Измислици. Хорхе Луис Борхес

IMG_6518

Дълбоки води. Истинска наслада. Колям кеф е четенето на Борхес. Кеф от чист вид.

Разчиствах книгите (два купа) от нощното ми шкафче и сред тях бе Измислици. Защото много харесвам Борхес. И ха – изненада – оказа се, че не съм писала тук за това съкровище. През изминалите дни препрочетох разказите от сборника „Измислици“ („Ficciones“) на големия Хорхе Луис Борхес.

„Тежка и изтощителна лудост е да пишеш пространни книги … има по-добър метод: да внушиш, че книгите вече съществуват и да предложиш някакво обобщение … По-разумен, по-некадърен, по-ленив, аз предпочетох да напиша бележки върху въображаеми книги.“ казва Борхес в предговора към сборника „Градината с разклоняващи се пътеки“.

Ако кажа, че са философски, вероятно доста хора биха се отказали да четат. Та, не, не са филофоски, по-скоро са една голяма игра, интелектуална забава, търсене в изумителен лабиринт. Търсене в и на думите, смислите, книгите, човеците, световете, боговете.

Да, вероятно тези разкази не биха понесли на всеки. Защото лъкатушат и предизвикват мозъка от всеки ред. Може да ви се завие свят, т.е. вероятно ще ви се завие свят докато ги четете. И това ще е най-малкото, което ще ви сполети от разказите на Борхес в Измислици. Защото от големия детайл изведнъж зуумват в небивал мащаб. И така  – всеки разказ, всеки ред. Изумително доказателство, че въпреки хала, на който сме се докарали като човечество, има и противовес, другата крайност. Човек все пак остава мислещо, измислящо, сътворяващо същество.

Изграждането на немислимото е човешко, с лекота, поне така го вижда и разказва Борхес. Без граници, без клишета. Като в картина на Ешер, в която не знаеш вървейки нагоре дали не си някъде долу, всъщност. Уж познати сцени, истини изведнъж блясват в неочаквано нови цветове. Не, няма усещане за хаос, въпреки резките промени. Защото в световете, които Борхес строи за нас в писанията си, блика хармония и мир. Което е неочаквано. Носи мъдрост и спокойствие.

Та, ако не съм го казвала така явно и на висок глас, време е да поправя тази грешка – хора, Борхес, Хорхе Луис Борхес. За четене. И препрочитане. И после пак.

заветите на Кундера

kundera

Милан Кундера е сред най-любопитните ми днешни автори. а Завети и Предателства ми позволи да го открия по нов начин и видя в светлината на кратката история, напоена с размишления, гарнирана с умерена доза философстване и защитена с куп любопитни литературни и исторически факти.

говорихме си преди дни с Марин Бодаков, един от големите родни съвременни автори, някак без връзка с Кундера, по много от темите в Завети и Предателства. за това, че днес студентите са чели Калин Терзийски, но не и Кафка, за романа и мястото му в литературата днес, за преводите и колосалната роля на преводачите в развитието на езика и литературата. за лайфстайл културата, която избутва в ъгъла другата, истинската, говорихме и за емигрантството. всичко това кратко и притегателно Милан Кундера го е описал в книгата си. ако си на вълна размишления ще ти хареса.

ето още за книгата на Кундера, скоро и интервюто с Марин Бодаков ще е в Kafene.bg

писах още за Валс на раздяла

Големия Гальовник на Ромен Гари

ggочаквах нещо подобно от Ромен Гари. след животът пред теб и сияние на жена. и все пак ме изпълниха и погълнаха удоволствието от текста, от философските размисли, от човешкото, дори твърде човешко, самотата и оптимизма на Голям Гальовник

книгата е била двойно цензурирана у нас – един път от френска страна през 1974-та, когато излиза и втори път през 1986-та, когато родната власт също я орязва. е, днес вече я имаме цялата, за щастие, пълна версия

преводът на български е повече от великолепен и си представям, че е бил същинско предизвикателство, с което Красимир Мирчев се е справил блестящо. текстът те носи, без да бърза, в оплетени смисли и мисли

Голям Гальовник някак естествено при мен дойде след Страната на чудесата на Мураками, за да продължи действието в асансьорите и тайнството, което се случва в тях, както и темата за самотата и за щастието и за човека като такъв, в своя живот

– да, животът има нужда от поощряване

***

– деветата симфония е от Бетховен – каза инспекторът
– знам, но е време да настъпи промяна

***

когато смяташ по цял ден с милиарди, вечер се връщаш вкъщи обезценен, в състояние, близко до нулата. числото 1 става трогателно, съвършено несретно и уплашено, също като тъжния комик Чарли Чаплин. всеки път щом видя числото 1, ми се ще да му помогна, за да избяга

***

животът е сериозно нещо, поради своята незначителност

***

не е достатъчно известна истината, че слабостта е изключителна сила и е много трудно да й се съпротивляваш

***

свободата е особено мъчителна история, понеже ако не съществуваше, щяхме поне да имаме извинения, щяхме да си знаем защо

***

За тази книга намерих само още два блог-поста:
Голям Гальовник на amayula и Голям Гальовник на nav

Атлас изправи рамене

искаше ми се да съм чела тази книга (и всичко на Айн Ранд) в началото на 90-те, а ето, че разочароващо излиза у нас едва сега – 20 години по-късно … и все пак е добре, че е факт вече и на български

апокалиптична и много плашеща, но и оптимистична до крайност, мотивираща, разтърсваща. на моменти фабулата много напомня Изворът и това леко ме дразнеше. на места случките са предсказуеми. на места героите са прекалено идеализирани, в крайно черно и бяло. отново компанията е изцяло мъжка, а жената е една-едничка в центъра, перфектна и желана от всички. задължително и естествено в контекста умното е и физически красиво. но цялото те кара да се замисляш на всеки ред, да се радваш, че живееш и че има смисъл.

и други го казват – ситуацията често напомня нещата тук и сега при нас. и в света като цяло. в книгата може би типично по американски има хепи енд. за реалността ни не знам дали ще е такъв. за момента нито Атлас нито Джон Голт са на хоризонта.

за всички, на които такъв обем страници им се виждат плашещи твърдо казвам, че има смисъл от всеки ред. в доказателство ето малко извадки:

„способноста да се мисли е единствената основна добродетел на човека, от която произтичат всички останали“

„радостта не не липса на болка, интелигентността не е отсъствие на глупост, светлината не е липса на тъмнина“

„никога не съм се чувствал виновен заради ума си. никога не съм се чувствал виновен за това, че съм човек. не приемах незаслужена вина и така бях свободен да спечеля и да опозная собствената си стойност.

„всяка работа е акт на философия. и когато хората се научат да възприемат продуктивната работа – и онова, което е неин първоизточник – като стандарт за моралните си ценности, ще достигнат до онова ниво на съвършенство, което е тяхно право по рождение и което са изгубили …“

Изворът. Айн Ранд

120932z отдавна не ми се беше случвало да чета нещо с подобен обем – над 800 страници, но ме увлече много, прознавам си и не успях да я оставя в последните дни, докато не я допрочетох

Изворът на Айн Ранд, макар и писана преди повече от 60 години звучи много увлекателно, заплита любовни елементи сред множество философски разсъждения за алтруизма, егоизма, себеотрицанието, посредствеността и таланта, смисъла на живота и важността на това, да бъдеш себе си. в центъра на всичко е човекът.

ето на посоки няколко кратки цитата

„интересно е да поразсъждаваме защо хората толкова много държат да бъдат незначителни“

„знаеш, че хората копнеят да бъдат вечни. Но умират с всеки изминал ден. Като ги срещнеш, те са различни от предишния път. Всеки час убиват частица от себе си. Променят се, отричат се, противоречат си – и наричат това растеж. “

„замислих се за хората, които твърдят, че на земята няма щастие. Всички те отчаяно се опитват да намерят някаква радост в живота. Борят се за нея. … Вайкат се, че не разбират смисъла на живота … Има един особен вид хора, които презирам. Онези, които се стремят към някакъв идеал или „универсална цел“, които не знаят защо живеят, които стенат, че „трябва да открият себе си“. Можеш да чуеш тези думи навсякъде около нас. Това сякаш е официалното клише на нашия век. … Но според мен то е най-срамното.“

книгата си заслужава. благодаря на човекът с малката книжарничка на Оборище, който ми я препоръча. при възможност ще намина да си поговорим за книгата и да си набавя нови четива.

покана за два семинара в събота

покана 1 – Start Up 2008 – втори уикенд
моята лекция е от 11 ч и едва ли ще е най-интересната, но на всички препоръчвам събитието! за първите два дни (предния уикенд) се чуха много добри неща – та за всеки, който планира да започва бизнес – да заповяда да слуша – цялата програма е тук

покана 2 – Кариера за философи
Зала 2 на Ректората на СУ, от 13.30 ч, хора, завършили философия ще разказват пред студенти философи как са се реализирали професионално и как им е помогнала в това философията; моя милост ще говори също; поздравления за моята приятелка Анета Карагеоргиева, която го организира! – програмата-покана е тук

с Веско – родители в час

в час ли сме като родители? признавам си – на мен ми е трудно. работата ме поглъща, а искам достатъчно време за децата си, искам да мога да съм сигурна, че съм избрала правилното училище / детска градина, че отговарям по най-правилния начин на въпроси от рода на зададените ми преди малко „Мамо, когато стана на 70 вие с татко на колко години ще сте?“, „Мамо, как така става, че хората се женят? Ама преди пръстена и целувката, как се стига до това …“, „Мамо, в Университета професия ли те учат? А в кой университет те подготвят добре за спасител? Това е важна професия?“, „Защо трябва да уча немски“ и т.н. въпроси без край …

моят приятел от години, човекът, който активно се занимава с Фолософия с деца и самият той е добър баща Веско Дафов организира тази събота училище за родители, т.е. семинар, workshop или както и да го наречем за родители, които си задават въпроса „направих ли наистина най-добрия избор за моето дете“, „справям ли се с това да съм родител“

„Детето е човек, който във всяка своя стъпка трябва да бъде насърчаван и окуражаван свободно да се присъединява към всяко постижение на човечеството. Да му се показва с какво всъщност е добро, това добро нещо, на което искаме да го научим или приобщим. Да се даде възможност самото дете да се замисли в какво точно е поканено да участва и какво кара възрастните да настояват за неговото приобщаване. И това не е никак лесна задача за възрастните. Ето защо е някак естествено да се разчита на специално подготвени възрастни за тази работа. И това са учителите. Не, че те могат да поемат цялата грижа, но те са хората, които в най-голяма степен имат квалификацията да приобщават децата към човешките постижения. Понякога обаче се подценява и ролята на родителите като пряко отговорни за развитието на детето и тогава възникват напрежения. “

информация за Родители в час и регистрация има тук

а тук има кратко интервю с Веско за родителството