след Сияние на жена очаквах нещо изключително добро. потърсих в книжарницата и първото, на което се спрях, за да продължа с Ромен Гари бе Животът пред теб. след многото сълзи през януари време ми беше за тази книга. но не бях достатъчно подготвена за нея.

великолепен текст. без претенция, но с голяма мощ. семпли думи, наслагани смисли, сарзакъм в over дози, реализъм до пареща болка. преводът на Красимир Мирчев – рядко добър.

няма да продължавам с хвалбите. просто я прочети.

„мисля, че животът трябва да се живее в най-ранна възраст, защото после се обезценяваш и никой нищо не ти дава даром“

„за мен хероинът е долна работа. момчетата, дето си го праскат, се пристрастяват към щастието, и тогава прошка няма, защото то, щастието, е известно най-вече със своята липса … не държа обаче да съм щастлив, животът е за предпочитане“

„винаги ми се е виждало чудно, че сълзите са били запланувани още в началото. ще рече, така са ни направили, да плачем. може ли да не помислят? кой уважаващ себе си конструктор ще ги надроби такива …“

„Господин Хамил е голям човек, само дето обстоятелствата не са му позволили да стане такъв“

„времето пристига бавно от пустинята, с камилски кервани и никак не бърза, защото носи вечността. но къде-къде е по-лесно да го разказваш, отколкото да го гледаш по лицето на някой старец, от когото ден след ден крадат по нещо, а мен ако питате и времето е един изпечен крадец“

„и аз като порасна, също ще напиша клетниците, защото това пишат хората, когато имат нещо да кажат“

голяма книга.

Follow