без(с)мислието завладява съзнанието
понесено от потока на лудостта
световният разум потъва
дълбоко в неизвестността
на монотонното тиктакане
на малкия будилник
на нощната масичка
до сутринта
понесен от вихъра
на безкрайното
което ще започне отново
с един неистов звън
и капчици роса

днес Георги Варзоновцев мило е писал за книгата ни с Гори

покрай излизането й пропуснах и сега бързам да наваксам – в книгата освен всички други хубавини има и три интервюта с трима от най-интересните хора от българската блогосфера, а именно:

Йовко
Пейо
Георги

и от миналата седмица се присещам за Георги, който бе така мил да напише в зората на масовото разпространение на Интернет у нас – още през 2001-ва година една статия наречена Супермен срещу граф Д’Зайн

„Всъщност комиксите както и мрежата са за мечтатели. Когато четеш една страница, виждаш връзка нанякъде и я кликваш, после следващата и следващата… Точно както става с мислите – никога не знаеш от къде си започнал и никога не знаеш къде ще те отведат…“

Георги бе така добър да напише по своя пленителен начин тази история и да я посвети тогава на новородения ми син, с което истински ме трогна

защо се присещам за това? защото все още, за жалост, хората мислят за Интернет в старите мерки, в стандартите за офлайн и не искат да приемат, страх ги е да приемат, че реалността вече е друга, но това, успокоявам се аз, си е най-вече за тяхна сметка, нали? <gring>

защото след малко е понеделник и моята виртуална приятелка bogus има рожден ден това е поздрав за нея в ретро-соц стил и леко Дисни привкус за тортата с Мечо Пух:

бански на лалета

и песента за рождения ден на Крокодила Гена

седем души попитаха, седем отговора давам:

Longanlon попита защо се включих в това стадно начинание и мисля най-ясният отговор е – защото съм овца :), а темата за стадността ми е сред любимите и от няколкото поста по нея избирам да сложа линк към този с цитата от Фром

Ghibli пожела да узнае защо нося именно това име – естествено най-вече защото така са ме кръстили моите родители 🙂 кръстена съм на баба си и съм от арменски произход

lyd ми задава въпрос, който доста обсъждам напоследък със себе си и с другите – защо публикувам бисери на студенти и как се чувствам от това – ами не се чувствам добре, тъжно ми е; но си мисля, че човек от грешките си (своите и на другите) би могъл да се поучи най-добре; надявам се, че с публикуването им помагам на останалите студенти по някакъв начин

anonymous ме пита на кога реших, че това, което правя е това, което искам да правя – мисля че бях на около 24-25; и кога пораснах – искаше ми се да кажа, че не съм пораснала, но за жалост бих излъгала, пораснах когато станах майка и вече бях пряко отговорна за децата си

Змеев пита дали преподавателите (трябва да) коригират правописа на студентите и дали това влияе върху оценката – ох … не знам за останалите, но знам за себе си – студентите предават писмени работи и чакат оценка, а не обратна връзка, после коментирам с тях, че като цяло съм очаквала повече старание, но … глас в пустиня; със сигурност работа с груби грешки не може да бъде оценена високо от мен

flower ме пита за емоциите ми при демитологизирането – хм, свикнах вече или може би помъдрях с годините, но преди го преживявах много …

Joruel ме пита за СУ и къде си струва хуманитарната магистратура – завършила съм СУ, отдавна; много от днешните ми приятели са асистенти, доценти, професори в СУ и не мога да кажа нищо лошо за СУ; не преподавам там, само понякога съм гост-лектор – нямам преки наблюдения; приятелите ми казват, че нивото пада, но това е така навсякъде; работя с хора засършили на различни места и личното ми мнение е, че ако човек е човек и има желание, способности и учи и работи много почти няма значение какво и къде е завършил (ето сега ще ме анатемосат доста хора)

благодаря на всички за въпросите! благодаря на velqn, защото този път „преписвах“ от него
беше ми забавно; научих още неща запосетителите на блога и за себе си – благодаря!

след като Еленко каза – ние, по-редовите изпълняваме – моля, задавайте ми въпроси всякакви

предугаждам първият въпрос, защото съм го чувала свенливо или не изречен в много ситуации, от различни хора, та

въпрос: Предполагам „Жюстин Томс“ е псевдоним. Какво е истинското ти име?

отговор: Казвам се … (изчаквам няколко секунди, съспенс) – Жюстин Томс. Да, това е истинското ми име. Не е артистичен псевдоним или ник. Когато ме питат просто за нещо, защото знам че като им кажа името си ще кажат „как?!“ и ще го чуят / разберат грешно обикновенно казвам Мария (защото ми харесва, а и е лесно). Иначе в над 75% от случаите хората изписват грешно името ми.

очаквам с нетърпение следващите ви въпроси 😛

нещо Виктор последните няколко дена ми повтаря само „В Русия съм. В Русия съм“

е, Викторе, през това време докато ти си Русия аз съм в края на 90-те, Flower ме пресели там и си намерих тази моя рисунка-анимация доста примитивна, която си я харесвам въпреки това – Дон Кихот замахва към мелницата

Mon mec a moi на Patricia Kaas е поздрав за Flower, който поиска също като Дачи да бъде поздравен

та същият този Flower бе така добър да ми изпрати линк към един / първият ми личен сайт от някъде 97-ма до към 2000-та; там попаднах на този мой стар разказ, моля да не се чете от деца
казва се C’est la vie

Закъснявам за среща, мамка му. Чакам. Не идва тоя градски транспорт. Я да тичам – две спирки са само, а и билетче ще спестя. Цветарница … аххх и цвете трябаше да купя, да изглеждам сериозен, кавалериер галантен, симпатичен, стабилен – мъЖ на място! Ето, цвете, цветенце цветьонок. Нищо, че е най-евтиното важното е да има, лошо нема, казва народа. Беж да бягаме, пък дано не изпусна гаджето, че все закъснях. Ето ме, на ъгъла на улицата и булеварда, близо до спирката, задъхан, но изтупан, с най-новите от всички стари дочени панталони в гардероба и блузката дет ми подариха колегите по-миналия Петровден. Тук беше срещата. Чакам.
Допиками се изведнъж, едва стискам. Но стискам мъжки. И цветето стискам и чакам. Чакам като мъЖ, с главно Ж! Много вода пих на обяд с тая кифла, ама тя беше старичка де, суха, абе става, кво й плащаш на една кифла … Пика ми се. Потропвам нервно, ей сега ще слезе от този трамвай, ето, ето, това е тя … но поклащащият се ритмично бюст в розова блузка, впита по сочното тяло, съпроводен с тракането на поизчукани токчета на крещящо жълти обувки отминават, не, обърках се, не е била тя. Ще дойде. Чакам.
Абе как всъщност изглеждаше тя? Като че беше руса, със сини очи, абе пичка отвсякъде! Ще я позная като дойде, разбира се ще я позная! Седяхме цял час в онова кафе онзи ден. Пихме безалкохолно, близахме чашите след това. Лигите ми изтекоха по нея, ама не посмях да я поканя у нас. Е, малка ми е квартирката, а и прането, дето все забравям да прибера от простора насред стаичката, пълните буркани със зелен фасул и вълча салата дето мама ми прати миналата седмица търкалящи се из тясното простанство незаето от мебели, заключаващи се в легло персон половина, еднокрилен гардероб с надстройка, маса и стол …
Добре че се осмелих да я поканя на среща! Ето я, ето я мацката ми, иде от другия край на улицата. Лелеее ама ква е красавица! Какъв бедър какво чудо! Два метра баджак, чак до гърлото! И от къде е намерила този минижуп, едва прикрива сладкото малко дупенце, мммм ще я хрусна, как ще я хрусна, само да се съгласи този път да дойде в квартирата, само да се съгласи тя, скрил съм и прането и бурканите! Ох, чакай, чакай … май не е тя, защо ме отминаваш ма, мацееее фют, фют….
Уффф, пак сбърках. Абе тая да не ми е вързала тенекия случайно?! Спомням си миналия път като опитвах да сваля една. Беше чернокоса. Абе и те не са лоши, мисля си, чернокосите де. Има тръпка и при тях. Тя само да ми падне, пък каквато ще да е дрипата по главата й … мммм, изтръпвам като си помисля, побиват ме едни такива гигантски конвулсии, ще я сграбча, ще й скоча, ще я нацелувам, ама яко в устата, както съм виждал правят по онея уестърни дето ги прожектираха едно време, лелеее и после – смъквам полата, късам чорапогащника „Голдън еди кво си“, дантелените й бикини сами падат, а гърдите й – право в ръцете ми да ги мачкам! Моя напира, изскача, ориентира се, добре, добре, Сточиков подава на Лечков, Лечков поема, дай дай, напред, дай и гоооол … само да не свърша бързо. Ах, може би трябва да взема някакво хапче, та да не се изложа. Ами ако свърша веднага?! Е, нищо де, нали все пак ще съм свършил! Пък ако ми стане пак, пак ще я награбя! Лелеее кво ебание ще падне, кво чудо!
Не идва, мамка й, не идва, а аз ще се напикам. Ейда ма еййй, аз да не съм ти тука, да те чакам сто години, ма! Идвай, двай веднага, че ще се напикам, за едното чудо идвай! Няма я бе … кво да правя, кво да правя … ще се напикам …

Отиде човекът мъЖ, с главно Ж до дървото, захвърли измачканото цвете в храсталака, откопча свенливо дюкяна, с леко косматите и доста нежни ръце, като се оглеждаше притеснено наляво-надясно, да не попадне в полезрението на меснтите клюкари или чувствителни баби, разхождащи кучета или внуци в клонящия към своя край следбед на съботния ден. През процепа на дочения панталон се показа едно малко главе и взе да изпуска неспирно и звучно жълта, топла, типична, средностатистическа, мъЖка (с главно Ж), идеална за изследване, достойна за възхищение, носеща огромно облекчение на доскорошния си носител и всъщност източник и създател, супер натурална, балканска, истинска, човешка урина. След доста време, когато гореспоменатият буен поток, предизвикан явно от голямото количесво вода, съпроводило поглъщането на вчерашна кифла за обяд днес, от субектът на нашата история, секна, главицата бе подобавъчно изтръскана, с леко приклякане и прибрана на топло в гащите а дюкянът бе прилежно закопчан. Собственикът – този, с главно Ж на края, вече бе забравил за срамното в последното действие, извършено на улицата, пресечка на булеварда, близо до спирката, на лицето му се бе изписала блажена усмивка, а мисълта за поредната дама на сърцето, русата пичка, която чака, чака така и не дочака, бе преминала в другия край на мозъчното кълбо, където се складираха всички останали (все неуспешни) опити да изчука гадже или каквото и да било друго … Щеще да има и тази нощ, като си легне след централните новини по първа, мокри, много мокри сънища, но, се ла ви, казват французите.

сутринта се присетих за тази красива песен

нека е поздрав за Дачи, всички, които обичат френските песни и Joe Dassin, за влюбените …

A toi

a nous
aux souvenirs que nous allons nous faire
A l’avenir et au present surtout
A la sante de cette vielle terre
qui s’en fout

A nous
A nos espoirs et a nos illusions
A notre prochain premier rendez-vous
A la sante de ces milliers d’amoureux
Qui sont comme nous

A la vie a l’amour
A nos nuits, a nos jours
A l’eternel retours de la chance
A l’enfant qui viendrat
qui nous ressemblera
qui sera a la fois toi et moi

когато преди доста месеци смених темата на блога си с изчистената К2 просто качих няколко снимки без много да се старая, хареса ми как се получи и така си останаха; те бяха предимно с деца и може би затова мнозина считат, че пиша основно на тема деца и семейство

наскоро при Kaladan видях същата тема, допълнена прекрасно със свежи негови снимки и реших, че е крайно време да освежа и моите

днес се поразрових из сниманото през годините, подбрах няколко, изрязах ги подходящо и ги качих; доволна съм от резултата – блогът изглежда по-личен, по-уютен и може би говори още една идея повече за мен