Гаяне Минасян за понятието за лидерство

Слагам този текстна Гаяне Минасян за истинското лидерство, за да не потъне. А е много ценен, за да го оставим да потъне във фийда на социалките:

„Една от причините, поради които не виждаме желаната социална промяна, е остарялото ни, тоталитарно понятие за лидерство. За прекалено много от нас лидери са хората, които са на власт – политиците. Истинските лидери на едно общество обаче не са тези, които държат лостовете на насилието (политическата власт), а тези, които държат лостовете на съзиданието – дейците на културата, науката, иновациите, изкуството.

Промяната не започва от законодателството, което ще ни я „спусне“ отгоре; промяната се създава от гражданите, които водят, а властта може само да следва. Именно заради големите ни очаквания към властта има такъв вакуум на лидерство и сякаш само се лутаме като муха без глава, без да отиваме наникъде. Време е да забравим чл.1 за ръководната роля на партията.“

Опааа! Защо всеки на всекиго е длъжник и никой не може да си плати

Признавам си – финансите не са ми страст. Но случващото се по света, специално в последните няколко години истински ме вълнува и честно казано – никак не ме радва. Затова и с охота и нарастващо любопитство се зачетох в Опааа на Джон Ланчестър, когато Дени ми я подари (Благодаря ти!).

15323В книгата по забавен и доста достъпен начин са обяснени сложните финансови продукти и техния генезис и развитие в последните стотина години. За надуването на балона, отприщването на процеса, още и още и още и за неговото триумфално спукване. За хората, обикновените хора, които го отнасяме това спукване.

Така научих за „теорията за по-големия глупак“, например. И затвърдих разбирането си, че кризите са голяма предпоставка за нови възможности и напредък.

Да, на момента звучи прекалено левичарска, но тази книга крие доста факти и истини. Мда, не рядко добре прикрити под лъскави опаковки, но сурови истини.

Сега, покрай случващото се и в Гърция, а и къде ли не по света ми се струва особено актуално да се прочете Опааа – Защо всеки на всекиго е длъжник и никой не може да си плати.

Отделно за банковите случки у нас – поне става ясно, че врътки с правителства и зависимости не са наш патент и не са от днес. Това, разбира се, не ги прави по-малко неприемливи.

Та – „банките са необходими, за да се получават депозити и да заемат пари, и да създават ликвидност за хората и за бизнеса, това е жизненоважна роля в съвременното общество … трябва да разработим законодателство, което гарантира, че банките ще се придържат към тази своя задача и ще ни служат … ще стигнем там, където трябва, но пътешествието няма да ни хареса особено …“

Вкратце – ако ти е интересна темата – готино четиво е.

Още за книгата – в Кафене.бг

Какво може да се направи за да се намали броя на бедните в България?

IMG_3978

Днес бях на събитие на Национална мрежа за децата и обсъждахме как децата могат да са по-обгрижвани и ролята на семейството в това. Няколко мнения бяха изказани, че нещата с децата и семейството биха били по-добри ако семействата не са толкова бедни. И някой подметна, че 30% от децата растат в мизерия и битка за насъщния, та на база това за какво семейство и възпитание можем да говорим. И за бедността като първа за преборване.

И се замислих аджаба кой и как може и трябва да бори бедността. Вероятно в очите на повечето хора това е задача на Държавата. Същата тази държава, която товарим с какво ли не, но това е друга тема. Апропо Пламен се вдъхнови по темата и писа доста свежо за Държавата в блога си тук (http://blogatstvo.com/top/spuk-im-hochhaus/)

Поставих въпроса за бедността и из социалните мрежи и тук публикувам няколко от отговорите, които харесах най-много:

Пламен: Делото за помощ на давещите се е дело на самите давещи се!

Венцислава: Бедността свързвам с липсата на образованост, умения и в голяма степен- нежелание за развитие и промяна.

Делян: Има два модела – или им даваш риба и стимулираш и други да се пробват, или ги учиш да ловят риба и ги оставяш на езерото. Сиреч, единственият дългосрочно работещ механизъм според мен е осигуряването на работа и гарантирането че всички помощи са по-малки отколкото е минималната работна заплата

СтойнеДа работят. Повечето от тези бедни и мизерстващи са напълно годни да работят, но въпреки това не го правят. Това, че няма работа не е съвсем така. По-скоро няма хора да работят.

Константин: Да накараме хората да работят съвестно, да мислят, преди да вземат решение да се разпростират над възможностите си и да не се блазнят от лесни, но скъпи кредити, да се следят средствата, които се отпускат по съществуващи програми къде отиват и кого облагодетелстват!

ЕкатеринаЕлиминиране на корупцията в администрацията + елиминиране на монопола на мафията в бизнеса + подкрепа на частната инициатива + зверски контрол за спазване на законодателството = повече и по-добре платена работа за повече хора => по-малко бедни

Мариан: да започнат да мислят проактивно, а не реактивно. Тоест да седнат и да помислят, а не „и без това имам малко и без това нищо не зависи от мен и без това няма да се оправя, да харча и живея като за последно“, също да намалят саморазрушителното поведение „шефа е педераст, аз пък няма да му работя“. Да спрат пасивната съпротива.

Теодоси: Образование , образование , образование и по-малко помощи

Слави: Всеки да си поеме личната отговорност.

ИвоФормулата е проста: либерална икономика, ниски данъци, ефективна съдебна система, защита на частната собственост.

ЛюбомирТрябва максимално да се ползват наличните ресурси. В момента те са главно в селата. В което и село да отидете, като разпитате възрастните местни хора, ще узнаете, че преди 1944 г. там, в това село, са се отглеждали от 5 до 10 пъти повече животни (от всички видове: едър и дребен добитък, и птици), отколкото има днес. Т.е. природната среда позволява и в момента да увеличим производството 5 до 10 пъти – в почти всяко село в България. Разбира се, този преход – от живот в града към живот на село – е доста труден, чисто психологически – но това е единственият продуктивен вариант. Разбира се, дори и след такъв преход хората пак няма да са „богати“ (в чисто финансов смисъл) – но поне ще бъдат – и ще се чувстват – по-независими.

Александър: като се имат предвид възможностите за мен е направо странно, че има бедност в България.

p.s. Паното е на входа на Балкантон, сграда от соц-а в кв. Хиподрума, София. Не успявам да открия името на автора, но бих се радвала ако някой знае да сподели. Предварително благодаря.

За равенството между половете, силните стереотипи и има ли изход – разговор със Светла Енчева

two-women-of-tahiti-paul-gauguin

И пак по темата за жените и равенството – говорим си със Светла

Равни ли са жените и мъжете реално у нас, според теб?

Под „реално“ можем да разбираме много неща. Ако имаме предвид заплащането на труда – не, не са равни. В достъпа до висши ръководни позиции също не са равни. Преди няколко месеца направих анализ на присъствието на жени в парламента. От депутатите малко над 82% са мъже, а жените са почти 18%. Докато работих по темата, ми направи впечатление, че в българския език дори няма изрази за описване на силните жени в политиката, какъвто е например изразът „политически мъже“.

Друго, което ми прави впечатление, е, че в редица области у нас се смята за напълно в реда на нещата жената да се приема като сексуален обект. В заведенията като цяло преобладаващият тип сервитьор е добре изглеждащо момиче, по-точно – сексуално привлекателно. Като написах „сервитьор“, дори се замислих, че не помня да съм виждала обява „търсим сервитьори“, обикновено на обявите пише „търсим сервитьорки“. Има и големи вериги заведения, в които сервитьорките са в униформи с минижупи и трябва да имат съответните крака, на които минижупите да стоят добре. Това е една от основните причини, поради които престанах да ходя в Happy. Когато бях за няколко дена в южна Франция, контрастът ме порази – там преобладаващият типаж сервитьор е мъж на средна възраст.

Такива нагласи има не само в сектора на услугите – можете да ги видите там, където най-малко очаквате. Всички знаем за преподаватели в университета, при които студентките имат по-добри шансове за висока оценка, ако се явят на изпита с къса пола. Има обаче и по-драстични случаи – катедра в български университет например, която веднъж седмично се посещава от основателя си. В този ден всички преподавателки трябва да се с поли над коляното, защото на професора така му харесва. На единствената преподавателка, която съответния ден упорито идва с панталон, редовно ѝ се карат, че не се държи уважително към професора, не му е достатъчно благодарна и затова не ходи с къса пола.

Подобни случаи изобщо не са изключение, но дотолкова сме свикнали да ги възприемаме като нещо естествено, че не ги и забелязваме много-много. Мишел Фуко казва, че властта е най-ефективна, когато я смятаме за толкова естествена, че дори не я забелязваме. Голяма част от жените в България смятат, че трябва да са сексуално привлекателни според определени стандарти, за да „изглеждат добре“, и не им минава през ума, че това може да е форма на интернализирана власт. Ако видиш например повече скандинавски жени, разликата веднага изпъква. Много от тях по тукашните стандарти биха били окачествени като лесбийки – без грим, с ниски обувки, често с къса коса. Приятелка, която преподава в Германия, разказва, че е много лесно да се разпознаят българските студентки първокурснички там – гримирани и нагласени, с фалшиви „маркови“ чанти и на високи токчета. Но с времето се научавали да се гласят по-малко и да ходят на лекции с колело.

Давам си сметка, че говоря „от собствената си камбанария“. Самата аз не се гримирам, защото не виждам никакъв смисъл да хабя време, усилия и пари, за да не приличам на себе си. Не нося обувки с токчета, понеже не ми е удобно и не ща да се мъча. И нямам усещането, че женствеността ми, каквото и да означава това, страда от тази работа.

Мисля си и че социалният натиск върху жените е социален натиск и върху мъжете. Бих искала да живея в свят, в който хората изглеждат, както се чувстват, а не каквито са стереотипите за пола им. Мечтая да доживея време, в което няма да е скандално мъжете да се гримират и да ходят с поли и рокли…

Кое те гневи най-вече? Кои ситуации, случки?

Гневи ме това, за което писах по-горе – схващането на социалната принуда, която възпроизвежда сексистки стереотипи, като нещо не само естествено, но и необходимо. В същото време знам, че човешкият свят е така устроен, не само в България, и че това го удържа. Ако не приемаме принудата като естествена, социалният ред ще стане много крехко нещо. Тъй че не толкова принудата ме ядосва, колкото сексистките стереотипи.

А най ме гневи идентифицирането на женското с майчинското. Знам, че отново гледам „от собствената си камбанария“, защото самата аз нямам желание да бъда майка. Но не мога да приема, че отказът да се изпълни биологичната функция на възпроизводството е морално прегрешение. Като кажеш, че не желаеш да имаш деца, повечето хора реагират, сякаш човечеството ще се свърши заради хора като мен. А населението на планетата не е престанало да се увеличава. Дали „морализаторите“ са загрижени за цялото човечество, или за една определена част от него, към която принадлежат те?

Днес публикувах в Marginalia по темата http://www.marginalia.bg/analizi/tya-e-vinovna/ и позицията ми за пореден път стана предмет на хейт.

Съвсем не отричам родителството и все се чудя защо екзистенциалният ми избор се генерализира. То е все едно някой да упрекне теб, че имаш фирма за уеб дизайн, вместо да живееш на село и да се занимаваш с фермерство, защото, ако всички работят в града, какво ще ядат хората? Може би примерът не е съвсем удачен, защото ти все пак си отглеждаш храна в двора :-). Но тя, все пак, не е достатъчна, за да изхранваш с нея семейството си, камо ли други хора. Думата ми е, че има достатъчно хора, които искат да бъдат родители. Толкова ли е страшно да има и такива, които не желаят?

Какви са пътищата към промяна?

Смятам, че за равните си права човек трябва да се бори. Да дава публичност на проблемите, свързани с неравноправието, да не се уморява да убеждава. Да не се отказва, когато среща неразбиране и омраза. Колкото повече хората отстояват правата си, толкова по-голяма е вероятността достъпът им до тях да се разширява. Това важи и за жените, и за ЛГБТ „общността“, и за други дискриминирани групи. Не трябва да чакаме директиви на ЕС, които задължително да се прилагат у нас, за да ни се гарантират определени права. Има огромна разлика между правата, за които си се преборил, и тези, които са ти подарени. Една от основните предпоставки за евроскептичните настроения у нас е, че по линия на ЕС у нас се въвеждат правила, които не са били обект на вътрешни дискусии, не са изкристализирали като необходимост, нямало е хора, които са се борят в достатъчна степен за тях.

НПО секторът в помощ ли е и може ли повече? От кого зависи?

Хм, сериозно ме накара да се замисля по този въпрос. Не че имам поглед върху целия НПО сектор, но по мои впечатления неправителствените организации, за които мога да се сетя и които имат отношение към жените, разглеждат жените по-скоро като уязвима група. Примерно жени, пострадали от насилие, жени, жертви на трафик и тъй нататък. Популярната инициатива „Извърви километър в нейните обувки“ отново е насочена към насилието върху жени. Разбира се, много е важно да има такива организации, които създават видимост на проблемите с насилието и които помагат на пострадали жени, предоставят кризисни центрове, психологическа и юридическа подкрепа. Трудно ми е да се сетя за българска организация обаче, която се занимава с равните права на жените – и в труда, и в други области. Може би има такива, но видимостта на другите определено е по-голяма.

Смятам, че да се разглеждат жените предимно като уязвима група, освен че не помага много на равенството, не е справедливо и към мъжете. Идентифицирането на жертвите на насилие и жените пречи да забележим мъжете, жертви на насилие, включително и на сексуално насилие. Според българското законодателство дори не съществува изнасилване на мъже, изнасилени могат да бъдат само жените. Насилието върху мъже, разбира се, не е толкова разпространено като това върху жени, но това не означава, че то не съществува и че не трябва да се говори за него.

От кого зависи, питаш. Освен от самите неправителствени организации и от нас, като граждани, зависи и, не на последно място, от приоритетите на донорите, тъй като като цяло неправителствените организации оцеляват от проекти. Знам, че звучи цинично, но когато за проекти, свързани с равенството на половете, се дават повече пари, отколкото за такива, насочени към жените като уязвима група, НПО секторът целокупно ще се загрижи за равенството.

Още по темата за тази година: разговорът ми със Събина и с Марин.

За илюстрация – Гоген.

В България жената работи, готви, чисти, глади, изглежда добре и чат-пат се кара с мъжа

femisnot
Говорим си днес с Марин Мермерски на тема равенство между половете и феминизъм. Един дълбок разговор, по тема, която някак никога не е на дневен ред в обществото ни.

Има ли разлика, според теб, във възприемането и в реалната равнопоставеност мъже-жени в Европа и в България? Какво е по-специфичното у нас?

Европа не е хомогенна. Последните години са много динамични. Държавите имат нужда от свежа кръв в работната сила. Обществената съзнание се изменя в полза на жените. Например, преди 4 години исторически патриархална Франция въведе изискване до 2017 г. да се достигне 40% женско представителство на ниво управителен съвет в големи и/или публични компании. В края на 2014 г. Германия благослови сходно законодателство с малко по-различни параметри. На ниво ЕС виждаме подобни цели: 40% – 2020г. И бащинството става все по-популярно.

Жените в Западна Европа – изключение правят Скандинавските държави – обаче са исторически по-назад от българките в еманципацията си на пазара на труда. Може би също и затова там се обръща силно внимание върху равенството между половете.

България – предполагам поради социално-икономическия път, който е извървяла – е приела в по-голямата си част, че жената работи, готви, чисти, глади, изглежда добре и чат-пат се кара с мъжа. Отсъстват често срещаните в западните медии статии, фокусиращи върху трудностите и пречките пред жените вместо върху ползите от разбиването на тези пречки. А съгласи се, трудно е да си топ мениджър, успешен предприемач или добър спортист, ако си обезкуражен.

По отношение равенството. Нека се спра на пазара на труда на по-обобщено ниво. Съгласно ЕВРОСТАТ през 2013 г. средно 69.5% от мъжете и 58.9% от жените в ЕС (на възраст от 15 до 64 години) работят (1). За България: 62.1% (мъже) и 56.8% (жени). Ние, обаче сме нацията в ЕС с най-нисък брой нейни представители работещи на непълен работен ден: 2% от мъжете и 3% от жените (2). Стойности за ЕС: 8.7% и 32.5% съответно. 58.6% от българските жени, които не работят на пълен работен ден биха желали да работят на пълен такъв. Този процент при другите европейки е над двойно по-нисък (26.1%) (3). Съответно аналогичните съотношения за българските мъже и другите европейски мъже изглеждат така: 65.8% и 40%. Равенството в заплащането между мъжете и жените у нас също е доста над средното за ЕС през 2013 г.

Това, в което сме назад е по-скоро липсата на ясно разграничаване между работното място и личен живот. Чувал съм за случаи на сексуален тормоз от работодатели/преподаватели от една страна и за случаи на „едни гърди напред“ от друга, които биха били немислими на запад.

Често се споменава „стъкления таван“, наистина ли го има и до каква степен?

Да започнем от страната на неограничените възможности. Според изследване на ЕY върху 1371 публични компании в САЩ, през 2013г. 85% от местата в управителните съвети се държат от мъже. Според изследване на Европейската комисия (ЕК) върху най-големите публични компании (общо 587 компании) в страните членки на ЕС, 83.4% от местата в УС се държат от мъже. Дори в Норвегия – чието правителство изиска в далечните 2002г./2003г. от публичните компании да достигнат 40% женско представителство на ниво УС, което бе достигнато 2009г. – към 2013г. нямаше нито една жена изпълнителен директор в най-големите 32 публични компании. В България 84.8% от местата в УС на 15-те публични компании, които ЕК е разгледала, се заемат от мъже.

Има и големи секторни различия. Съгласно проучването на EY споменато по-горе в медиите и търговията около 20% от членовете на УС и около 15% от висшия мениджмънт са жени, докато в нефтената и газовата индустрия съответните числа са 10% и 5%.

Има ли все пак тенденции на промяна в последните години?

Определено. От една страна големи компании се ангажираха с изследвания в тази сфера. Жени започнаха активно да се събират и да правят женски професионални срещи/организации, което е изключително важно, тъй като едно от пречките, които често се посочват за професионалното развитието на жените е, че имат доста по-малка мрежа от контакти от мъжете. Има силно желание на правителствено в редица страни в Западна Европа да се облекчи държавния бюджет, като силно женско присъствие в работната сила и предприемачество са две възможни решения.

Но за мен промяната ще дойде от това, че жените могат да ни помогнат да подредим света, в който живеем и да го направим по-социално отговорен.

Как, според теб, ще се случи тази промяна и какви фактори биха ускорили този процес?

Не помня коя феминистка бе казала “Equal does not mean the same.”, тоест: “Равна не означава еднаква“. Отлична мисъл. Много голяма част от дискурсите и политиките за еманципация на жените фокусираха и все още фокусират върху едно чисто механично равенство с мъжете на работното място без да показват в какво средностатистически жените и мъжете се допълват и какво могат да научат един от друг. Например: Говорим за квота на жени в УС, а не за промоциране на „женското“ мислене в УС.

Мисля, че е редно в известна степен да изместим фокуса от равенството към ползите от различието и то не на ниво биология, а на модели на мислене и вземане на решения. Мисля, че е редно да не очакваме, че средностатистически мъжете и жените ще са еднакво добри във всичко. И мисля, че свободния пазар може да види ползи от тази по-голяма възможност за диверсификация и да е дори по-добър коректив от държавата. Трябва да внимаваме, обаче да не прекалим с обобщаването и стереотипите, тъй като работим с уникални хора, а не със средностатистически величини. От тази гледна точка е редно да минем над ниво биологическа единица, а по-скоро на начин на мислене. Особено в днешно време, в много мъже се засили „женското“, а в жени „мъжкото“ възприемане и мислене.

Мисля и че не можем да говорим само за жените и да подминаваме мъжете. Преди години видях, че приятел е на митинг за правата на бащите. Има син в Канада, който губи при развода, защото по негови думи има стереотипи. А тези стереотипи не са ли същите, които безгласно казват – Как ще работиш, нали имаш дете, мамче?

В ЕС започна да се говори активно по тази тема. Много ще се опитат да наложат тяхното си парченце истина, като представляващо целия пъзел. Но с оглед икономическите и социални динамики в нашето общество очаквам, че в рамките на 5-10 години този дискурс ще даде зрели решения, които ще са и важна част от решенията на редица икономически проблеми.

Крайният феминизъм е някак непопулярен у нас. Това добре ли е, според теб?

Крайният феминизъм първо е доста обща категория, тъй като има различни видове феминизъм: социален феминизъм и всякакви други, които имат малко общо и често и не се харесват помежду си. Така е още от Клара Цектин нататък. Нека да разгледам стереотипния краен феминизъм с неотваряне на врати, небръснене на крака и т.н.

Първо, всяко общество е като жив човек със своята си история опит и реакции. Трудно е да очакваме една българка, която работи като вол и си мечтае тайно, тайно най-накрая мъжът й да се сети аджеба да й подари едни цветя и да й каже колко е хубава, да вдигне скандал, че й е отворена врата. Крайните видове феминистки са имали своята роля в редица страни – и има и положителни, и отрицателни резултати от техните действия.

Лично аз съм скептичен към крайни течения, който се базират на отричането на нещо, защото имат потенциала да те превърнат в гротеска на това, което отричаш. Например, преподавател от САЩ имаше позната, която бе правила изследване върху лесбийките и се оказа, че има такива, при която едната изпълнява мъжка роля и за да се наложи, бие другата. Казвайки това е редно да отбележа, че има ситуации, в които единственият начин да се промениш е пред вратата ти да има 100 гневени жени с плакати. Така, че не може изцяло да отречем крайния феминизъм.

Илия Вълков за комуникацията на гражданските движения

IMG_8428

Напоследък излязоха доста книги, свързани с протестите. Ако трябва да съм честна – не съм въодушевена от текстове, писани за месец на коляно. Е, Илия Вълков е работил над този труд три години и наистина ми бе любопитно да надзърна с неговите очи към протестите и как те се случват и комуникират, наблюдавани отвън, след толкова месеци наблюдения отвътре.

Защо реши да пишеш именно на тема протести?

Книгата не е фокусирана върху протестите, а върху факторите, които провокират социална промяна и формирането на „умни тълпи“ (smart mobs). В основата й е дисертацията ми по кризисна комуникация, писана под ръководството на проф. Тодор Петев.

В нея разглеждам съвременното общество като сложна система от организации, институции, граждански неформални групи, които си взаимодействат, взаимно си влияят или влизат в сблъсък. Как и защо се формират гражданските движения, какво мотивира хората да се включват в тях? Как институциите или бизнес организациите посрещат появата им – търсят диалог или начини да ги разпръснат?

Оттук протестът е само един от многото репертоари на гражданските мобилизации, които в последствие могат да се превърнат в движения. Защото протестът е форма на изразяване на проблемите, които смятат участниците в тях за важни. Чрез протеста те искат да изкажат тези проблеми и да ги изведат на видимо място, на площада, където да бъдат обсъдени и да намерят своето решение.

Започнах да пиша през 2010 г. и проблемите в книгата започнаха да се екранизират пред очите ми (от гледна точка на социалната наука – неочакван шанс:). Станахме свидетели на многобройни случаи – протести срещу ГМО, шистов газ, Закон за горите, ACTA, подслушване, скандални назначения, високи сметки и социални проблеми, дирижирани публични прояви (протест/контрапротест), които се потвърдиха или отхвърлиха.

Гледайки протестите по света – с какво нашият (от лятото на 2013) по-различен?

Съвременните граждански групи за натиск, движения и мобилизации са учещи се организации. Глобалните комуникации позволяват да се адаптира най-доброто от всяка протестна практика към съответната държава. Например бялото пиано от Истанбул, беше „пренесено“ и на площада пред Народното събрание. Подвижни кино-стени прожектират вдъхновяващи революционни филми – и тук, и на „евромайдана“.

Аз не смятам, че имахме уникални практики, които да ни отличават значително от другите. Дори проблемите, които мотивират участници в протестите са идентични – ниски доходи, монополи, несъгласие с политическата система, обезправяване, лошо здравеопазване, липса на справедливост в общество, екологични замърсявания, ограничения на свободата (интернет). Протестни мотиви, които ги има в САЩ, Испания, Унгария, Гърция, България, Украйна и дори в далечен Хонгконг.

Глобалният свят, интернет и социалните мрежи създадоха модели на протест, които вдъхновяват и се превръщат в стимули за появата на съпротива в различни общества. На места „контролирани“, на места „спонтанни“. Живеем във времена на „трансгранични ефекти“, които причиняват размествания на различни точки по света.

Към днешна дата обаче мога да кажа, че се проявихме в едно – достигнахме до там, че делегитимирахме гражданската институция протест. Превърнахме недоволството на площада в проява, която вече буди съмнение. Позволихме да се използва за „кози крак“, чрез който да се вадят основите на едно властово статукво, за да се върне друго. Протест се превърна в мръсна дума – на платените разходки по жълтите павета, на „новия морал“, чиито хастар е символ на лицемерието. А, вярвайте, в България има много достойни каузи, които плачат за протест.

Къде се крие шансът за промяна в обществото ни?

Промяната е процес, който се състои в нейното осъзнаване, разбиране, възприемане и действие. За съжаление тя не винаги е инициирана от масите – отдолу нагоре, а обратно – от елитите (независимо от това колко аморфно е това понятие). Промяната в българското общество е поколенчески проблем. И затова смятам, че е необходимо силно гражданско образование в училищата. Защото към момента общата политическа култура на българина за управлението на държавата е обидно ниска.
IMG_8427

Многообразието е решение, не е проблем. Или малки градински размисли, с референция към големи социални казуси.

IMG_6011

Втори сезон градинарстване и по силата на обстоятелствата или късмета – в градината се оказахме с около 7 (седем) сорта домати от общо 20-тина корена. Взимахме разсад от две села, от три приятелки и от семе ширпотреба сама направих разсад. Ето и резултатът – прекрасни различни по цвят и размер, дори и по вкус домати.

Лятото беше шашаво, както и да го погледнем. Първо доста дъждовно. После пък – доста сухо. Много хора споделиха, че доматите им отишли от мъната. При нас това се случи с 3-4 корена. Другите някак устояха. Специално при нас чери сортовете се оказаха доста по-стабилни. Не са пръскани с нищо. Не са поливани допълнително повече от два три пъти за цяло лято. Не са много кълтучени.

Та по повод тази пъстра гледка, резултат на не много усилия, но зареждаща с толкова радост си мисля за многообразието, което носи много. Ако доматите бяха само един или два сорта, вероятността да загинат всички корени се повишава рязко. Ако доматите бяха само един сорт щяха да узреят всички в един момент, а не да имаме през повечето време по малко. Ако доматите бяха само един сорт салатата щеше да е монотонна и с нищо по-различна. Ако доматите бяха еднакви как щях да пиша и този пост 🙂

Силата идва с многообразието. Различни сме и това е ценно. Еднакви са само хората в „развитото социалистическо общество“ – всички по калъп, всички еднакви и безгрешни. Е, колко хубаво, че вече и на практика е доказано, че това нещо не може да съществува. Еднакви са само плодовете на ГМО. А те, знаем, не са никак желани, нито пък и толкова успешни.

Силата на обществото идва с наличието на различие в целия му спектър и колорит. Многообразието върви ръка за ръка с толерантността и е основа за едно усмихнато либерално общество. Естествено и истинско.

Ето такива ми ти мисли, от доматите – та до човеците.

И на 40, като на 30 – всеки има изисквания към теб

10464114_756488927741588_7415191552794880396_n

В последните дни няколко души писаха за очакванията на обществото към хората на 30. Ами, да си кажем честно – очакванията и към тези на 40 не са по-различни.

Истината е, че обществото винаги има очаквания към теб. И мрънка, като не отговаряш на тях.

Първо – „да слушкаш“, разбирай да не пречиш на никого, да „папкаш“ и „спинкаш“ и мълчиш по възможност.
После след 7 – да учиш, разбирай да зубриш, пак без да пречиш на никого, в този случай вече освен на родители и на учители и да мълчиш по възможност.
После след 18 – да учиш или да работиш, но пак без да пречиш на никого. Да работиш или да учиш „нещо нормално“.
После след 30 вече трябва да си женен / омъжена и по възможност с дете. Дори да е с цената на компромиси. Нищо, че в 70% от семействата у нас има домашно насилие.
После след 40 и нагоре си вървиш „по нормалния път“.
На 65 се пенсионираш. И после да си тих отново до края си.

Да си „в рамките на нормалното“ е очакването на обществото да си в калъпа. Да си тих. Да си еднакъв с всички останали. Да не мислиш. Да не пречиш. Да си „нормален“ означава вероятно за повечето хора
да не си вегетарианец,
да не си хомосексуален,
да не си с твърде къса коса ако си жена,
да не си с дълга коса ако си мъж,
да живееш и по възможност да имаш брак с някой от другия пол, ама задължително,
да имаш между 1 до максимум 2 деца, ама задължително, без деца или с 3 вече си извън нормалността,
да гледаш телевизия и консумираш всичкия буламач на масовите медии,
да мрънкаш под нос,
да виниш всеки друг за собственото си нещастие,
да не си щастлив,
да не вдишаш шум,
да не правиш проблеми,
да не протестираш.

Да си „нормален“ означава вероятно
да си клише
да си шмекер
да „ги разбираш тия работи“
да си все на „някого човек“
да не се усмихваш дори и без повод
да не си себе си
да не си непримирим
да не си различен
да си комформист
да се подчиняваш.

Е, всеки избира за себе си.
Всеки може да избира за себе си.
Всеки е свободен да избира за себе си.

и Събина писа за общественият договор на 30+

бром в чая.

IMG_0269

В някои специални институции, като например в домовете за деца лишени от родителски грижи, казармите, затворите или лудниците редовно, всяка сутрин се слага бром в чая. Бромът действа антивъзбуждащо. Разбираемо – на тези места хората ще създават грижи, ако се възбуждат. Поне така считат тези, които го сипват.

В соц-а имаше бригади. За учениците. По месец. Далеч, в някое село, завод. Събирахме картофи, моркови, зеле, ябълки, грозде. Затваряхме домати и русенско варено в консерви. И отново – получавахме чай с бром. За да не се възбуждаме, а да работим повече.

Слагаха го тайно. Лелките, сутрин, със захарта, в едни огромни алуминиеви тенджери. После разпределяха чая в чайници. Тайно-тайно, колко да е тайно, като се знаеше. И все пак пиехме. К’во толкова.

Вече много, твърде много години ни слагаха бром в чая. Не само на бригадите, не само по затворите, на всички ни в България. Година, след година – чай с бром. До захлас. До пълна забрава. Защото само така вървяха далаверите необезпокоявани от никого. На кой му трябват будни хора? На кой му трябва някой да му следи „работите“. Бромът решава много въпроси, спестява отговори, предпазва от „ситуации“.

Бром под формата на лесно смилаеми, елементарни, нападателни опорни точки. Бром под формата на несвободни медии. Бром под формата на корупция. Бром под формата на далавери на всяко ниво. Бром като обратното на свободата.

Има ли изход обществото ни? И ми се ще да вярвам, че има. И той не е в Терминал 2. И може би е време да спрем да пием чая, подправен невинно с бром. И да осъзнаем, че промяната е възможна и е в нас. Както в края на филма Полет над куковиче гнездо.

почит към жертвите на комунизма

IMG_5559

не само на Народния съд, защото преди него още на 9-10 септември са избити хиляди без съд и присъда. следва Народният съд. следват лагерите, изселванията, гоненията, забраните. на „капиталистите“, но и на не малка част от „своите“, вероятно искрените идеалисти, вярващи и борещи се за справедливост.

на 1 февруари 1945-та година са пратени на смърт повече български генерали и висши офицери, отколкото са загинали във всичките войни, водени от България до тогава.

толкова години по-късно не сме си взели още урок от историята. и не, тук не говоря за призраци. говоря за жертви. за избитата интелигенция, за цвета на нацията – регенти, министри, депутати, офицери (да, тогава това са били истински достойни хора!), за отнетото бъдеще, за предателството, за пошлостта, жестокостта, цинизма. думите са слаби. тъгата – голяма.

години по-късно официално извинение още няма. народът е забравил. няма лустрация. керванът си върви …

на снимката: деца от квартала в края на 30-те.

„Унищожението на миналото е възможно най-лошото от всички престъпления. Хора дори с най-ярка интелигентност могат да се раждат, живеят и да си отиват в грешки и лъжи. Човешката душа има нужда от истината и от свобода на изразяването. Всички грехове – опити да се запълни празнотата.“
Симон Вейл

още по темата: Кратка история на БСП, видео Кървавият четвъртък 1945, обръщение на Росен Плевнелиев по повод Деня на почит към жертвите на комунизма