Ехааааааа!

С риск да се повторя – влюбена съм в текстовете на Георги Господинов. И наистина вярвам, че е голям писател. И съм благодарна, че продължава.

Времеубежище се чете бавно и по много. И със сигурност остава на нощното ми шкафче още дълго, за да се връщам отново и отново към него.

Времеубежище е космополитен роман. Чете се с много подчертавки, с дълъг послевкус.

Роман послание. Може би дори завещание, дълго писмо към оцелелите утре за лутанията ни, на нас хората днес и през изминалите стотина години. Европейските ни такива. И политически. И човешки. Лъкатушения, несигурности, страхове, търсения, скривания, отсъствия, забрави.

Нямаше по-добро време за този роман от сега.

Писан до края на февруари 2020. Все едно е написан днес. По-актуален, по-модерен (уууу колко не ми достигат правилните думи и колко биха могли да подведат …) не мога да си го представя.

Роман за това как се живее в остър дефицит на бъдеще.

Великолепен Георги Господинов. 

Излишно е да пиша повече. Вероятно много е написано. Ще споделя няколко цитата. И ще оставя всеки да го открие за себе си. Защото всеки ще открие себе си в него.

„Колкото повече едно общество забравя, толкова повече някой произвежда, продава и запълва с ерзац-памет освободените ниши. Леката индустрия на паметта.“

„Предполагам, че през 1968-ма още не е имало 1968-ма. Всичко се случва години след като се е случило… Трябва време и разказ, за да се случи онова, което уж се е случило вече …“

„В крайна сметка баналното винаги побеждава, тривията и нейните варвари рано или късно нахлуват и превземат империите на тежките идеологии.“

„Толкова много места, на които ме няма. Светът е пренаселен с отсъствието ми.“

„ако съществува някой, който го е обичал, значи все пак и него самия го е имало, макар да не си спомня много от себе си“

Вероятно е повече от ясно – прочетете Времеубежище.

п.с. браво и за корицата на Христо Гочев и за рисунките на Недко Солаков, и на Жанет 45 браво

Говори с Нева е подарък. От тези чудните, неочаквани, които идват тъкмо навреме, без да си знаел за тях и да си ги чакал.

Говори с Нева е като завръщане в своя дом. Леко разхвърлян, но свой, уютен, приемащ и пазещ.

Говори с Нева е като нежна прегръдка от стар приятел, с който не се се чували от цяла вечност. И без думи, в наситена тишина си споделяте света.

„умереният хаос е нашият хабитат“

„Мечтая си да живея в общество, в което е добре да си щастлив, както умееш, и е зле да забравяш, че си отговорен за щастието на всички останали.“

„Страховете се преодоляват и когато човек си преодолее някой и друг страх, си отваря време за любопитни открития.“

„Страхът хем пази лозето, хем изяжда душата.“

„модалният глагол „искам“ върви със своите събратя „мога“ и „трябва“ и е удивително как това трио действа като могъща координатна система далеч извън лингвистиката.“

Много моя книга.
Много приятелство в нея.
И много надежда.

Благодаря ти, Нева!

Вася, и на теб благодаря!

Много съм очарована от Фигури на Мария Попова.

„Съществуват безброй начини да изживееш живота си красиво.“ И за много красиви, смислени, никак не леки, странни, вдъхновяващи животи ни разказва във Фигури Мария Попова.

Това е фундаментален труд. Не се чете бързо, а и няма нужда. Книгата събира голяма колекция великолепни истории за истински хора, променили по един или друг начин света ни. Описани с внимание към детайла (това ми се чужда толкова трудно – историите са за хора, живели преди десетилетия или столетия), с мащаб на мисълта, с интелектуален гъдел, с много препратки, с широк мироглед и уважение към човека и живота.

Леко се страхувам, че ако кажа, че Фигури е силно феминистка (рядко срещано, ех че кеф!) ще отблъсна някои потенциални читатели. Но пък може би ще привлека други. А имаме нужда от книги, които поставят и то красиво, без да натежава никак темите за равернството, за приноса, за любовта във всичките й форми.

„Как е възможно да знаем всичко това и все още да сме подвластни на илюзията за разделението, за другостта?“

От 1617-та с историята на Йохан Кеплер

„Територията на възможното се разширява, когато си представим невъобразимото“

през историите на Мария Мичъл, Хариет Хосмър, Емили Дикинсън, Ралф Уолдо Емерсън, Чарлз Дарвин, Уолт Уитман и още и още.

Наскоро, съвсем без да знам, че ще чета книгата й на български език, чух епизод на подкаста на Тим Фери от 25 май – тя споделя кои книги харесва много и препоръчва. Ей че мило ми стана от този епизод. А ето, че вече съм изчела и книгата й, на български при това! И сега реших да я изслушам (има я на английски в Сторител).

Идеално четиво за всеки. Силно препоръчвам.

 

Със Златко сме приятели, но не можах да отида на представянето на книгата в София миналото лято. Но, съдбата си знае, поръчах книгата от любимата ми Книжарница зад ъгъла и когато минах да я взема – получих копие с автограф от автора! Ето така сега си имам надписана „С любов от автора“ книга 🙂

Тази книга четох преди няколко месеца и дълго изчака. Но мисля, че е нужно да разкажа за нея.

Хотелът на спомените на Златко Ангелов е мащабен роман, обхващаш няколко десетилетия и поколения българи през соц-а в България и след това – разпръснати по света.

Не крия, че изучавам соц-а и най-малкото заради това ми бе много любопитно да прочета романа. Разбира се и защото уважавам и харесвам Златко Ангелов. Затова и първата част изчетох бързо. Историята, допълнена с философски разсъждения, музикални произведения, литературни шедьоври. Вагнер, Бах, Пруст …

Във втората част имаше други акценти, които бяха много интересни за мен.

Като цяло – сложните човешки взаимоотношения. Егоизъм. Сексуални привличания. Вербуване. Убийства. Силни страсти. Болезнен реализъм.

Пари, власт, любов, изневери, шантажи, конспирации – по много от всичко това и повече има в романа Хотелът на спомените.

Като обръщение, завет към семейството и България.

Може би на моменти романът ми звучеше назидателен, дидактичен. Може би защото авторът му е много честен. Може би ме е сварил в такова настроение или съм видяла сред персонажите себе си или свои роднини.

„Но тогава не знаех, че всеки човек се променя. Не знаех, че животът уморява.“

„Този народ се самоотстрани от историята, самообрече се на безлично съществуване, на една незначителност сред голямата картина на света, която отглежда ниско самочувствие и предизвиква към хронично търсене на виновника за трагедията в силните на деня или в иносказателните пророкувания.“

„Както на всяко човешко същество, което съгреши и съгрешава, му се полага прошка. А прошката е спасение, нали?“

Всички, които се вълнуват от тези теми – романът е за вас.

Да захванеш книга и да те омагьоса толкова, че да не можеш да я оставиш. Да захванеш книга, въпреки 10-те, които си захванал преди това и чакат смирено на нощното шкафче. Книга, която те гмурва в дълбокото от първите си страници, та чак до последната. Книги, които те карат да ги усещаш до болка, до сълзи, дълго и силно. Обичам такива книги.

Карай плуга си през костите на мъртвите на Олга Токарчук, в новото издание на ICU – уау.

Това е книга бунт. И всички, които я четем или сме бунтари в действие или ще станем такива.

Това е книга на промяната. Променя читателя, книгите, света. Дефинира го по нов начин. (И апропо много мой.)

Да кажа футуристична, не е и е.
Да кажа крайна, не е и е.
Да кажа философска, не е и е.

Много близо до земята книга. Много близо до всичко, което сме забравили, че сме.

„В допира до земята, там, където тя среща тялото, е цялата тайна – че сме изградени от елементите на материята и същевременно сме ѝ чужди, разделени.“

С много мъдрост и суровост.

Краят ще ви остави замислени, насред куп въпроси.

„Човешката психика е създадена, за да ни предпази да видим истината. За да не ни позволи да видим механизма. Психиката е нашата защитна система – грижи се никога да не разберем това, което ни обкръжава. Тя се занимава главно с филтриране на информацията, независимо че възможностите на нашия мозък са огромни. Защото това познание би било непоносимо. Защото всяка най-малка частица от света е създадена от страдание.“

Нетрадиционни персонажи. Все особняци. Органични. Семпли. Силни. Земни.

„Значи е вярно, че живеем на повърхността на кълбо, пред погледите на планетите, захвърлени в необятна пустош, в която светлината след Падението е била раздробена на парченца и се е пръснала? Вярно е. Всеки ден трябва да ни припомнят това, защото все забравяме.“

Приземяване. Емпатия. Цялото и частите му. Животът.

„И че светът е огромна мрежа, че е цялост и няма нищо, което да е отделно. Че всеки фрагмент от света, дори най-малкият, е свързан с другите чрез сложен Космос от кореспонденции, в които обикновеният разум трудно би вникнал. Така действа. Почти като японска кола.“

Минимализъм сред енциклопедичен мащаб на мисълта.

„Животът е нещо като опитен полигон, много взискателен е. От този момент всичко, което направиш, ще има значение, всяка мисъл и всяка постъпка, но не за да бъдеш после наказан или възнаграден, а защото те изграждат твоя свят.“

Космос и пчели насред поляна. Голямото и малкото. В контраст и единство.

Много нужна книга днес. Силно препоръчвам.

И да, каня ви на бунт с нея.

Някой си господин Пекелни. Франсоа-Анри Дезерабл е последната книга, за която съм писала тук, януари 2020. А съм прочела много и част от тях ми се струва, че искам да споделя със света. Защото за книгите, освен да се четат, е добре да се говори.

Лелееее не бях очаквала, че ще чета китайска фантастика. Пък и ми хареса. В последните години относително рядко чета фантастика, макар преди много да харесвах. Май имаше период в който основно това четях. Затова и посегнах с голямо любопитство към Трите тела на Лиу Цъсин.

Четох, че определят романа като сензационен. Подкрепям това твърдение. Трите тела е първата част от трилогията Земното минало.

Романът започва като любопитен поглед към Китай с всички детайли, които очакваме за случващото се там – страхуващи се хора, диктаторски режим, липса на избор. И изведнъж цитаделата се заплита в друга посока – знаменити учени започват да се съмняват в основите на науката, да декларират, че няма физика и да се самоубиват. Пътищата водят към онлайн игра.

На непознатата планета нашите закони за цикличност не важат. Добрите периоди са кратки, а лошите – непредсказуеми. Хората са намерили решение – дехидратация. Разбира се – човечеството е изправено пред изпитание. Извънземните не стоят на страна от всичко това. Ох, няма да издавам повече, но книгата е наистина необичайна и с това – любопитна.

Мисля, че освен за феновете на фантастиката ще е много интересна и за феновете на Китай и азиатската литература, а със сигурност и на хората, които се занимават с наука, във всичките й аспекти. Физици, биолози, математици – ще ви допадне този роман!

Много симпатично уикенд четиво. Препоръчвам.

Истински фен на Ромен Гари само може да напише подобен роман и Франсоа-Анри Дезерабл, както и хората от издателство Аквариус явно са такива. Не, романът не е само за фенове на Ромен Гари, но именно и само големите фенове на този изумителен писател могат да оценят в дълбочина романа Някой си господин Пекелни.

Роман за любителите на литературата. Детективски роман. Философски роман. Минало и настояще, литературна фикция и реалност, войната и мира се смесват в забавна и симпатична история за ценители. Роман за влюбеността в литературата, в историите и това колко са важни за живота на всеки от нас.

„В крайна сметка, ако на писателя му харесва да мисли, че в своята област е наистина всемогъщ, че единствената движеща сила е неговата чиста, неизменна свободна воля, в името на какво да го лишим от това удоволствие? Защо да не го оставим да живее с илюзиите си? Трябва ли наистина да му кажем, че всъщност сюжетът избира писателя в много по-голяма степен, отколкото той – сюжета си.“

„беше толкова дискретен и безличен, и да го кажем направо, отсъстващ, колкото може да бъде човек, принуден въпреки всичко от силата на обстоятелствата да се откъсне, пък било то и малко, над земята.“

О, за малко да забравя – на улица „Голяма Погулянка“ 16 във Вилно живееше господин Пекелни.

Вася, благодаря ти, че сподели!

 

Синът на управителя на сиропиталището на Адам Джонсън, с награда Пулицър за литература 2013 – роман, в който потънах за дълго – и по време на четенето, и дълго след това.

Ясно е, че история за, от Северна Корея няма как да е лека. И да, самата история е изумителна, а същевременно много приказна. Жестока и нежна. Лъкатушеща и все пак с очакван край. От скромната ми камбанария звучи и много достоверно, макар за това експертите да имат своя версия.

Докато четях, както правя винаги с четиво, което ме вълнува, споделях активно за романа с близки и приятели. Много хора не бяха изумени от жестокостите, за които се разказва. Звучаха им очаквано. За мен всичко в този роман бе неочаквано. Дълбочината на реализма наистина граничи със сюрреализъм, с което го прави още по-искрен.

В много силни размисли ме отнесе Синът на управителя на сиропиталището. За свободата, несвободата, границите им, приемането им. За възможното и невъзможното. Да, за човешкия дух, за който толкова много е писано, за изпитанията, но тук, в обкръжението на тотално нямане и тотален контрол всичко това придобива съвсем други измерения.

„Акулите с отрязани перки поне бяха виждали дъното на океана и утехата им беше, че знаят точно накъде пропадат.“

„От мен да знаеш – геройството е лесно, трудното е да бъдеш герой.“

„основно правило на добрите граждани: Въздържай се от бъдещето!“

„В Затвор 33 човек лека-полека се разделя с всичко – най-напред с утрешните дни и онова, което идва след тях. После изчезва миналото ти … Преди да изгуби себе си човек забравя другите, всички, които някога е познавал …“

Някъде към средата има един много силен разговор за свободата между Джун До и Уанда. Да се счита, че е цитиран и той тук.

Браво на издателството, браво и за превода и корицата.

Силно препоръчвам този роман на всички любители на съвременна литература.

Спасимире, благодаря ти, чудесен подарък!