Просто Маса на Борис Акунин ме грабна, зареди ме с емоция и попълни знания за Изтока. Това е роман, който ако се нарече исторически рискува да отблъсне читатели, а не бива. Това е също криминале, но ако го опишем така ще отблъсне други читатели, а не бива. Една чудна амалгама от двете е. Плюс Япония на фокус, със силна руска нишка, реални събития, за които е добре да се знае.

Историята е пъстра, прекосява континенти и епохи, среща ни с японската мафия от 20-те години на миналия век, морални престъпници – знам, че звучи като оксиморон, но са такива. Чест и страсти, голямото земетресение в Япония, довело до доста промени на острова, отмъщението като закономерен, но и неочакван край.

Приключенията се преплитат, интриги не липсват, а силът на автора води читателя с лекота и води до наслада.

Борис Акунин е японист и любовта му към тази страна не е прикрита в романа, мисля, че това дава допълнителна нотка и ми харесва.

Корицата е на Христо Хаджитанев и е чудна.

Преводът е на Денис Коробко, също го намирам за много добър.

Браво за издателство Еднорог!

 

Граница на Капка Касабова е отдавна с мен. Четох я бавно и дълго. Защото е водопад от истории, всяка от които те замисля, отнася, натъжава. И всяка иска своето пространство.

Последните страници прочетох на места, за които се разказва в книгата. И така бях още по-уверено в атмосферата й.

Граница е невероятно пътешествие из Балканите и по-скоро границата, която слага Странджа и Родопите – Турция, Гърция, България и различни исторически времена, хора и съдби, истории и митове, които това място крие. Границите през Соц-а, преди това – около войните, днес – с бежанците, в стари времена – как хората са строили мостове, как са се отричали или не от език, вяра, род, как са пътували, търгували, общували. Какво от всичко това пази днес тази част на континента ни. И още. И още.

Мисля, че ще е чудесно Граница да се чете и от ученици, от патриоти, от хора, които обичат България, Балканите, планините, пътешествията, откриването на нови места, историята, хуманисти и човеколюбци. Също ми се ще да е сред задължителните книги за политици.

Невъзпитано и грубо – копието ми е цялото в подчертанки и бележки. Да, авторката е преднамерена, да тя търси и споделя неща, които знаем, но и често изненадва, хвърля мостове, говори по важна тема за днешния ден за цялото човечество, или най-малкото за нас в Европа, в България.

Ще дам само няколко пасажа, за да ви оставя удоволствието да откриете великолепния текст на Капка Касабова сами.

„Европа е там, където не те е страх. Човек може да прави дом само там, където не го е страх.“

„Как я докарахме дотук? … заради нечия алчност и заблуда, едно сляпо объркване между истинско и фалшиво.“

„От една страна са българи, от друга са мюсюлмани, сякаш всеки от нас трябва да е само едно нещо.“

„Географията е условна, само човешката алчност е абсолютна.“

Безспорно една от най-яките корица в моята библиотека!

И браво за поредицата Отвъд на Жанет 45, както и на Невена Дишлиева-Кръстева за превода.

 

Книгата си купих от любимата Книжарницата зад ъгъла.

---

До момента в поредицата на Жанет 45 Отвъд са излезли близо 50 книги. Няколко от тях съм прочела, а за някои и съм писала и защото поредицата е наистина силна, ето кои препоръчвам:
Към Езерото, Капка Касабова
Американа, Чимаманда Адичи
Синът на управителя на сиропиталището, Адам Джонсън
Живи, Ю Хуа
Ние, удавниците, Карстен Йенсен
Има крокодили в морето, Фабио Джеда
Майсторът на фиде, Ма Дзиен
Мидълсекс, Джефри Юдженидис

Крайни мерки на Любомир Николов ме изненада. Научих за романа от споделяне из фб и любопитството ми надделя.

Романът е оригинален, странен и забавен, едновременно замислящ и захвърлящ в някакъв нов, успореден на този свят.

Признавам – първата част ме погълна и бе повече моя – самотен остров, човек, решил да се отдалечи от всички и всичко, дебели летящи бръмбари, червена къщичка насред нищото и бебе, растящо в утробата на спяща майка.

Втората част сякаш самият автор се е забавлявал докато я пише повече. Много търсеща и наслояваща още и още. Шантав хирург сглобява наново хора като парчета лего и многото започват да живеят в един.

Няма да издавам повече, защото романът е забавен и се чете бързо и ще оставя всеки да открие подробностите за себе си.

„…искаше да реконструира счупения свят … да счупи повторяемата хармония на глупостта и да преподреди парчетата, но искаше да го направи добре“

„намерението му бе да гледа на живота мрачно, с умерения скептицизъм на реалиста и да работи над себе си, докато прозре какво има извън тази илюзорна реалност“

„всичките ти надежди и мисли са си лично твои, относителни и празни. Те са нищожни, гледани отгоре“

„привидната общност идва от еднаквите думи, не от еднаквите усещания“

„с почуда усети, че може да е радостен“

„женското време е време под налягане“

„някой те иска – значи си жив“

Романът е идеално четиво за някоя мързелива събота сутрин.

Тази книга си купих от любимата ми Книжарницата зад ъгъла.

Life scale – How to live a more creative, productive, and happy life на Брайън Солис ме намери във време между пандемии, доста служебни ангажименти и работа по важни лични проекти. И ми помогна да се фокусирам върху по-важното за мен и да кажа по-категорично „не“ на безцелното скролване онлайн (социалните канали), което така или иначе в последните години доста регулирам.

Разбира се, това е Солис и от него не се очаква нищо по-малко – вдъхновение, събрана мъдрост от много места, подредено и поднесено адекватно. В тази книга, обаче, се вижда и ясната тенденция за визуално раздвижено съдържание, което подпомага така или иначе нелинейното четене. Вероятно усилията по създаването й са били двойни, но за такъв тип текст си заслужава.

Книгата ми зае Цонев, за което му благодаря.

 

---

Преди време писах и за Новият бизнес модел на Брайън Солис

Въображаема реалност на Станислава Айви е симпатичен бърз приключенски роман, идеален за уикенд почивка или дълга лятна вечер.

Телевизията загива (ами да!) и е решена на всичко, за да привлече отново публика. Решението е Въображаема реалност – 10 души от цял свят, издирени различни, всеки в своята собствена драма, събрани на самотен гръцки остров.

Първата част са историите на тези 10 души. За мен те бяха любопитни, разнолики, интересни.

Втората част е приключението им на острова, заснети и излъчени на живо по телевизията. Да, те самите не знаят, че ги снимат. Роднините им – също. Цялото воайорство и пошлост на реалити форматите – на едно място.

Повече от това няма да издам.
Чете се леко, с пътуване из целия свят и чаша студена напитка.

Чудесна корица също. Браво и на Колибри.

Скоро (в идните седмица-две) в #АртКаст ще имаме епизод със Стаси Айви за този роман. Усмивката й е мега чаровна и това се усеща в жизнерадостното интервю.

Много съм очарована от Фигури на Мария Попова.

„Съществуват безброй начини да изживееш живота си красиво.“ И за много красиви, смислени, никак не леки, странни, вдъхновяващи животи ни разказва във Фигури Мария Попова.

Това е фундаментален труд. Не се чете бързо, а и няма нужда. Книгата събира голяма колекция великолепни истории за истински хора, променили по един или друг начин света ни. Описани с внимание към детайла (това ми се чужда толкова трудно – историите са за хора, живели преди десетилетия или столетия), с мащаб на мисълта, с интелектуален гъдел, с много препратки, с широк мироглед и уважение към човека и живота.

Леко се страхувам, че ако кажа, че Фигури е силно феминистка (рядко срещано, ех че кеф!) ще отблъсна някои потенциални читатели. Но пък може би ще привлека други. А имаме нужда от книги, които поставят и то красиво, без да натежава никак темите за равернството, за приноса, за любовта във всичките й форми.

„Как е възможно да знаем всичко това и все още да сме подвластни на илюзията за разделението, за другостта?“

От 1617-та с историята на Йохан Кеплер

„Територията на възможното се разширява, когато си представим невъобразимото“

през историите на Мария Мичъл, Хариет Хосмър, Емили Дикинсън, Ралф Уолдо Емерсън, Чарлз Дарвин, Уолт Уитман и още и още.

Наскоро, съвсем без да знам, че ще чета книгата й на български език, чух епизод на подкаста на Тим Фери от 25 май – тя споделя кои книги харесва много и препоръчва. Ей че мило ми стана от този епизод. А ето, че вече съм изчела и книгата й, на български при това! И сега реших да я изслушам (има я на английски в Сторител).

Идеално четиво за всеки. Силно препоръчвам.

 

Със Златко сме приятели, но не можах да отида на представянето на книгата в София миналото лято. Но, съдбата си знае, поръчах книгата от любимата ми Книжарница зад ъгъла и когато минах да я взема – получих копие с автограф от автора! Ето така сега си имам надписана „С любов от автора“ книга 🙂

Тази книга четох преди няколко месеца и дълго изчака. Но мисля, че е нужно да разкажа за нея.

Хотелът на спомените на Златко Ангелов е мащабен роман, обхващаш няколко десетилетия и поколения българи през соц-а в България и след това – разпръснати по света.

Не крия, че изучавам соц-а и най-малкото заради това ми бе много любопитно да прочета романа. Разбира се и защото уважавам и харесвам Златко Ангелов. Затова и първата част изчетох бързо. Историята, допълнена с философски разсъждения, музикални произведения, литературни шедьоври. Вагнер, Бах, Пруст …

Във втората част имаше други акценти, които бяха много интересни за мен.

Като цяло – сложните човешки взаимоотношения. Егоизъм. Сексуални привличания. Вербуване. Убийства. Силни страсти. Болезнен реализъм.

Пари, власт, любов, изневери, шантажи, конспирации – по много от всичко това и повече има в романа Хотелът на спомените.

Като обръщение, завет към семейството и България.

Може би на моменти романът ми звучеше назидателен, дидактичен. Може би защото авторът му е много честен. Може би ме е сварил в такова настроение или съм видяла сред персонажите себе си или свои роднини.

„Но тогава не знаех, че всеки човек се променя. Не знаех, че животът уморява.“

„Този народ се самоотстрани от историята, самообрече се на безлично съществуване, на една незначителност сред голямата картина на света, която отглежда ниско самочувствие и предизвиква към хронично търсене на виновника за трагедията в силните на деня или в иносказателните пророкувания.“

„Както на всяко човешко същество, което съгреши и съгрешава, му се полага прошка. А прошката е спасение, нали?“

Всички, които се вълнуват от тези теми – романът е за вас.

Да захванеш книга и да те омагьоса толкова, че да не можеш да я оставиш. Да захванеш книга, въпреки 10-те, които си захванал преди това и чакат смирено на нощното шкафче. Книга, която те гмурва в дълбокото от първите си страници, та чак до последната. Книги, които те карат да ги усещаш до болка, до сълзи, дълго и силно. Обичам такива книги.

Карай плуга си през костите на мъртвите на Олга Токарчук, в новото издание на ICU – уау.

Това е книга бунт. И всички, които я четем или сме бунтари в действие или ще станем такива.

Това е книга на промяната. Променя читателя, книгите, света. Дефинира го по нов начин. (И апропо много мой.)

Да кажа футуристична, не е и е.
Да кажа крайна, не е и е.
Да кажа философска, не е и е.

Много близо до земята книга. Много близо до всичко, което сме забравили, че сме.

„В допира до земята, там, където тя среща тялото, е цялата тайна – че сме изградени от елементите на материята и същевременно сме ѝ чужди, разделени.“

С много мъдрост и суровост.

Краят ще ви остави замислени, насред куп въпроси.

„Човешката психика е създадена, за да ни предпази да видим истината. За да не ни позволи да видим механизма. Психиката е нашата защитна система – грижи се никога да не разберем това, което ни обкръжава. Тя се занимава главно с филтриране на информацията, независимо че възможностите на нашия мозък са огромни. Защото това познание би било непоносимо. Защото всяка най-малка частица от света е създадена от страдание.“

Нетрадиционни персонажи. Все особняци. Органични. Семпли. Силни. Земни.

„Значи е вярно, че живеем на повърхността на кълбо, пред погледите на планетите, захвърлени в необятна пустош, в която светлината след Падението е била раздробена на парченца и се е пръснала? Вярно е. Всеки ден трябва да ни припомнят това, защото все забравяме.“

Приземяване. Емпатия. Цялото и частите му. Животът.

„И че светът е огромна мрежа, че е цялост и няма нищо, което да е отделно. Че всеки фрагмент от света, дори най-малкият, е свързан с другите чрез сложен Космос от кореспонденции, в които обикновеният разум трудно би вникнал. Така действа. Почти като японска кола.“

Минимализъм сред енциклопедичен мащаб на мисълта.

„Животът е нещо като опитен полигон, много взискателен е. От този момент всичко, което направиш, ще има значение, всяка мисъл и всяка постъпка, но не за да бъдеш после наказан или възнаграден, а защото те изграждат твоя свят.“

Космос и пчели насред поляна. Голямото и малкото. В контраст и единство.

Много нужна книга днес. Силно препоръчвам.

И да, каня ви на бунт с нея.

Остайница на Рене Карабаш – толкова се радвам, че го има този роман. Разтърсващ. Интимен. Смел.

Кануна, който още е на власт в някои селца в Албания. (за още по темата – Посърналият април на Исмаил Кадаре)

Кануна, както много други неща, предопределя съдбата на хората. Но не и когато хората са силни и имат смелостта да избират своята съдба. За да получи една жена свободата си, е достатъчно да се откаже от всичко женско. Героинята на Рене Карабаш е такава. Затова става остайница.

Не, Остайница не е любовен роман, въпреки интимните сцени. Не, Остайница не е и политически роман, нито бунтарски. Това е роман за изборите, които правим. За отстояването на мечтите ни и правото на любов. За правото да избираме съдбата си. За правото на любов.

Толкова ме плени Остайница, че след като изчетох на хартия изслушах и аудио версията, във великолепен прочит на Петя Абаджиева. Браво и за корицата. И за всичко в този роман – благодаря!

„По-слабите избираха истината, защото се страхуваха от дързостта. Сега разбирам, че по-смелият избор винаги е бил истината. Дързостта беше за лъжците, за страхливците, маскирани зад смелостта. За тези, които предпочитат вместо да кажат истината да скочат в реката, да избягат или да убият.“

Препоръчвам. И очаквам нови книги от авторката.