Мазето на баба Васа в Шабла – Невидими машини на Александър Габровски

IMG_7042 Large

В Шабла от много години едно малко мазе, в стара къща, в типичен шабленски двор всяко лято се превръща в територия за изкуство, експеримент, общуване.

Лятото на 2023 това бе Невидими машини на Александър Габровски и със сигурност си заслужаваше да се посети.

Споделям малко снимки, за спомен и размисъл.

IMG_7045 Large IMG_7048 Large IMG_7049 Large

Всички тези наблюдения ме навеждат на идеята, че
страхът
срамът
удоволствието
радостта
и болката
имат общ корен

IMG_7050 Large IMG_7039 Large

Кожата ми е едно нищо, което разделя нищото в мен от нищото около мен

Благодаря на всички замесени

Благодаря и на Гори, Тони и Джамбо че я изживяхме заедно

Статия за Мазето на баба Васа във ВИЖ

Сайтът на Мазето на баба Васа

и фб на Мазето

Герника. Войната. Пикасо.

Guernica (3820712635).jpg

Герника – вероятно една от най-разпознаваемите картини на великия Пикасо. Знаех историята на създаването й. Но наскоро, от подкаста на Duolingo на испански език, научих и подробности около заточението на картината и волята на автора й да се върне в родната си Испания едва когато тя е наистина демократична държава.

Времената са такива, че много хора предпочитат да мълчат, да не заемат позиция по случващото се в Украйна.Изумително е как хора на изкуството у нас, прехвалени музиканти, актьори, спортисти, предприемачи, които иначе доста обичат да се изказват за какво ли не – сега повечето от тях мълчат. Дори не само мълчат, а продължават да споделят лежерния си лайфслайл със снимки от Малдивите, луксозни хотели и обилна храна.

Иска ми се повече хора да научат за това как Пикасо създава и постъпва с Герника. И да заемат страна. Страната на мира и демокрацията. Незаемането на страна е съучастие с насилието.

Платното представлява виждането на Пикасо за бомбардировката от 26 април 1937 година на мирното баско селище Герника, което германските съюзници на Франко в Гражданската война сриват със земята. 70% от сградите на Герника са разрушени, 1600 души са загиналите, а над 800 са ранените. Да, това плашещо много прилича на случващото се в Украйна през 2022 – Мариопул, Буча …!

Пикасо използва черна, бяла и сива маслена боя, за да покаже ужаса на войната. Хората са разпокъсани. Болката е непоносима.

Пикасо завършва картината през юни 1937 година и тя е отнесена в Париж, където авторът е в изгнание. Две години по-късно Франко установява своята диктатура, което кара Пикасо да завещае волята си и пред адвокат – Герника да не се върне в Испания докато не се установи истинска демокрация.

През 1939 година Герника обикаля на няколко места в Европа, а след това потегля към Америка, като събраните средства от показването й са за испанските бежанци. Изложена в MoMA тя става сензация. Плановете са след САЩ Герника да се върне във Франция, но започва Втората световна война и тя остава в Ню Йорк.

Цели 44 години Герника не е в своята родна Испания, а в музея MoMA в Ню Йорк. Чака търпеливо.

Пикасо умира през април 1973 година във Франция, все още в изгнание. През 1975 година умира Франко. Демкорацията постепенно се завръща в Испания, съставена е нова конституция, провеждат се избори. Минава време докато адвокатите на Пикасо признаят, че в Испания наистина цари демокрация и разрешат преместването на Герника. Преговорите с испанското правителство започват през 1979 година.

8 септември 1981 година е последният ден, в който посетителите на MoMA могат да видят Герника. На следващия ден картината е внимателно демонтирана, пренесена със самолет и върната в родната й Испания. В родината й вече цари демокрация.

Герника е първата историческа картина, рисувана от хора, които правят собствената си история и осъзнават това. Една картина – огледало на света на ужасите и варварщината, от които хората трябва да се избавят“ пише Пиер Дакс. Висока е 3,5 метра и е дълга 7,8 метра (349 × 776 cm). Тя показва страданието на хора и животни, разрушени сгради без да показва непосредствената причина за това. Но от картината лъхат хаосът и насилието на войната и тя се превръща в символ на мира и антивоенните движения.

Пълната история на Герника е в Уикипедия и на български, все още без подробностите за изгнанието на картината.

Мисля си коя ли ще е новата Герника и защо хората не се научаваме от грешките … и докога ще позволяваме звярът в нас да надделява.

Ако знаете испански и английски може да чуете историята на Герника и пренасянето й обратно в Испания в подкаста на Duolingo тук.

#ChristoJeanneClaude в Софийска градска художествена галерия и още

IMG_8003
Не успях да стигна до Париж този път. И не видях опакованата Арка.
Но я съпреживях през десетките репортажи на приятели, които я стигнаха, пипнаха, изживяха.

Но успях с изложбата в Софийска градска. И ви я споделям, защото още имате време да отидете.
До 7 ноември 2021.

IMG_7999

Не, не защото Кристо е българин. Защото сам е избягал и не е искал да се асоциира със страната си. Това няма никакво значение.

А защото, поне за мен, размахът на мисълта на всички проекти на Кристо и Жан Клод отива отвъд човешкото. И казва толкова много. За всички нас.

За стените, за границите, за мостовете. За суетата. За времето. За преходността ни. И не/значимостта ни.

И нищо, че са творени преди години. Днес имаме още повече нужда от тези творби и посланията им.

IMG_8001

Пред снимките на творбите на Кристо и Жан Клод останах безмълвна и погълната за дълго. Какво би е било да ги усети човек тези великани на живо …

И тук ще цитирам Петя (Димитрова), която сподели при вида на арката в Париж:
„изкуството е за каквото си искаме. именно за тая свобода е. нищо друго. то повече от това има ли.
да ни харесва, да не ни харесва, да ни вълнува, да ни вдъхновява, да ни възбужда, да ни отвращава, да ни провокира, да ни окрилява, да ни замисля, да ни кара да спрем да мислим.
и да дишаме. и да спрем да дишаме. и пак да дишаме. дълбоко. осъзнато.“

IMG_8002
„на мен ми става от тази гледка. от мисълта само. от целия процес. идея. мечта. подготовка. реализация. оргазъм.
масово освобождаване от хилядолетна фрустрация. тихо, кротко уж. ама категорично. пред целия свят.
дойдох на арт поклонение. а избухването е отвъд.“

В СГХГ има и филм за Кристо и Жан Клод. И стена с още снимки и творчески търсения.

До 7 ноември. Минете.

АртКаст – подкастът за култура и изкуство

 

арт каст - екран плейър

арт каст – екран плейър

Много назад във времето имах около 4 години свое радио предаване – Виртуален час по RFI. Тогава Мартин Митов бе така добър да ме покани, Людмил да ме приеме в семейството на това уютно френско радио. Преди около година си спомних колко щастлива ме правеше да водя този формат и си намислих, че искам да ми се случи нещо подобно отново.

Така от началото на 2019 с Гори, Хели, Силвина, а по-късно и Мая правим блога и подкаста Създателите – дигиталните оптимисти на България. За този проект, който ми е мил и важен – друг път.

А през юни 2019 с Ирина и Енея стартирахме ArtCast – подкаст за култура и изкуство. И йеее – оттогава всяка седмица имам гост и си говорим за сцени, филми, книги, поезия, проза, музика, рисуване, картини, създаване, креативност, креативни пространства, процеси, хора.

 

Най-любими (дано няма сърдити) епизоди са ми

Маги Петрович в АртКаст

Маги Петрович в АртКаст

Мммда, епизодите до момента са близо 30 и мисля, че всички са интересни и достойни да им се „даде едно ухо“ 🙂

Има и два епизода на английски с гостуващи автори – с Джамал Уариаши за романа му „Глад“ и съвсем скоро ще е готов този с Ким Тхуи за любимия ми роман „Ру“.

Ким Тхуи в студиото на АртКаст, дек 2019

Ким Тхуи в студиото на АртКаст

Едно от много вдъхновяващите за мен събития за 2019 бе срещата ми с Ирина, с която ме запозна Енея. Благодарна съм и на двете. И на Ирина и Ружин за Прокастърс желая успешна 2020!

Подкастът може да се слуша от Spotify АртКаст – може да послушаш и да ни последваш.

Подкастът може да се слуша и в Youtube тук АртКаст

Ето го Арт Каст тук – дайте моля по един фб лайк.

Хайде, АртКаст чака с много готини епизоди за слушане 🙂

Публика, сцена и аплодисменти. Наблюдения от театралните зали.

IMG_2566

Много обичам театъра. Чест зрител съм. Обичам модерните решения, а и традиционните, новите пиеси, а и класическите, добрата игра, добрата сценография, добрите костюми, добрите грим, прически, музика, хореография, осветление, всичко, което прави магията на театъра истинска.

Но този пост е не за театъра, а за неговата публика. Преди година пак съм мрънкала по темата (Театърът. Начин на употреба). Та тук си продължавам с мрънкането, защото понякога много ме е срам да съм в публиката …

Ползване на гардероб. По-класическите постановки са редовно пълни с ученици. Което само по себе си е чудесно! Нооо да, учениците са шумни, понякога и доста невъзпитани. Допълнителен смут в системата всяват учителите, които често опитват да им правят забележка и става още по-драматично. А повечето учители, които явно също не ходят редовно на театър, както и учениците не са научени да ползват гардероб и това зимно време създава доста дискомфорт за околните.

Шумене в залата. Представленията в София започват с около 10-15 минути закъснение. (Изрично пиша София, в страната започват доста по-стриктно в обявения час). Ясно е – голям град и хората пътуват. Не пречи да се почака в залата. За мен това е чудно време да се отърси човек от света навън и да се подготви за прекрасно театрално преживяване. Но не мисля, че е нужно в това време да се вика, да се тропа или да се чака до последно навън.

Ръкопляскане по всяко време. Да, има чудни сцени, които ни разсмиват или прекрасни монолози. Но ръкопляскане спонтанно по всяко време извежда представлението от ритъм и прави трудно концентрирането на актьорите. В края е повече от желателно, но не и когато ни хрумне.

Мобилните телефони звънене. Наскоро в Армията в Много шум за нищо, актьорите великолепно отиграха едно звънене от първите редове с репликата – „Ооо, Мистър Нокия се обажда!“ … но не винаги това им е възможно, а и е крайно нелепо, ненужно и невъзпитано от страна на хората в публиката да не си изключваме звъненето …

Мобилните телефони цъкане. Лелееее … хората не могат да издържат и два часа без да си гледат какво става из социалките … Не, в този случай не говоря за ученици, а за съвсем зрели хора, пък и не рядко вече и пенсионерите го правят … Това може да не пречи толкова на актьорите на сцената отпред, но е повече от смущаващо за хората около блесналото в тъмното устройство …

Та не случайно съм сложила тази снимка от началната сцена на Тартюф, отново в Армията – публиката ни все още има нужда от водене, от помощ, от указания как се използва театъра. Нищо, че салоните ни са доста пълни.

И за да не е само мрънкащо да споделя, че
Франкенщайн в Театър София е в задължителните за сезона постановки за гледане
за Калигула в Народния и до края на януари всичко е продадено
за деца препоръчвам Пипи, Роня, Мери Попинз в Театър София, Хензел и Гретел в Младежкия, а вече и Снежната кралица на Дефисто студио на Камерна сцена на Народния.

Приятно гледане! Дано уцелваме и на добра публика! За добрите представления – гарантирано е!

Роня, дъщерята на разбойника в Театър София – за малки и големи

r-1024-768-teatyr (1)

Роня, дъщерята на разбойника е нова постановка на Театър София, която силно препоръчвам, не само за деца, но и за всеки. Смела постановка, точно колкото смела е и любимата Роня. Може би не си спомняте – наред с Пипи – дръзкото, свободолюбиво момиче, родено от въображението на Астрид Линдгрен.

Богата и по традиция за театър София – великолепна сценография, магическа и наситена музика, чудно сценично присъствие и отдадена игра на силен актьорски състав, макар и доста млад в голямата си част. Комплименти за целия екип, осъществил Роня!

r-1024-768-teatyr

п.с. Позволявам си бегъл коментар – хубаво би било децата да се водят на театър от по-малки, за да не ги е страх, а напротив, да очакват с нетърпение залата да се затъмни и да започне представлението! Така още от малки ще знаят кога се ръкопляска и кога е желателно да не се вдига шум, как да уважаваме актьорската игра,а също и останалите хора в публиката. Повече от лесно е да се каже на децата, че час и половина могат без вода и храна и е уважение към театъра като изкуство да не консумираме в залата. Дребни на вид неща, но вероятно трудни за мнозина.

писах още за: Питър Пан, пак в театър София, кукления театър като магия, slow down

три филма на тема толерантност за тази вечер

11214110_10153428414843988_9216352988785266412_n

силно ти препоръчвам да изгледаш един от тези три филма. на тема толерантност са. всъщност не – на тема човечност са. истинска, дълбока човечност.

Филомена. За майчинството, за волята, за прошката, за любовта.
още за Филомена писах тук

Игра на кодове. За гения, за човека, за любовта, за вечната любов.

още за Игра на кодове писах тук

Свалки в облаците. Смях, сълзи, смях, секс, наркотици и пак смях.
още за Свалки в облаците писах тук

моля, изгледай ги и нека после си поговорим (не преди това), и за Прайда и за хората.

Майка ми гъската

Processed with Moldiv Толкова е хубаво, когато хората правят това, което могат да правят най-добре, с много сърце и душа. Получава се вълшебство. Така и Ивайло и чудният екип на Майка ми гъската – музикален спектакъл за деца по приказките на Шарл Перо и музиката на Морис Равел.

Пет приказки и пет духови музикални инструмента, минорно и мажорно, дует, квинтет, разкази за инструментите и музиката, за това как ни влияе тя и как говори, с ноти. Много настроение и деца със зяпнали усти и грейнали лица.

И да, искрено се радвам, че в България все още творците, поне част от тях, не са дали фронта и изпълняват задачата си – да ни водят напред, да ни помагат да намираме себе си и откриваме света наоколо.

Благодарност!

п.с. при следващи представления не изпускай да заведеш децата си, ако са между 2 и 10 ще им хареса много, а също на теб!

магията на кукления театър: мокра приказка

photo

любимо занимание на нашето семейство в почивните дни е да ходим на куклен театър. а любимо място за това е ателие 313. винаги е изумително, впечатляващо, с големи дози смях до сълзи, прекрасни кукли, водени от вълшебни актьори.

новата им постановка за деца е Мокра приказка от Стефан Цанев, изключително забавна и нетрадиционна интерпретация с режисьор Катерина Илкова, сценография Христина Недева, музика Андрей Дреников и в изпълнение на Маргарита Петрова. бурни аплодисменти!

„ето така започна потопа – заради една нищо и никаква топка …“

героите, декорите, случките – всичко се рисува на сцената, сред много бои и вода, живее кратко, но носи емоции и красота. добре че в края се появява един кит (на снимката), който спасява града!

комплименти!

писах и за Златка златното момиче, Ателие 313 и за Лунна стая

напразните усилия на любовта

BIG_PHOTO_BIG_4883

Шекспир. напразните усилия на любовта. един класически текст, един великолепен превод, поставен по възможно най-нетрадиционния и разкрепостен начин на сцената на театър София. режисура, актьори, декори, костюми, музика – изпълнени с невероятна динамика, ритъм, единно звучене, в пресъздаване на пиеса, писана преди столетия. вероятно интерпретацията за някои ще е прекалено скандална. но за мен бе вдъхновяваща.

„Тъй славата, която ние всички
преследваме до сетния си дъх,
записана на бронза ни надгробен,
ще ни спаси от истинската смърт;
дорде живеем, да извършим подвиг,
пред който всепоглъщащото Време
нащърбило косата си, да трябва
да ни даде в наследство вечността!“

извън основния текст имаше няколко любопитни вметки, които допълниха приятно контекста. едната, която бе съвсем в края ми се ще да споделя, за тези, които няма да отидат да изгледат постановката. люлка, ние всички сме на една люлка. и винаги ще има едни, много, които са долу, за да вдигат и държат горе онези, малкото. и дори да се залюлее люлката и нещата да се променят някак за някои, отново многото ще са долу и малцината ще са горе.

поздравления за екипа на постановката и за театър София за свободата, която дават на творците.