Лятно пътуване. Труман Капоти

IMG_2912

Капоти е сред много любимите ми автори и с това нямаше как да пропусна Лятно пътуване. Самата история около тази книга – появила се посмъртно, с доза мистика около себе си я прави специална. Отделно – дългото чакане и разкриването на творба на Труман Капоти от ранния му период добавят още малко поне любопитство у читателя.

Е, Капоти е класика. Лятно пътуване се чете на един дъх и те оставя без дъх.

Върна ме назад във времето, хвана ме силно за раменете и ме разтресе и ме държи за гушата дълго.

Красива, красива история за нас като човеци, разкъсвани от желания, стремежи, мечти, наши, на семейството, на обществото ни. Всички в една кола, в пътуването живот.

Грейди е на 17 и решава да не отплава, както всяко лято с родителите си до Европа, а да остане в Ню Йорк. Предстои й есента да бъде въведена в обществото, но никак не й пука за рокли, церемонии и добре форматирано бъдеще. Ясно е – влюбена е. Това, разбира се, не е лесно състояние. И тя влиза със шеметна скорост в него.

„Каква безкрайна енергия пилее човек, за да се подготвя за беди, които идват толкова рядко – всичката тази сила би поместила планини; и все пак може би това прахосничество, това мъчително очакване на неща, които така и така не стават, подготвя почвата и помага на човек със зловещо спокойствие да приеме чудовището, когато то най-накрая се появи.“

Преводът на Милена Попова е чуден! Корицата на Дамян Дамянов е хубава.

Изящен разказ. Силно препоръчвам. Както и всичко друго от Труман Капоти.

Емигрантите. В.Г. Зебалд

emigrantite

Емигрантите. Четири дълги разказа на В.Г. Зебалд е великолепна книга от поредицата Модерна класика на Колибри. И води при нас четири истории от първо лице, в голям детайл за хора, съвсем обикновени, чиято съдба преди век някъде е отвела далеч от родните места. Хора от различни места, но всъщност местата, които сега мрънкат заради мигрантската вълна, но преди 100 години самите те са бягали, търсили своето ново място под слънцето.

Това не е книга с наситена фабула, с драматични обрати във всяка глава. По-скоро е силно съзерцателна, монолитна, а с това и категорична в посланията си.

Книга за това как всички сме, в крайна сметка, еднакви. Как, стига да искаме, можем да живеем под един покрив и с грижа един за друг. Книга за загубата, за войната, за отстояването. Книга за уюта на детството и за носталгията по него, която ни съпътства цял живот. Книга за семейството, което дава консистентност на съществуването ни, но и липсва зловещо, когато го няма.

Без да е специално изведен акцент, болката от загубата и търсенето на усещането за дом през целия живот присъстват на всяка страница.

Много въздействащ е текстът и защото има значително количество снимки, илюстриращи тези разкази.

„В северна посока се намират руската катедрала, руският мъжки и женски приют, френската болница, юдейското общежитие за слепи, немското училище, немското сиропиталище, немският приют за глухонеми, Абисинската църква, доминиканският манастир, Семинарията и църквата „Св. Стефан“, Девическият институт, занаятчийското училище, църквата „Нотр Дам фьо Франс“ …“

„Споменът често ми се струва някаква глупотевина. От него на човек му се замайва главата, сякаш не гледа назад през обърнатата призма на времето, а от голяма височина се взира надолу, към земята, от една от онези кули, чиито върхове се губят в небето.“

„… достигне ли определено равнище, болката анулира условието за собственото си съществуване, съзнанието, а по този начин може би и самата себе си – знаем съвсем малко за това. Сигурно е, от друга страна, че душевното страдание е практически безкрайно…“

„времето е мащаб, на който не може да се разчита, нещо повече, то не е нищо друго освен ромонът на душата“

Много хубава корица на Стефан Касъров.

Благодаря, Мишо, че сподели тази книга с мен.

Иън Макюън. Изкупление

IMG_5110

Иън Макюън с Изкупление – шедьовър на шедьоврите, творчески връх на един забележително талантлив писател на днешния ден. Ако имах да прочета само един роман за тази година – бих избрала именно този.

Изумявам как стигам до този роман едва сега. Никой в приятелския ми кръг, сред четящите ми приятели, сред книжните блогъри, чиито съвети зачитам – никой не е подсказал за това съкровище! Като се поразрових не намерих повече от 1-2 ревюта на книгата на български … (тук намерих подходящо обяснение от Йордан Ефтимов: „Всеки, който е чел нещо от Макюън, може да предположи защо популяризирането му у нас закъснява толкова много. Въпреки криминалния характер на сюжетите му той е ужасно фин стилист за цървуланската българска публика. Не отхвърлям дори възможността езиковите му стратегии да се схванат погрешно като чиста проба старомодност.“)

Без да издавам подробности от сюжета (защото лично аз не го търся, когато чета ревюта за книги) ми се струва важно да споделя, че трите части, на които е разделен романът са силно контрастни и следват своеобразна динамика, която прави усещането от изчитането още по-приятно.

И ако кажа, че тук намерих вероятно най-човешката еротична сцена, плод на младежко влюбване, ще е така, но ще оставя силно грешно впечатление у вас за романа.

„Не само злото и коварствата правят хората нещастни, случват се също обърквания и недоразумения, а най-вече съществува неспособността да схванеш простата истина, че другите хора са толкова истински, колкото и ти.“

Нека подскажа, че втората част не ме остави за миг именно защото темата за Втората световна война ме вълнува силно, а толкова покъртително детайлно разказана от първо лице история съм срещала наистина в малко произведения. И сълзите напираха сами, докато четях. Личен детайл – има нещо символично, че именно на 9 май завършвам романа и пиша този пост. Има много, много силни и мъдри думи в този текст!

„Цял ден наблюдавахме взаимно престъпленията си. Не си убил никого днес? А колко остави да умрат?

Майстор е, голям майстор и истински класик на днешния ден е Иън Макюън.

Вероятно на Ангел Игов никак не му е било леко с превода. Но по скромното ми мнение се е справил блестящо.

Корицата е твърде скромна за това брилянтно произведение. Дори подвеждаща и суха. В първите страници е подробно, дори силно детайлното описание на фонтана и то е далеч, ама наистина далеч от това на корицата.

Не, не съм гледала филма, но ще го направя.

А Изкупление силно препоръчвам.

 


Писах още за книгиа Иън Макюън: Законът за детето и Черните кучета

Празникът на незначителността

IMG_6657

Обикновено в този блог споделям само за книги, които наистина са ме грабнали, разплакали, оставили дълга следа у мен. Затова и се колебаех, дали да пиша за тази. Но е факт, че ме впечатли, по свой си начин.

Празникът на незначителността е същински празник на … незначителността. И само Кундера може да забърка такъв интелектуален коктейл, в който уж непретенциозно, но всъщност с доста висш пилотаж да разположи на една сцена Сталин и Хрушчов и Калинин и Жданов и Брежнев, а барабар с тях Кант и Хегел, а за капак и Шопенхауер и Сократ. Искрено се смях с глас на тези смели завръзки.

Няколко пласта послания и заигравки. През шепа герои. В Париж.

Истини за това до къде го докарахме, ние европейците, след цял век войни и властелини, кой от кой по-луди, по-самовлюбени и по-амбициозни в желанието си да управляват света. И много, много тънко-великолепно обяснение от устата на Сталин за света като представа, като неговата сбствена представа: „И ви уверявам, че под влиянието на една голяма воля хората са способни да повярват в каво да е! Да, другари, в какво да е!“

Като че Милан Кундера се забавлява докато го разказва и вероятно е любопитен да види как читателя се чуди, усмихва, не разбира, мръщи се. Сарказмът на един жив класик, който експериментира смело и без никакви граници.

Изданието е чудно – идеално за подарък за ценители. Стилна корица от Стефан Касъров.

 

1Q84 на Мураками. част 1.

122колкото и клиширано да звучи – Мураками е сред любимите ми автори. най-вече като че с Кафка на плажа, Преследването на дивата овца, Норвежка гора.

и затова излизането на 1Q84 на български наистина ме зарадва и я захванах с голямо желание, изчетох я бързо и много се вкиснах. вкиснах се, защото книгата искрено ми хареса, но свърши в никъдето, а вероятно за втората част ще трябва да почакаме … или да я захвана на английски.

и в 1Q84 отново Мураками е омаен вълшебник на думите и на историите. музиката, както в повечето му книги присъства силно. но не е джаз, а е класика. има доста детайли за храна. има и секс. няма котки, но има куче, което за жалост се взривява мистериозно в края на тази първава част. главните сюжетни линии и герои са двама, самотници по своему, имаи две луни, както и две времена – 1984 и 1Q84. не случайно.

за който обича Мураками това без съмнение е една наистина много негова история, и много добра.

„- … животът трябва да е доста мрачен.

– И е, вероятно.

– Но ако обичаш някого с цялата си душа – дори да е ужасен човек и да не споделя любовта ти, тогава животът поне не е ад, независимо че пак си остава мрачен.

– И се пак имам чувството, че този живот страда от сериозна липса както на логика, така и на доброта.

– Може и да си права … Но е късно да го заменим с друг.

– Гишето отдавна хлопна.

– И разписката се е загубила.

– Е, няма проблем всъщност. Така или иначе, светът ще свърши, без да се усетим.

– Звучи многообещаващо.

– И ще настъпи Царството небесно.

– Нямам търпение. “

писах още за: след мръкване, страната на чудесата, танцувай танцувай, преследването на дивата овца, Кафка на плажа, птицата с пружината