срам. Салман Рушди

години след Сатанински строфи попаднах случайно на срам на Рушди
след Орхан Памук бях силно изкушена да мина още малко по-на изток и срам ме отведе по магически и в същото време много модерен начин натам

действието се развива в Пакистан, има политически линии, но е като приказва от 1001 нощ, поднесена без свян и със силен акцент върху детайла, една плетеница от истории, хора и техните съдби, мисли, чувства

за пореден път открих за себе си колко е малък светът и колко еднакви сме хората, без значение къде именно сме родени, дори без значение на религията или културата, в която сме възпитани

срамът и безсрамието са еднакви навсякъде. хората са еднакво чувствени или безчувствени, еднакво лицемерни или истински отдадени

ето малък откъс, който може да ни накара да се замислим дали Рушди говори за град в Пакистан, България или другаде:
„Застроиха новата столица с бетонни кутийки – паметници на нетрайните ценности и еснафщината. Куполът на джамията, който напомняше на земното кълбо, бе започнал да се пропуква и колкото и да се надуваха и пъчеха околните нови постройки, те също бяха започнали да се разпадат … по тези краища демокрацията дълго време не бе желана гостенка и сега напираше да си навакса.“

срам

На каквото и да спра поглед, все намирам нещо, от което да изпитам срам. Ала и срамът е като всичко останало: ако живееш достатъчно дълго с него, свикваш и той се превръща в част от мебелировката. В квартала можеш да откриеш срама във всяка къща, да го зърнеш как догаря в пепелника, как виси в рамка на стената, как покрива кревата. Ала никой не го забелязва. Колко сме били възпитани!

Срам, Салман Рушди