. и съм изумена от лекотата, с която се разказват тежки съдби, от красотата в малкото, което гледано отдалеч е грозно, от стъпилата стабилно на земята история, без притеснение от истината, без грим и помпозност.

искрени, човешки, повече тъжни, с усещане за живец са разказите на Июн Ли от „Хиляда години молитви“. станах приятелка с всички тези хора, в чиито късчета живот надникнах.

задължително четиво.

още за книгата тук, а за прочит и целият едноименен разказ – тук