бис за осиновителите на циганчета

този пост чака отдавна. присети ме за него постът на Майя Маркова (и постът на Веско – Циганче), а и заглавието се намери

една зимна сутрин, на софийското летище семейство се готвеше да отлети далеч. майката и бащата изглеждаха американци, дечицата изглеждаха циганета. малкото се оказа на 3, но видимо бе наполовина, а голямата на 5, тя бе по-добре и почти издаваше възрастта си. момиченцето махаше на излитащите в сумрака самолети и светлинки. повтаряше си една и съща дума постоянно. момченцето се бе впило в майка си, гледаше в смесица от уплах и благодат. семейството изглеждаше щастливо. бащата снимаше децата и ги галеше. майката бе грижовна и любяща. децата бяха сладки, като всички деца. не разбираха какво им говорят родителите им, но като да се чувстваха спокойни и обичани.

предложих да ги снимам четиримата и се заговорихме. отиваха си у дома, в Америка. там ги чакали другите им 5 деца. завидях на спокойствието и нервите им да се борят повече от година и половина с бюрокрацията, за да спасят тези две деца. защото наистина дези две деца бяха спасени. отиваха си у дома.

и ми стана усмихнато и уютно за тези деца. защото вече имаха бъдеще.

други приятели осиновиха тук, в България, две момченца. някои биха казали, че са от ромски произход. прекрасни деца. днес вече приличат на родителите си и това че са мургави не ги различава никак, ама никак от всички останали мургави българи.

а други пък имаха след големи мъки зелена светлина да осиновят, но държаха на русо момиченце около 6 месеца, та още чакат …

писах и преди по темата, например за Могилино, което го забравихме, и пак за Могилино

домовете, децата. мъртвите и живите. невинни няма.

невинни няма. а срамът е голям. и мъката.

лелките. тези, които са били наоколо и са го допускали и предизвиквали, ден след ден. за тях това не е престъпление. в техния свят болни и недъгави нямат място, те са тегоба. сигурно им е трудно. ужасно трудно в мизерни условия да се грижат за тези деца, изискващи толкова грижа, обгрижване, обич, за да съществуват. но на тези местта обичта е забранена. има само действия без чувства. защото ако има обич ще има и мъка. макар и пряко замесени тези лелки не са толкова виновни. в техните очи така е правилно. може би дори в задълженията им не е включено, че трябва „да ги държат живи“. …

държавата. за държавата е важно да й е изгодно. изпраща подобни домове в най-затънтени места. плаща ниски заплати на малко и то необразовани и удобни хора. за държавата тези деца е най-добре да са възможно по-невидими. и … това, което им се случва всъщност няма значение, докато някой нахален европеец не се намеси. за държавата моделът е работещ. от години. от много години. поне 60. формално държавата си изпълнява задълженията. и тъй като това работи … нищо не се променя. керванът си върви.

ние. виновни сме ние. аз и ти. ти и аз. виновни сме, защото знаем. не подробностите, точната бройка или проценти. знаем, че държавата е такава и лелките й са такива. знаем и не предприемаме нищо. знаем, че имаше Могилино, после разпръснаха децата тук-там и край. забравихме. оставихме така. надявахме се държавата и лелките да са се поучили, да са се променили. но промяната ей така не става. виновни сме, защото не продължихме. всеки ден да напомняме. а междувременно още и още деца се отзоваха в домове. и още от тях измряха. от нашето нехайство.

мъка. и срам. и още. оправдания ще си намираме винаги. но повече не бива да мълчим и да се надяваме. трябва да действаме. да изискваме. да образоваме. да викаме, когато нещата не се случват както трябва. да не толелираме половинчатите мерки. да помагаме. да даряваме. да работим още и още. да приемаме различните. а не да ги крием. и не с векове да повтаряме „колко мъка има на този свят“ и нищо да не променяме. в името на мъртвите. в името на живите.

изоставените деца на България – продължение

година и малко след големия шум Могилино от блога на Илла и подочуто от bTV стигам до
Exposing Europe’s guilty secret: the incarcerated children of Bulgaria

част от коментарите под материала: „How can the Bulgarian government be allowed to decide who lives or dies?“