неохотният фундаменталист Мохсин Хамид

IMG_6933

купих си тази книга заради заглавието, прекрасната корица (наистина е много добра) и издателството (харесва ми изборът на съвременни автори на Манол, Жанет 45). не я бързах и я изчетох лежерно Неохотният фундаменталист на Мохсин Хамид.

вероятно всички влюбени в Америка няма да харесат книгата. защото малко или много тук бляскавостта е допълнена от груби детайли, които иначе остават на много заден план. да, в очите на всички нас, живеещи от американска гледна точка в „по-бедни държави“ Америка е страната на мечтите. но ако се замислим малко и излезем от клишетата можем да видим, че не всичко е еднозначно

„Америка я е грижа единствено как изглежда отвън. Като общество, вие не желаехте да разсъждавате над общата болка, която ви свързваше с вашите нападатели. Вие потърсихте убежище в измислиците за собствената си значимост, повярвахте в илюзията за собственото си превъзходство …“

мда, колко лесно се превръщаме доброволно в еничари. и дори мечтаем децата ни да са такива …

в допълнение научих доста за Пакистан. книгата бе повод да се поразтърся и полюбопитствам още за тази страна със 165 милиона население

хареса ми.

аз съм неохотен фундаменталист.

много мъдрост в три чаши чай

Тук, в Пакистан и Афганистан, преди да започнем работа с някого, ние изпиваме три чаши чай. На първата чаша той е непознат, при втората – почитан гост, при третата – член на семейството, а за своето семейство ние сме готови да сторим всичко – дори да умрем.

Хаджи Али, старейшина на Корфе

3chashiТри чаши чай е биографична книга, която ти показва красиви и сурови непознати кътчета, вдъхновява те със силата на човешката воля и доброта, връща ти надеждата и вярата в хората

Грег Мортенсън решава да построи училище в отдалечено село в планината, в знак на благодарност след като оцелява в трудна експедиция. само след няколко години училищата са вече над 145 – в труднодостъпни области в Пакистан и Афганистан. човешко. много земно. отдадено.

да, звучи патетично-американски, но и много Източно. да, идеалистична е, но и реалистична. дава ти други гледни точки, колкото можеш да поемеш. и мъдрост. толкова много, че се чудиш къде само в три чаши чай се събира толкова.

идеално четиво за лятото.

срам. Салман Рушди

години след Сатанински строфи попаднах случайно на срам на Рушди
след Орхан Памук бях силно изкушена да мина още малко по-на изток и срам ме отведе по магически и в същото време много модерен начин натам

действието се развива в Пакистан, има политически линии, но е като приказва от 1001 нощ, поднесена без свян и със силен акцент върху детайла, една плетеница от истории, хора и техните съдби, мисли, чувства

за пореден път открих за себе си колко е малък светът и колко еднакви сме хората, без значение къде именно сме родени, дори без значение на религията или културата, в която сме възпитани

срамът и безсрамието са еднакви навсякъде. хората са еднакво чувствени или безчувствени, еднакво лицемерни или истински отдадени

ето малък откъс, който може да ни накара да се замислим дали Рушди говори за град в Пакистан, България или другаде:
„Застроиха новата столица с бетонни кутийки – паметници на нетрайните ценности и еснафщината. Куполът на джамията, който напомняше на земното кълбо, бе започнал да се пропуква и колкото и да се надуваха и пъчеха околните нови постройки, те също бяха започнали да се разпадат … по тези краища демокрацията дълго време не бе желана гостенка и сега напираше да си навакса.“