Истински фен на Ромен Гари само може да напише подобен роман и Франсоа-Анри Дезерабл, както и хората от издателство Аквариус явно са такива. Не, романът не е само за фенове на Ромен Гари, но именно и само големите фенове на този изумителен писател могат да оценят в дълбочина романа Някой си господин Пекелни.

Роман за любителите на литературата. Детективски роман. Философски роман. Минало и настояще, литературна фикция и реалност, войната и мира се смесват в забавна и симпатична история за ценители. Роман за влюбеността в литературата, в историите и това колко са важни за живота на всеки от нас.

„В крайна сметка, ако на писателя му харесва да мисли, че в своята област е наистина всемогъщ, че единствената движеща сила е неговата чиста, неизменна свободна воля, в името на какво да го лишим от това удоволствие? Защо да не го оставим да живее с илюзиите си? Трябва ли наистина да му кажем, че всъщност сюжетът избира писателя в много по-голяма степен, отколкото той – сюжета си.“

„беше толкова дискретен и безличен, и да го кажем направо, отсъстващ, колкото може да бъде човек, принуден въпреки всичко от силата на обстоятелствата да се откъсне, пък било то и малко, над земята.“

О, за малко да забравя – на улица „Голяма Погулянка“ 16 във Вилно живееше господин Пекелни.

Вася, благодаря ти, че сподели!

 

Синът на управителя на сиропиталището на Адам Джонсън, с награда Пулицър за литература 2013 – роман, в който потънах за дълго – и по време на четенето, и дълго след това.

Ясно е, че история за, от Северна Корея няма как да е лека. И да, самата история е изумителна, а същевременно много приказна. Жестока и нежна. Лъкатушеща и все пак с очакван край. От скромната ми камбанария звучи и много достоверно, макар за това експертите да имат своя версия.

Докато четях, както правя винаги с четиво, което ме вълнува, споделях активно за романа с близки и приятели. Много хора не бяха изумени от жестокостите, за които се разказва. Звучаха им очаквано. За мен всичко в този роман бе неочаквано. Дълбочината на реализма наистина граничи със сюрреализъм, с което го прави още по-искрен.

В много силни размисли ме отнесе Синът на управителя на сиропиталището. За свободата, несвободата, границите им, приемането им. За възможното и невъзможното. Да, за човешкия дух, за който толкова много е писано, за изпитанията, но тук, в обкръжението на тотално нямане и тотален контрол всичко това придобива съвсем други измерения.

„Акулите с отрязани перки поне бяха виждали дъното на океана и утехата им беше, че знаят точно накъде пропадат.“

„От мен да знаеш – геройството е лесно, трудното е да бъдеш герой.“

„основно правило на добрите граждани: Въздържай се от бъдещето!“

„В Затвор 33 човек лека-полека се разделя с всичко – най-напред с утрешните дни и онова, което идва след тях. После изчезва миналото ти … Преди да изгуби себе си човек забравя другите, всички, които някога е познавал …“

Някъде към средата има един много силен разговор за свободата между Джун До и Уанда. Да се счита, че е цитиран и той тук.

Браво на издателството, браво и за превода и корицата.

Силно препоръчвам този роман на всички любители на съвременна литература.

Спасимире, благодаря ти, чудесен подарък!

Остайница на Рене Карабаш – толкова се радвам, че го има този роман. Разтърсващ. Интимен. Смел.

Кануна, който още е на власт в някои селца в Албания. (за още по темата – Посърналият април на Исмаил Кадаре)

Кануна, както много други неща, предопределя съдбата на хората. Но не и когато хората са силни и имат смелостта да избират своята съдба. За да получи една жена свободата си, е достатъчно да се откаже от всичко женско. Героинята на Рене Карабаш е такава. Затова става остайница.

Не, Остайница не е любовен роман, въпреки интимните сцени. Не, Остайница не е и политически роман, нито бунтарски. Това е роман за изборите, които правим. За отстояването на мечтите ни и правото на любов. За правото да избираме съдбата си. За правото на любов.

Толкова ме плени Остайница, че след като изчетох на хартия изслушах и аудио версията, във великолепен прочит на Петя Абаджиева. Браво и за корицата. И за всичко в този роман – благодаря!

„По-слабите избираха истината, защото се страхуваха от дързостта. Сега разбирам, че по-смелият избор винаги е бил истината. Дързостта беше за лъжците, за страхливците, маскирани зад смелостта. За тези, които предпочитат вместо да кажат истината да скочат в реката, да избягат или да убият.“

Препоръчвам. И очаквам нови книги от авторката.

Повече от ясно е, най-малкото заглавието го издава, Поразените на Теодора Димова не е никак лесна книга. Очаквах я. Опитвах да не чета нищо за нея, преди да прочета самата книга, за да не се повлияя. Много ме вълнува времето, което Теодора Димова описва – дните, месеците, годините веднага след 9-ти септември 44 година. Безвремието на безчовечието. Безчинствата на „народната власт“, обезличаването на нацията, поразяването …

За всеки, който таи и най-малка носталгия по това време или мисли, че то е било добро за хората или България романът Поразените е силно отрезвяващ. Не са спестени детайли, не са прикрити чувства. Болка, не толкова физическа, дълбока болка струи от всяка страница и всеки ред …

Вярвам, че изкуството лекува. Дано тази дълбока рана, която стои в обществото ни, бъде поне малко излекувана от този роман.

И да, вярвам, че книги като Поразените следва да се изучават в училище.

Писах и за:
Влакът за Емаус на Теодора Димова
Майките на Теодора Димова
и силно препоръчвам!

Бях много боязливо любопитна да прочета втората книга на Камелия Кучер – Нощ. След Дом, която много харесах, очаквах още от авторката. Затова и се сдобих бързо с книгата, щом излезе, но дълго не посягах към нея, оставих я да отлежи месец-два на нпщното ми шкафче.

Отново авторката подбира за сцена на романа си място различно от България. В Дом действието се развиваше във Франция. В Нощ – в Италия. Времето е от Втората световна до към днешни дни. Отново има голяма любов и силно страдание при загубата й.

“ … леко измършавели, защото войната ни краде от храната, детството, че и живота …“

“ … двамата сме приятели, откакто се помним, а тези приятели се помнят цял живот.“

„Не можеш да водиш битка с безсилието.“

„Никоя прошка не е толкова силна, колкото тази, която можеш да дадеш на себе си.“

„За всяко минало си има място. Там, където избереш да го поставиш.“

Виторио е хлапашки влюбен в Ева. Гледа я с далекогледа си, докато тя чете или свири на цигулката си. По-късно разбираме, че тя е знаела за това … Децата и войната, войната и непорастването, любовта като порастване.

Ако още не сте чели Камелия Кучер препоръчвам да започнете с Дом.

Писах за Дом по-рано тук.

Не съм си мислила доскоро, че ще ми се случи – но ето. Сливовиц на Катерина Хапсали е първата книга, която започнах на хартия, а довърших в аудио формат, прочетена от Койна Русева. Нямах време, а исках да я изчета. Изчетох / изслушах я на един дъх.

Първо за романа. Хареса ми. Вероятно ме свари в такава кондиция. Балкански, на моменти суров, на моменти романтичен, на моменти ежедневен, на моменти забавен. Роман за днешния ден, за отчуждението, за забързания живот, за самотата, за рода и корените.

За книгата. Мнооого хубава корица. Наистина. Точно за този текст. Точно с това лице и тези корени. Точно в този цвят. Тя първо ме грабна. На Дамян Дамянов е.

За аудиокнигата. Да, чете я Койна Русева. Знам, че е име голямо. Текстът й приляга. И сега звучи гласът й в ушите ми. Мисля, че това нейно изчитане променя текста. И да, вероятно следващата й аудио книга ще е по-добре.

 

Свети вълк на Елена Алексиева. Дълбоки, дълбоки води, изключително любопитен, актуален, тъжен, тъмен, философски прочит на епохата ни. Еклектичен, многопластов роман. Изумена съм. Искрено се възхищавам на Елена Алексиева за подхода, прочита, смелостта да разкаже за нашето време по този нетрадиционен, смазващ начин, като с това все пак успява да запази светлината, която има въпреки мрака, живота, въпреки смъртта, тържеството на човешкото в нечовешки времена, дори под кожата на вълк.

Учени от БАН, мини под земята, хора, които не знаят как да обичат, как да плачат, ромски ритуали с веселие и танци, влак, смисъл без търсене, радост без богатства, пренареждане на света, поп, който не е поп, тъмнина, светлина, още. Мъдрост, носена и споделена от обикновени хора, закодирана в тях. Контрасти.

„Нямаше представа, че е толкова уморително да държиш живота си в ръце.“

„Беше му станало тежко от толкова безнадеждност.“

„Той не беше лош човек, а само покварен от обстоятелствата.“

„Не можем да вземем повече, отколкото можем да носим.“

„Той не плачеше, не знаеше как.“

„Мирише на истинския живот, помисли си пътникът и разбра, че точно оттам идва радостта му.“

„Земята не можеше повече да търпи. Тя махаше от себе си всичко излишно. И прибираше хората обратно в недрата си, понеже се срамуваше от тях, а нямаше къде другаде да ги дене.“

Трябва да се прочете.

Великолепна Елена Алексиева. Чудесна корица на Кирил Златков. Браво на Факел експрес.

Изпитвам страх да зачета книги, за коити много се говори. Оставям време да поотмине. Е, ясно е, че за добрите книги време няма и когато и да са писани, когато и да ги срещнеш – тази среща остава за дълго.

Светлината, която не виждаме на Антъни Доер е от тези много специални книги. И ако някой, като мен се е залутал без още да я е прочел – силно препоръчвам.

Втората световна война. В сърцето на случващото сме – Германия и съвсем близо – окупирана Франция.

Машината има нужда от гориво, войната – от хора. По изискванията на тази конкретно всички момчета, които се готвят сериозно следва да са руси, много руси, със сини очи – много сини, стриктно измерени по многобройни начини и отговарящи на високи критерии. Вернер, сираче на 14, което живее със сестра си в дом е идеален. Има мерките, е нищо че не е достатъчно висок, силен е и умен, ще издържи. Машината го засмуква.

Незрящата Мари-Лор, която до войната живее с баща си в Париж и ежедневно е с него в Природонаучния музей, където той работи, а тя общува с учени и изследва света, е евакуирана в Сен Мало при чичо си, също учен, силно травмиран от участието си в Първата световна война.

Не, няма любовна история. Има много човешки съдби, преплетени на фона на безумието на войната, в която си жертва без значение на чия страна си. Без спестени детайли за оцеляването и отстояването на човешкия дух. За мястото на обикновения човек в голямата битка.

Да, бомбите, гладът, сринатите върху главата ти сгради, безчинствата са само фон, наред с плахи мечти, трудното да излезеш от шаблона, който обществото ти слага, споделянето на възторга от науката, радио предаватели, излъчващи класическа музика, албуми за птици и чекмеджета с минерали и черупки на мекотели, макети на улици и книги на брайл.

За мен една от линиите бе допълнително много любопитна – научната и по-конкретно – дядото на Мари-Лор между двете Световни войни записва серия аудио епизоди с наука за деца и я броудкаства. Некомерсиален проект, който намирам за изключително симпатичен. Има развитие в целия роман, но няма да издавам.

Много, много хубав роман е Светлината, която не виждаме. Силно, силно препоръчвам.

Да не пропусна – чудно хубава корица.

Купих си тази книга от милото място Книжарницата зад ъгъла.

Ако имате да прочетете само един роман за тази година – силно препоръчвам да е този – Зулейха отваря очи на Гузел Яхина. Без думи ме остави този роман, без дъх. Да, това е татарска авторка и да, за първи път чета нещо от автор от този край на света. Гузел Яхина пише на руски за една епоха, за която знаем много малко – Сталинските години за малките нации, присъединени към СССР преди Втората Световна война. Кулаците – ограбени и изселени, голяма част от тях загинали по пътя към Сибир, тайгата, изселената интелигенция от големите градове, селяните – наред с тях. Възползвалите се от властта скоро стават нейна жертва. Защото такава е системата – мачка всички. Всички.

Хвана ме здраво, много здраво този текст. От първия ред. До последния. И дълго ме държи. Майсторски написан. Изумително детайлен, кинематографичен, едновременно семпъл и дълбок, тежък и лек, взимащ и даващ. Великолепен.

Прекрасен стил. Усет към детайла, поднесен с лекота. Умели преходи между различните гледни точки и смесването им в цялата история.

Браво на Колибри за подбора на това заглавие!
Не публикувам книгата с българската й корица, защото никак не отива, дори е обидна за този текст.

Мога да сравня по сила на въздействието, дълбочина на посланията и многопластовост на историята, както и исторически период, който обхваща с Тесният път към далечния север на Ричард Фланаган, която също силно препоръчвам за който още не я е чел.

Да, много силно препоръчвам Зулейха отваря очи.

Много благодаря на Катя, която ми я препоръча горещо!
Купих си тази книга от много милото място Книжарницата зад ъгъла.

Сливовиц омая главата ми. Живях с Александра, нейде из София и нейния сръбски приятел, роден в Америка – Бобан, на по чаша сливовиц в един балкански танц на искреност и отчуждение, на любови и раздели, на рискове и безделие, на фейсбук и крайни срокове за вноски по кредити. На моменти много дълбоко замисляща, на моменти – много болезнена, на моменти леко маниерна. Многопластова.

Такива сме си – силно да любим и мразим, объркани, лъкатущещи, страстни. А Катерина Хапсали е майстор-познавач на душата балканска.

Нямаше как тази кнога да има по-хубава корица. Браво на Дамян Дамянов!

Изслушах я – близо 6 часа е. В прочит на Койна Русева – намирам гласът й за много подходящ за този текст. Но, като аудио книга можеше повече. Мисля си, че и най-добрите актьори е добре да послушат аудио книги (добри такива), за да записват добри аудио книги. Дени знае как се прави добре това – в интервю с нея тук.

Да, препоръчвам ви Сливовиц.

---

Писах и за други аудио книги (слушам много, но май малко съм писала): Луната е наставница сурова, в английския й прочит с гласа на Lloyd James е великолепна! Слуша и Имаго в много хубавата му аудио версия с гласа на Стоян Алексиев. И да – The Art of Reading е wow!