целувката за лека нощ

тази нощ TTVI излъчиха нашия филм „Целувка за лека нощ“. искрено им благодаря!

работихме с Андрей по този филм през пролетта на 2007-ма, с много страст и емоции. получи се добре. темата бе важна за нас, за обществото. но бе избутана от последвалата голяма шоу-кампания на bTV и Могилино

целта на филма и на цялата ни кампания Аз съм, за всяко дете – семейство! беше не да затваряме домове, преселвайки децата в различни други институции. искахме да поговорим с хората, оставящи децата си в институции, за отглеждане, че за всички – за децата, за самите тях и за обществото като цяло – ще е по-добре да не ги оставят. децата имат нужда от много малко – най-вече от обич, за да растат. и ако не й се гледа на една майка едно дете, по-добре да не го ражда. а не да го изоставя. децата в институции за жалост са все още константното около 8 000 … по официални данни. цифрата може да варира. но при всички случаи е пъти по-висока от други европейски държави. да оставиш детето си в институция е като социално клише, случва се без особено да се замисли някой. системата е такава, не само го позволява, а на моменти го насърчава. знам, че ти, който четеш това, със сигурност не си си оставил детето. но около 1000 майки и тази година ще го направят. и все още, години след Могилино и Целувка за лека нощ не сме изградили адекватни механизми за справяне с явлението, за преодоляване на безхаберието.

на TEDxBG една от най-силните лекции бе тази на Ива Бонева, която в края призова да не се дарява на домове. каза също, че в домовете децата не плачели, защото няма кой да ги чуе. много пъти съм била в домове, различни домове. знам, че това не е вярно. децата там плачат. дори много плачат. но този плач остава не чут. защото лелките наоколо спират да го чуват в даден момент, рано или късно. предполагам е естествена защитна реакция. а всички ние никога и не го чуваме този плач. защото тези деца остават невидими за нас. пък било и сградите, в които да са настанени да се намират в центъра на София или където и да е другаде. странно защо се наричат домове. толкова далеч от дом е това място … остатъци от едно друго мислене и време, с което не можем да се разделим и днес, толкова години по-късно.

и така, малко джавкане (разбирай шоу). а керванът си върви.

изоставените деца на България – продължение

година и малко след големия шум Могилино от блога на Илла и подочуто от bTV стигам до
Exposing Europe’s guilty secret: the incarcerated children of Bulgaria

част от коментарите под материала: „How can the Bulgarian government be allowed to decide who lives or dies?“

Приказка безкрай

„- Нищо не е съвършено – въздъхна лисицата.
Но пак се върна към мисълта си:
– Животът ми е еднообразен. Аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. Всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. Малко е досадно. Но ако ме опитомиш, в живота ми ще грейне слънце. Ще чувам шум от стъпки, съвсем различен от всички други. Стъпките на другите ме прогонват под земята. Твоите стъпки ще ме викат като музика да изляза от дупката. Освен това погледни! Виждаш ли житните ниви ей там? Аз не ям хляб. За мен житото е безполезно. Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И ще обичам шума на вятъра в житата

Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц:
Моля те … опитоми ме! – каза тя.
– На драго сърце – отговори малкият принц, – но нямам много време. Трябва да намеря приятели и да разбера много неща.
Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил – каза лисицата. – Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците напълно готови неща. Но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. Ако искаш приятел, опитоми ме!
– Какво трябва да направя? – попита малкият принц.
Трябва да бъдеш много търпелив – обясни лисицата. – Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш мако по-близо …“

Това е откъс от една от любимите ми приказки – Малкият принц. Това е моето ДА за кампанията „Приказка безкрай в подкрепа на SOS детски селища. Дано повече деца у нас, забравени от родителите си, държавата и обществото могат да живеят по един по-достоен и човешки начин и да имат равен старт.

Бих се радвала приказката да продължат моите приятели Lyd, Гори, Денис.