24 книги, които всяка библиотека трябва да има

Library Location

По повод 24 май и Седмицата на библиотеките, на база всички мои срещи и разговори с библиотекари из цялата страна (прекрасни хора, силно отдадени на професията си) реших, че ще е полезно да съставя списък с книги, които смятам за стойностни, важни, маркери за съвремието ни, писани и издавани в последните години, които е добре (силно препоръчително) да присъстват за обществен достъп във всяка библиотека (или поне във възможно повече).

Списъкът включва само книги на чуждоезични автори. За българските автори и книги вероятно следва да се направи друг, макар (според скромното ми мнение) част от авторите ни и издателите им да правят доста усилия, за да са познати на четящи и библиотеките.

Списъкът е базиран на прочетено и споделено от видни четящи хора, както и от мен самата. Няма претенция за уникалност или изчерпателност. Включила съм основно автори от днешния ден, не познатите на всички класици, които и без това са достатъчно популярни. Списъкът не е класация, има препоръчителен характер.

Ако вие искате да дарите книга на библиотеката във вашия град или квартал, но не знаете какво точно да им купите – ето това са заглавия, които дори да имат в повече бройки няма да им навреди. Защото ако имат само 1-2 бройки тези книги не могат да се дават за домашно ползване, т.е. библиотеките имат нужда от няколко бройки, за да може повече хора да четат. Подарете им!

  1. Sapiens и/или Homo Deus на Ювал Харари – фундаментални, двете силно допълващи се, няма как да сложа една под друга, слагам в едно. Да, за разлика от останалите заглавия в списъка това не е художествена литература, но ми се струва достатъчно важна, за да присъства тук.
  2. Собствена стая на Вирджиния Улф
  3. Изкупление на Иън Макюън
  4. Тесният път към далечния север на Ричард Фланаган
  5. Сол при солта на Рута Сепетис
  6. Живот след живот на Кейт Аткинсън
  7. Левиатан на Пол Остър
  8. Черните кучета на Иън Макюън
  9. Windows of the world на Фредерик Бегбеде
  10. Кафка на плажа на Харуки Мураками
  11. Човек на име Уве на Фредрик Бакман
  12. Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна на Юнас Юнасон
  13. 1Q84 на Харуки Мураками
  14. Законът за детето на Иън Макюън
  15. Баща на мъртвите на Балаж Дьоре
  16. Има крокодили в морето на Фабио Джеда
  17. Ру на Тим Кхуи
  18. Асамтой на Етгар Керет
  19. Майсторът на фиде на Ма Дзиен
  20. Сияние на жена на Ромен Гари
  21. Атлас изправи рамене на Айн Ранд
  22. Името ми е Червен Орхан Памук
  23. Никога не ме оставяй на Кадзуо Ишигуро
  24. Американският любовник на Роуз Тримейн

Бих се радвала и други книжни блогъри да се ключат със свои подобни списъци.

Знам, че с тази публикация ще предизвикам много полемики и няколко поне приятеля автори, издатели, преводачи силно ще се засегнат, разсърдят или дори разгневят. Това е целта ми. Да има дебат. Да има говорене. Да има действие.

И да не забравите да дарите някоя от тези книги на библиотеката наоколо. Може и да попрочетете тези от списъка, които не сте чели. А библиотекарите – искайте да имате тези заглавия за отдаване в библиотеките си.

 

Иън Макюън. Черните кучета

IMG_4880

Черните кучета на Иън Макюън – скок в дълбоката литература. Текстът от корицата гласи „Роман за доброто и злото и за вечния философски въпрос за съществуването“, но всъщност романът е много, много повече и с това си признавам, каквото и да напиша ще е рамка, която ще му е тясна.

Това, което остана у мен е по-скоро двата светогледа – материалистичния и духовния. Макар да не е духовна книга, има доста дебел слой задълбочени разсъждения по темата. Мъдрост и смисъл, свобода и близост, търсене.

Историята на Джун и Бърнард минава през войната, която катализира разбиранията им за света и ги раздалечава, въпреки обичта помежду им. Политическите им разбирания, типични за младостта, поемат в противоположни посоки – тя избира личната свобода и заживява във френско планинско селце, а той преследва политическа кариера. Различни места и времена от живота им, преплетени с множество други малки истории около тях, с които романът и разсъжденията в него добиват плътност и устойчивост.

Любопитен личен детайл е, че изчетох романа в Берлин. А част от действието се развива в Берлин, с падането на Берлинската стена. Изумително. За всички, които имат спомен от този епохален ден – наистина не вярвахме, че ще се случи. А в книгата погледът е от мястото на събитието. Вълнуващо!

„Човечеството беше скорошно явление. Вселената изпитваше безразличие към съдбата на пролетариата.“

„Нашата окаяност се състоеше в това, че бяхме неспособни да приемем простите хубави неща, предлагани от живота, и да се радваме, че ги притежаваме.“

„… културна депресия, измежду най-лошите състояния на цивилизацията“

„Човешката природа, човешкото сърце … в крайна сметка това е единственото, с което разполагаме. То трябва да се развива и да се разширява, иначе нещастията никога няма да намалеят. Моето лични малко откритие е, че такава промяна е възможна, че тя е по силите ни. Без революция във вътрешния ни живот, колкото и бавно да се извърши, всичките ни големи планове се обезсмислят. Рабптата, която имаме да свършим, е с нас самите, иначе никога няма да живеем в мир помежду си.“

Истински роман за ценители. Препоръчвам!

С голямо любопитство продължавам с още от големия Макюън!

Ю Несбьо. Жажда

IMG_4777

Жажда на Ю Несбьо – за любителите на модерното криминале и на Несбьо в частност тази история си е истински подарък. В типичния за автора стил и с прекрасния, неуморим, прозорлив Хари Хуле в центъра Жажда ни отвежда в многопластова история, динамично и модерно разказана, в която дори към средата да сте се досетили кой е убиецът, до край ви е интересно да прочетете развръзката.

Обемна, но се чете бързо. И все пак – серия зловещи убийства, човек не може трудно да я остави 🙂 Да, има вампиристки теории въвлечени, но вампири (за разочарование на някои с повече фокус по темата) – няма!

Разбира се отвъд сенките, капаните, психясалите учен и пациенти, кървавите убийства, желязната логика и други железни атрибути си намерих и други малки детайли, който правят и четенето и книгата допълнително привлекателна. Като например заигравката с Харуки Мураками и неговото бягане („За какво говоря, когато говоря за бягането“), Хари си разсъждава по книгата. В допълнение Хари тренира със свободни тежести (Уха!), както и Мона До, криминалната журналистка, която следи случая. В двата цитата по-долу още от забежките, които ме заиграха.

„Закачловността на новата икономика в контраст с мрачната сериозност на отминалия трудов живот, в който минимализмът беше средство за икономисване, а не естетически идеал.“

„Медиите вече не поставят изисквания към професионалната компетентност на журналистите си, просто защото на никого не му трябват компетентни журналисти. В новото медийно общество, където злободневните клюкиза знаменитости заемат все по-широка ниша, ролята на журналиста е сведена до ролята на клюкар в големия град.“

Хареса ми преводът на Ева Кънева. Корицата  на Живко Петров също ми допада.

Писах още за Хлебарките на Несбьо.

Милорад Павич. Последна любов в Цариград

IMG_3795

Последна любов в Цариград – Наръчник за гадаене с приложени Таро на Милорад Павич е ексцентричен, смешен, забавен, но и много любопитен роман, който изчетох преди време и си припомних тези дни в изданието от 1998 година на Народна култура, в превод на Ася Йованович.

За хората, които не са запознати с удивителното чувство за хумор на балканските автори този роман е прекрасно въведение. А за любителите – истинска наслада! И изненади и неочаквани развръзки, и брилянтни закачки и намигвания в уж ежедневен контекст, забавни персонажи, мистика в обикновеното, за да го превърне в смешно, обрати, препратки, мъдрости от всяка страница без досада или прекалена назидателност. За бърза справка – първа глава се нарича „Ключовете на великата тайна за госпожи от двата пола.“ 🙂

„Бъдете мъдри и не вярвайте на всеки вятър.“

„От великите любови се старее бързо. От великите любови се старее по-бързо, отколкото от дълъг, тежък и нещастен живот.“

„- Коя си ти? – попита я той повторно.
– Коя съм аз ли? Наричам се Йерисена Тенецки. Но все по-малко ми е ясно коя съм и все повече се чудя сама на себе си от това, което правя и от това, което ставам. Вместо все повече, аз все по-малко познавам себе си. Превръщам се в странник в собствения си живот. И се радвам на това….“

За любопитните – видях, че има и ново издание от 2017, което въпреки неподходящата корица предполагам е добро.

Благодаря на Асен, че сподели тази книга с мен.

Писах още за Стъкленият охлюв на Милорад Павич тук. И още един важен цитат от книгата – тук.

Магда Сабо. Вратата

IMG_3341

Магда Сабо. Вратата. Хвана ме и за миг не ме остави. Болезнена и лекуваща. Сурова и красива едновременно. Човешка и нечовешка едновременно. Ювелирна и дълбока.

Емеренц, вечно работещата и невярваща жена, носеща тайни и раздаваща, е в центъра на романа. Пазителка на  ключовете към човешкото, отвеждащи към дълбоките ни, мразовити , митични съществувания. Плътен текст, детайлен и жилав. 

Благодаря за вероятно не лекия превод на Нели Димова и за великолепната корица на Дамян Дамянов, както и на Колибри, която правят романа достъпен и за българския читател.

Препоръчвам.

 

 

Ромен Гари. Виното на мъртвите

IMG_3014

За всеки, който обича Ромен Гари (а не познавам някой, който го е чел и не се е влюбил завинаги в творчеството му), Виното на мъртвите е чуден комплимент и неочаквана изненада.

Виното на мъртвите е последно издадената книга на Гари и то едва през 2014-та, в чест на 100 години от раждането на писателя. Макар да я пише като млад той не успява да я публикува. И носи всички атрибути на младостта – бунтът, абсудрът, гротеската, ненаситността, сарказмът в рязкост до болка, обществото ни – разнищено по всичките си пороци, нетърпението, помъдряването, търсенето, дълбаенето, пласт по пласт.

Този текст носи цялата тежест на времето си – между двете Световни войни, разрухата, низостта, дебнещата отвсякъде мизерия и смърт, отчаянието и способността на човека да погледне към всичко това с насмешка. Самоиронията е висшата форма на човечност във Виното на мъртвите.

Тюлип се оказва в света на мъртвите, в лабиринт от скелети, разлагащи се трупове, смърдящи и разпадащи се тела. И случка след случка се лута из долния свят на тъмнина, въшки, лицемерие, сласти, кал, гибел, омраза, присмех, брутална какафония от човешки крайности.

„Не бива никога да се мисли … никога да се разсъждава … От това много боли … от това много бързо се умира … като едното нищо“

„И не бива да се страхуваш: на човек, който е бил жив, адът не изглежда чак толкова лош.“

„Смъртта сполетява най-вече невинните.“

Поздравления за прекрасния превод на този не лек за превеждане текст на Красимир Кавалджиев. И за идеалната корица и оформление на Лъчезар Владимиров.

Благодаря на Вася, за чудесния, точен избор.


Забележка: книгата не е включена в този блог заради спонсорство. Подарък е от приятел и оценката ми е на база прочетеното, а не на други фактори.

Ю Несбьо. Хлебарките

book
Ю Несбьо – любим автор на криминалета и с Хлебарките остава на високо ниво. Инспектор Хари Хуле е в Бангкок този път, извикан да разследва убийството на норвежкия посланик. Няма как нещата да са прости в един толкова комплексен град и свят, пък и при толкова странни и оплетени обстоятелства.

Освен хлебарки, в романа има още няколко убийства, опиум и детска порнография, отдадени полицаи и корумпирани политици – всичко, както си му е редът. Обичам покрай всяка книга да научавам различни неща и да пътувам далеч и в случая ми бе наистина приятно това пътешествие.

Истинско приключение си е Хлебарките. За любителите на криминалета – великолепен избор.

Браво за корицата на Живко Петров. И на Емас, че правят добър избор за книгите, които да превеждат за българския читател.

Балада за Георг Хених. Човек забравило себе си обича.

IMG_2489

Балада за Георг Хених на Виктор Пасков. Истинска съвременна българска класика. Един от най-прекрасните текстове на български език за всички времена. Човешка. Дълбока. Истинска. Историята ни от близкото минало. Без филтър. Без фалш. Без милост.

Много е писано вече за тази книга. И малко е четена. Поне така ми се струва. Каквото и да допълня ще звучи слабо и клиширано, на фона на този великолепен текст. Бих се радвала, както много хора подкрепят идеята – Балада за Георг Хених да влезе в учебния план и да се учи в училище.

Купих си и изчетох тази книга отново заради приказната корица на Дамян Дамянов (надминал за пореден път себе си!) и заслужено добро ново издание на Сиела.

Ще си позволя само два цитата. Иначе цялата книга е задължителна. За всеки.

„В началото на този век, когато по жълтите софийски павета са пътували каляски, а в каляските – дами в кринолини и господа във фракове, когато в софийските градини духови музики са свирили потпури от „Ла Травиата“, когато Иван Вазов е разхождал кучето си пред Народното събрание и когато Оперната дружба е давала първи спектакли, в София са пристигали чешки и италиански музиканти, за да помогнат на неколцината ентусиасти да създадат българската музикална култура.

Бог знае какви мъки, несгоди и лишения са срещали в мисията си. Не ми се разказва за това. Изпитвам срам и мъка.“

“Не свири, защо забравило обича. Майстор забравило обича занаят. Клиент забравило обича цигулка. Цигулка забравило обича музикант. Човек забравило себе си обича.”

Задължителна.

Ура за Ивет и Броеница на щастието! Най-важното е всеки сам да поиска да е щастлив

Ivet_Broenica_01

Броеница на щастието се казва първата книга на Ивет Лолова. За Ивет вече съм писала тук – когато стана Рицар на книгата и днес потвърждавам, че Ивет е от най-интересните хора, които познавам. Тиха, но категорична, усмихната и винаги готова да помогне, а е редно да добавим вече – талантлива в писането.

Знам за тази книга от няколко години, още от когато беше само идея и много се радвам, че вече е факт. Не е лесно да се пише. Книга за епилепсията още по-малко. Но много ми се иска да е ясно днес, че тази книга е всъщност за майчинството, за отношенията между хората, за устояването, за тържеството на живота над болката, за силата, която всеки от нас носи. Трябва да се прочете. Всеки от тези фрагменти щастие, поднесени в слово, е късче споделеност и дар. Благодаря ти за тях, Ивет!

Е, поговорихме с Ивет за тази Броеница 🙂

Къде намери и как подреди Броеница на щастието?
През 2013-а направих във фб страницата си албум със снимки „Броеница на щастието”. Не помня откъде дойде това име. През годините събирам в него фотоспомени от специални моменти: облак-сърце, къкреща на котлона тенджера с гулаш, пейка в манастирски двор, сухи есенни листа, ръждива врата, цветя за оня свят, т.е. неща, които са ме докоснали щастливо. Четири години по-късно някои от снимките станаха документална основа за фрагментите в книгата ми „Броеница на щастието”. Това е краткият отговор, за дългия трябва отделен разговор.

Има ли рецепта за щастие?
Няма универсална рецепта за щастие, всеки има своя версия. Ако някой реши да ги събере, ще се получи много дълга рецепта, която може да стигне и до километър. Ако е книга, ще е поне десет тома по хиляда страници всеки. Кой ще иска да я прочете? В големи количества щастието доскучава. Според мен най-важното е всеки човек сам да поиска да е щастлив. Щастието не може да дойде при теб насила.

Различните хора – приети ли са и как се приемат в обществото?
Различните още от малки научават, че еднаквите не ги приемат добре. Детската ясла, градината, училището ни – не са пригодени за деца със специални потребности, не са подходящи за деца, които приемат лекарства за някакво заболяване. Директорите избягват да взимат такива деца. По лесно е да ги изолират, да ги отстранят от системата, за да не им създават грижи. Не е задължително да си различен с болест. Може да не си като мнозинството заради цвета на кожата си, начин на хранене, сексуална ориентация. Принципът е същият. Когато станах вегетарианка близък човек ми каза, че моята промяна, моят избор на живот и моите ценности го обиждат, правят го да изглежда „луд”. Аз го обиждам с това, че не съм като него. Различните нарушват установения комфорт, статуквото, те са психологогическа заплаха за еднаквите. Странно е нали? Има още много да учим като общество. Държавата и институциите трябва да променят законите и наредбите, да има повече информационни предавания по националните телевизии и то в най-гледаното време. В момента основната работа се върши от неправителствените организации с кампанийни проекти, които медиите подкрепят, но това не е достатъчно, това са капки в морето. Изкуството също може да направи много.

От къде идват оптимизмът ти и вярата в хората?
Вярвам в Ренесансовата представа за човека, че божественото, доброто, е скрито вътре в нас и може да бъде извадено във всеки момент наяве, за да разцъфне, и да даде плод. Нужно е само човек да намери пътя към истината, състраданието, любовта и приятелството. Не е задължително това да стане чрез Църквата.

Може ли светът да бъде по-добро място и как?
Скоро прочетох някъде думи на Бродски, че докато има поне един морален човек в света, светът е морален. Мога да парафразирам: докато има поне един добър човек в света, светът е добро място.
Една от любимите ми песни е на Богдана Карадочева, по текст на Миряна Башева: „Ако до всяко добро същество застане поне още едно, ех, ще започне такъв живот, че само си викам „Дано“.

Broenica_premiera01

Благодаря отново на Ивет, че ме въвлече в този щастлив проект и можах да работя с нея по книгата като редактор.

Премиерата е на 20-ти септември в кафе-клуб Влайкова и ви каня 🙂

Урания

urania

Урания на Блага Димитрова освен с мистичното си заглавие ме привлече с чудната си корица (комплименти за труда на Мариана Станкова) и бе сред избраните книги за лятната ваканция. Никак не сгреших, че я понесох именно нея към морето. Прекрасна!

Урания е книга за мъдростта на словото, дълбочината на думите и общуването между хората. Изпълнена с мистика и наука, дълбоки океани и далечен Космос, минало и бъдеще, преплетени в мислите и диалозите на героите.

Мисля си, че книгата ще се хареса както на хора, които се занимават с лингвистика, физика, астрономия, така и на любителите на словото в най-богатия му вид, на философски настроените и на търсещите романтика.

Урания е на 18, макар в моето съзнание винаги да я виждах по-скоро като 16 годишна (вероятно е сложено 18 от някакви морални съображения). Дочува глас, който я отвежда във вилата на професор-лингвист в срещата му с негов асистент. Влюбването е неизбежно, интимността също, но тя далеч не е само между телата, а е по-скоро между търсенето на смисъла и общуването между тримата.

Има някакво силно (поне за мен) усещане за късен соц, което не дотежава. Дори на много моменти ми звучи, сякаш е писана за днешния ден, макар първото й издание да е още от 1993 година.

Фабулата е динамична и мистична. Размахът на разсъжденията е пленителен и дава големия чар на романа. Замая ми се главата от наситеността и богатството на българския език, разгърнати до максимална степен в текста.

„Но преди да изрека думата, нека да я премълча, за да й отворя пространство и време. Защото какво е една дума сама по себе си без мълчанието около нея, което създава нейното подслойно ехо?“

„- Но в спора се ражда истината!
– И се убива най-голямата истина: правотата на другия да мисли различно!“

„Приемете впрочем другия човек такъв, какъвто си е, и се радвайте, че е различен от вас.“

„Срещата би имала смисъл само тогава, ако си постави за цел да не подчини едната на другата от позиция на силата или на „правотата“, не за дифузия между двете, не за превъзпитание, пази боже! Аман от превъзпитатели! За себепознание!“