Истински фен на Ромен Гари само може да напише подобен роман и Франсоа-Анри Дезерабл, както и хората от издателство Аквариус явно са такива. Не, романът не е само за фенове на Ромен Гари, но именно и само големите фенове на този изумителен писател могат да оценят в дълбочина романа Някой си господин Пекелни.

Роман за любителите на литературата. Детективски роман. Философски роман. Минало и настояще, литературна фикция и реалност, войната и мира се смесват в забавна и симпатична история за ценители. Роман за влюбеността в литературата, в историите и това колко са важни за живота на всеки от нас.

„В крайна сметка, ако на писателя му харесва да мисли, че в своята област е наистина всемогъщ, че единствената движеща сила е неговата чиста, неизменна свободна воля, в името на какво да го лишим от това удоволствие? Защо да не го оставим да живее с илюзиите си? Трябва ли наистина да му кажем, че всъщност сюжетът избира писателя в много по-голяма степен, отколкото той – сюжета си.“

„беше толкова дискретен и безличен, и да го кажем направо, отсъстващ, колкото може да бъде човек, принуден въпреки всичко от силата на обстоятелствата да се откъсне, пък било то и малко, над земята.“

О, за малко да забравя – на улица „Голяма Погулянка“ 16 във Вилно живееше господин Пекелни.

Вася, благодаря ти, че сподели!

За всеки, който обича Ромен Гари (а не познавам някой, който го е чел и не се е влюбил завинаги в творчеството му), Виното на мъртвите е чуден комплимент и неочаквана изненада.

Виното на мъртвите е последно издадената книга на Гари и то едва през 2014-та, в чест на 100 години от раждането на писателя. Макар да я пише като млад той не успява да я публикува. И носи всички атрибути на младостта – бунтът, абсудрът, гротеската, ненаситността, сарказмът в рязкост до болка, обществото ни – разнищено по всичките си пороци, нетърпението, помъдряването, търсенето, дълбаенето, пласт по пласт.

Този текст носи цялата тежест на времето си – между двете Световни войни, разрухата, низостта, дебнещата отвсякъде мизерия и смърт, отчаянието и способността на човека да погледне към всичко това с насмешка. Самоиронията е висшата форма на човечност във Виното на мъртвите.

Тюлип се оказва в света на мъртвите, в лабиринт от скелети, разлагащи се трупове, смърдящи и разпадащи се тела. И случка след случка се лута из долния свят на тъмнина, въшки, лицемерие, сласти, кал, гибел, омраза, присмех, брутална какафония от човешки крайности.

„Не бива никога да се мисли … никога да се разсъждава … От това много боли … от това много бързо се умира … като едното нищо“

„И не бива да се страхуваш: на човек, който е бил жив, адът не изглежда чак толкова лош.“

„Смъртта сполетява най-вече невинните.“

Поздравления за прекрасния превод на този не лек за превеждане текст на Красимир Кавалджиев. И за идеалната корица и оформление на Лъчезар Владимиров.

Благодаря на Вася, за чудесния, точен избор.

---

Забележка: книгата не е включена в този блог заради спонсорство. Подарък е от приятел и оценката ми е на база прочетеното, а не на други фактори.

За феновете на Ромен Гари е ясно – задължителен е сборникът му разкази „Птиците идват да умрат в Перу„.

Съкровищница от истории, които само Ромен Гари може да събере и разкаже по този начин – с едри щрихи, между които ясно изпъкват неочаквани детайли.

Хуманисти, луди, убийци, мечтатели, мафиоти, румънци и сърби, араби и арменци, италианци и руснаци, джуджета и великани, герои и обикновени хора. Космополитна компания, прилъстена от благородство и величие, жадуваща невинност, оставена в сблъсъка със себе си, между войни, израстване, споделена и несподелена любови, страх, самозабрава, самота …

„бе скъсал с другите, както винаги, когато човек иска да скъса със себе си“

„естествено, една голяма любов може да оправи всичко“

„единственото изкушение, което никой никога не е успявал да победи, е надеждата“

„Науката обяснява света, психологията обяснява съществата, но човек трябва да умее да се отбранява, да не се дава и да не позволява да му изтръгнат и последните трохички илюзия.“

Поздравления на издателство Леге Артис за хубавото оформление и на Зорница Китинска за превода.

---

Още от Ромен Гари тук: Големият гальовник, Животът пред теб, Сияние на жена, Зарядът на душата

много хорасвам написаното от Ромен Гари. затова и когато взех зарядът на душата очаквах пътешествие. а то се оказва много смело и мащабно. и смислено. и разтърсващо.и тъжно. и … човешко.

измислен е начин да се прихваща душата на умиращите и да се използва като мощен енергиен източник. от това, разбира се, произтичат много последствия от различно естество. и да, тоталната дехуманизация е наистина тотална.

„ако все пак някога светът бъде разрушен, това ще бъде от някой създател“

„никога не се е случвало в историята Силата да не стигне до собственото си унищожение“

„не гений липсва на света, а граници пред гения“

„още колко пъти цивилизацията може да бъде спасена така, че все още да заслужава да бъде наречена цивилизация?“

“ … процеса на привикване, който винаги се случваше в историята и който водеше до атрофия на чувствителността, така че те вече почти не забелязваха …“

„всички народи са орли. това е част от реториката. колкото повече ги карат да пълзят, толкова повече им обясняват, че летят и че са орли“

„законите на войната са приложими единствено по време на война. по време на мир всичко може“

явно неслучайно я четох тази книга именно в тази ситуация на България, на света. имало защо. a must read за мислещия човек. с уговорката: ясно е, не е леко четиво.

„има ли все още нещо човешко в нас …“

още от Ромен Гари: Големия Гальовник, Животът пред теб, Сияние на жена

очаквах нещо подобно от Ромен Гари. след животът пред теб и сияние на жена. и все пак ме изпълниха и погълнаха удоволствието от текста, от философските размисли, от човешкото, дори твърде човешко, самотата и оптимизма на Голям Гальовник

книгата е била двойно цензурирана у нас – един път от френска страна през 1974-та, когато излиза и втори път през 1986-та, когато родната власт също я орязва. е, днес вече я имаме цялата, за щастие, пълна версия

преводът на български е повече от великолепен и си представям, че е бил същинско предизвикателство, с което Красимир Мирчев се е справил блестящо. текстът те носи, без да бърза, в оплетени смисли и мисли

Голям Гальовник някак естествено при мен дойде след Страната на чудесата на Мураками, за да продължи действието в асансьорите и тайнството, което се случва в тях, както и темата за самотата и за щастието и за човека като такъв, в своя живот

– да, животът има нужда от поощряване

***

– деветата симфония е от Бетховен – каза инспекторът
– знам, но е време да настъпи промяна

***

когато смяташ по цял ден с милиарди, вечер се връщаш вкъщи обезценен, в състояние, близко до нулата. числото 1 става трогателно, съвършено несретно и уплашено, също като тъжния комик Чарли Чаплин. всеки път щом видя числото 1, ми се ще да му помогна, за да избяга

***

животът е сериозно нещо, поради своята незначителност

***

не е достатъчно известна истината, че слабостта е изключителна сила и е много трудно да й се съпротивляваш

***

свободата е особено мъчителна история, понеже ако не съществуваше, щяхме поне да имаме извинения, щяхме да си знаем защо

***

За тази книга намерих само още два блог-поста:
Голям Гальовник на amayula и Голям Гальовник на nav

след Сияние на жена очаквах нещо изключително добро. потърсих в книжарницата и първото, на което се спрях, за да продължа с Ромен Гари бе Животът пред теб. след многото сълзи през януари време ми беше за тази книга. но не бях достатъчно подготвена за нея.

великолепен текст. без претенция, но с голяма мощ. семпли думи, наслагани смисли, сарзакъм в over дози, реализъм до пареща болка. преводът на Красимир Мирчев – рядко добър.

няма да продължавам с хвалбите. просто я прочети.

„мисля, че животът трябва да се живее в най-ранна възраст, защото после се обезценяваш и никой нищо не ти дава даром“

„за мен хероинът е долна работа. момчетата, дето си го праскат, се пристрастяват към щастието, и тогава прошка няма, защото то, щастието, е известно най-вече със своята липса … не държа обаче да съм щастлив, животът е за предпочитане“

„винаги ми се е виждало чудно, че сълзите са били запланувани още в началото. ще рече, така са ни направили, да плачем. може ли да не помислят? кой уважаващ себе си конструктор ще ги надроби такива …“

„Господин Хамил е голям човек, само дето обстоятелствата не са му позволили да стане такъв“

„времето пристига бавно от пустинята, с камилски кервани и никак не бърза, защото носи вечността. но къде-къде е по-лесно да го разказваш, отколкото да го гледаш по лицето на някой старец, от когото ден след ден крадат по нещо, а мен ако питате и времето е един изпечен крадец“

„и аз като порасна, също ще напиша клетниците, защото това пишат хората, когато имат нещо да кажат“

голяма книга.

признавам си, че в първите редове текстът ми се стори претенциозен. но имах нужда именно от подобно разтърсване. като тежко вино, чийто вкус в първия момент те шокира с богатството си, с дълбочината и тайнствеността. отпиваш бавно, за да удължиш удоволствието. и се чудиш защо до сега не си го намерил. от средата до края плаках. много.

ако не си чел Гари – време е. Вася, благодаря ти.

„не е достатъчно да сме нещастни поотделно, за да бъдем щастливи заедно. две безнадеждности, които се срещат, това може да е равно на една надежда, но то доказва единствено, че надеждата е способна на всичко …“

„как искаш хората да разпознават истинското от фалшивото, когато умират от самота? срещаш някого, опитваш да го направиш интересен, измисляш го изцяло, обличаш го от глава до пети в качества … когато вече не можете да се измисляте един-друг и настъпват скръбта, злобата, омразата, отломките …“

„човек живее само от онова, което не може да умре“