Зелените очи на вятъра. Здравка Евтимова

IMG_0237

Лелеееее … приказна и сурова, силна, като планината, омайно пленяваща като … зелените очи на вятъра … отнесе ме тази история на Здравка Евтимова.

Зелените очи на вятъра е за времето тук и сега, но е в безвремието на силата на човешкия дух. Носи мъдрост и нови измерения на думи като „любов“, „самота“, „смърт“. Дълбоко копае. И колкото повече болка извира от проникването на дълбоко, толкова и лекота. Отстояване. Дух. От майка на дъщеря. От човек на човек. От живот на живот.

Из между страниците се носи мирис на печени бадеми, щръкват дрянове, които пазят тези, които обичаме, скътава се в шепа сърце от кал …

А за хората като мен, които още не са чели нищо на Здравка Евтимова – ще откриете цял нов свят, който ще ви омагьоса.

„… Щото дори и да има очи, сърцето е един нещастен затворник между костите и нищо не вижда, докато не го извадиш на светло.“

„Глупаво е човек да хвърчи подир свободата, той трябва да се ражда с нея в ума си.“

„Когато съм с мама, аз не зная дали е друг, или е същият ден, защото тя е и ден, и нощ, и трева, и къща, и коприва, и пътечка през копривата.“

„В тоя край от камък хората знаеха, че най-твърдото нещо е страхът.“

„Думите с нищо не можеш да вържеш, нито пък можеш да ги уплашиш. Те са като вселената – уж започват тук, а са оттатък баира, още преди да си поел въздух.“

„Да си мъж значи на Коледа да купиш една дебела жилетна на мама Вяра. Така тя е по-корава от гриповете и въобще не кашля … Да си мъж, значи да знаеш къде стои бъзът и да кажеш на мама: „Направих ти чай от бъз, жено. Ще ти мине.“ Достатъчно е мъжът да каже „ще ти мине, жено“ и ти минава.“

„Водех го в магазина за играчки и той ми купуваше нов пъзел. Редяхме го заедно с часове на петия етаж, затварях вратата към северната стаичка, защото беше студено и любовта се подреждаше някак, попадаше на мястото си, но никак не ме интересуваше любовта. Тя е съвсем обикновена, тъй или иначе се изперчва на пътя на хората, за нейна сметка сводници трупат пари. Търсачи на слава заснемат слаби филми, пишат фалшиви истории и стихове, а тя е толкова елементарна. И красива. Дори когато беше отчаяна.“

Истински подарък е този роман. Силно, силно препоръчвам.

Браво на Жанет45 и на Христо Гочев за корицата.

Радвам се, че разказът на Здравка Евтимова „Кръв от къртица“ е влязъл в учебник. Някъде по света. Ще се радвам много поне някой от текстовете й да се изучава, чете, изживява и у нас.

И да, тази книга ми е подарък от Дари и искрено й благодаря!

Малкият Бог на земетръса. Петър Денчев

IMG_0156

Много, много ми хареса новия роман на Петър Денчев. Очаквах го с нетърпение. И съм силно пленена. Една наша история, историята на всеки от нас. На цяло едно поколение – това на тъмните 90-те. Мътни, безизходни и неизговорени, бледи и блатисти.

Историята на продавача на цветя, който не е научен какво е щастие. Безнадеждна и нежна история, жестока и земна. За стремежа към щастие и стрмежа към свобода. История за миналото, което неизменно живее винаги в нас. Разтърсващ разказ за Русе, за България, за Балканите. С тъгата, безвремието, с липсата на бунт … място на приучена безпомощност … Само най-жилавите оцеляват, след този земетръс.

„Бях просто продавач на цветя, измъчван от тревожни разсъждения за света. В известен смисъл обичах самотата и разсъжденията, на които се отдавах. Харесваше ми да усещам как мозъкът ми работи. С други думи – нещо като загубеняк.“

„Миналото е най-сигурното място. Никога не можеш да се измъкнеш от там.“

„Ако има едно нещо, което със сигурност съществува в хората – това е болката и всяко нейно поглъщане, всяко нейно консумиране е много по-човешко от всяко въздаване на справедливост.“

„Пълното отсъствие на градска елегантност в хората контрастираше на чудесната архитектура. Това бяха напълно независими светове, които се срещаха в напречното сечение, което времето и историята им осигуряваха.“

„Обяснявах си това с приучената безпомощност … живите същества притежават способността да се адаптират дори към най-лошите условия на живот … когато хората не реагират на насилието, страхувайки се да не предизвикат още повече наисилие, всъщност се научават да го приемат като част от собствения си живот … Това парализираше всякаква сбособност за действие.“

„… невъзможността да си щастлив на място, където никой не те учи на щастие. Когато щастието не се учи, то всъщност отсъства. …Никой земетръс не може да унищожи копнежа да бъдеш цял. Копнежа да се превърнеш в жял човек. Неразкъсан.“

Поздравления за Петър Денчев! И за великолепния роман и за уража да скочи дълбоко в темата. Чудесна корица от Христо Гочев. Поздравления за ИК Жанет 45.


От Петър Денчев задължително е да се прочете и Тихото слънце

Имаго. Радостина Ангелова

Imago-dolphin-1

Имаго на Радостина Ангелова отдавна чакаше на виртуалния ми рафт с аудио книги. И – Уау! Защо съм я оставила да чака толкова дълго!

„Ръкавите на нощта понякога са къси, за да прегърнат двама души. Само защото нощта е била несъобразителна, магията не се случва. А би могло да бъде и друго – вместо тишърт с надпис I lost, нощта да носи копринено кимоно, което да приюти двамата и да ги накара да се влюбят.“

Имаго, по определението в Уикипедия се нарича последната фаза от метаморфозата на насекомите. Обикновено в тази фаза те вече са способни да се размножават и са достигнали размерите и формата на възрастните индивиди. Това е първият етап, в който насекомото е полово зряло и, ако е от крилат вид, вече има функционални крила.

Имаго на Радостина Ангелова е разказ за обикновените хора, които се лутат, търсят, обичат, колебаят се, не знаят, не могат, искат, грешат, таят в себе си, смели са, тъжни са, хора са.

Романът е всъщност сбор от разказите на всички герои. Хора от цял свят, чиито съдби се преплитат, точно както е в истинския живот. Сцена на действието е Испания, но често сме умело отведени по родните места и в детството на героите. Промъкваме се и из мислите им, интимните им желания и страхове, мечти и въжделения.

Много ме плени Имаго. И силно препоръчвам. Ще се огледам да чета и друго на Радостина Ангелова.

Егон и тишината. Емануил А. Видински

IMG-8846

Егон и тишината на Емануил А. Видински сама ме намери и съм благодарна, че ми се случи тази книга.

Една великолепна колекция от разкази, от тъжни по-тъжни, от докосващи по-докосващи, от наши по-наши. Дълбоко навътре ме отведоха. Разтърсиха. Припомниха, спомниха, опомниха. Разплакаха. И ме оставиха в тишина.

Едната част са разкази, писани по-преди във времето. Казват, че се са по-тъжните. Видях го това позабравено време. И се зарадвах мислено, че вече не сме в него. Втората част са по-скоро писани. Казват, че те са по-ведри. Видях ги човешки. И искрени.

Тази книга ме накара да осъзная, че имам нужда, като човек, понякога да спирам. И да си прощавам.

Благодаря на Емануил Видински. И на Жанет 45. Плюс – прекрасна корица.

 

Проклятието на жабата. Емил Андреев

IMG_6417

Това е първо нещо от Емил Андреев, което чета. Беше ми интересно да се запозная с този съвременен наш автор, който макар и популярен отдавна, едва сега захващам. И този роман ми препоръча милият начетен книжар от Хеликон на Главната в Габрово – Цветомир Цанков. И му се доверих, както става ясно.

Купух Проклятието на жабата заедно с Моята кръв и ги четох почти едновременно. Любопитно – и двата романа от нови за мен автори, и двата разказват истории от родната действителност и из соца. И ми вървяха идеално успоредно.

Романът е разделен на две части. В първата се разказва за малкия Михаил, а във втората – за вече порастналия. Мистични елементи (момчето сънува и вижда в сънищата си бъдещето) се оплитат умело с любовно-сексуални такива, а за капак и криминални. Музиката (главният герой свири на чело) върви успоредно с битови сцени. Поне за мен историята е интригуваща в първата си част и бях любопитна да я изчета, докато във втората ми стана леко монотонна, защото редуваше основно сексуални привличания и пророчески сънища, поднесени под формата на писма от Мишо до вече починалия му баща.

Един такъв лежерно-хаотичен соц от края му в България. Малкото градче с дълбоките си тайни и свързаности между хората. Типичната завидна чаровност на детството из улиците, обикалянето из прахоляка, бандата шепа деца, с всичките им смело-страшни и откривателски пориви.

И после тъгата от порастването. Различната съдба на всеки. Носталгията. Да, „Онова (зло) отмина – и това ще мине!“

Хубава корица от Александър Гьошев за този роман.
А аз ще потърся и други от Емил Андреев.

Моята кръв. Росен Сеновски

IMG_6416

Този роман си закупих от книжарница Хеликон на главната в Габрово. Тъкмо бях изчела Ние срещу всички, навън ръмеше и очаквах с любопитство какво ще намеря да захвана. Защо се спрях точно на тази книга ли? По три причини. Първата – корицата ме грабна. Не е типичната, стандартна, леко скучна корица, напротив. Провокативна е. Втората – български автор, когото не познавам, при това издаден от Жанет 45. Найс. И трето – човекът от книжарницата бе много мил, поразговорихме се и той ми я предложи. Рядко попадам на отзивчиви без да са досадни, пък и чели книжари.

М, да. Още една, четвърта причина – самата аз съм имала периоди на чудене за произхода, рода, семейството.

За разлика от корицата (който следи блога и ме познава знае колко съм критична към кориците), която ме грабна, заглавието сииилно ме разколеба. Но му дадох шанс, както става ясно 🙂

Да, в този блог споделям само за книгите, които искрено са ми харесали. За Моята кръв я изчетох от любопитство и с любопитство. Хареса ми историята. Но не знам дали бих я препрочела. Хубаво е, че я е написал Росен Сеновски. Искрена е. Но и малко маниерна ми идва, най-вече с историите вметнати за риболова, които явно авторът е искал много да са там, а за мен бяха излишни.

Основната част на романа е разделена на три – три времеви периода. За Кадирхан и Серафима, по турско време. Поне за мен тази част бе най-любопитна и откровена. Втората е за Мина в началото на 19-ти век. Третата е във времето на соц-а. И леко разочарование за края, поне при мен. Сякаш търсенето на корените остана недоразкрито, въпреки лъкатушещите истории.

Ще подаря романа на следващата библиотека, в която отида.

Всичките наши тела. Георги Господинов

ggospodinov

Влюбена съм в текстовете на Георги Господинов. И наистина вярвам, че е голям писател. Всичките наши тела – свръхкратки истории отново доказва това.

Едновременно много в стила на Георги Господинов, но и много нова и различна, лаконична, синтезирана мъдрост, която ме отнесе, завихри в емоции, разплака почти през страница, потопи ме дълбоко в мене си. Поетична. До болка откровена.

След всеки от разказите ми бе нужно време и въздух. И още време. И още въздух. Уж малка книжка, но Голяма. Уж свръхкратки истории, а донасят вечност.

Спасение и утеха ми даде тази книга.

И, както пише Марин Бодаков „Нито един фалшив тон …“.

Урания

urania

Урания на Блага Димитрова освен с мистичното си заглавие ме привлече с чудната си корица (комплименти за труда на Мариана Станкова) и бе сред избраните книги за лятната ваканция. Никак не сгреших, че я понесох именно нея към морето. Прекрасна!

Урания е книга за мъдростта на словото, дълбочината на думите и общуването между хората. Изпълнена с мистика и наука, дълбоки океани и далечен Космос, минало и бъдеще, преплетени в мислите и диалозите на героите.

Мисля си, че книгата ще се хареса както на хора, които се занимават с лингвистика, физика, астрономия, така и на любителите на словото в най-богатия му вид, на философски настроените и на търсещите романтика.

Урания е на 18, макар в моето съзнание винаги да я виждах по-скоро като 16 годишна (вероятно е сложено 18 от някакви морални съображения). Дочува глас, който я отвежда във вилата на професор-лингвист в срещата му с негов асистент. Влюбването е неизбежно, интимността също, но тя далеч не е само между телата, а е по-скоро между търсенето на смисъла и общуването между тримата.

Има някакво силно (поне за мен) усещане за късен соц, което не дотежава. Дори на много моменти ми звучи, сякаш е писана за днешния ден, макар първото й издание да е още от 1993 година.

Фабулата е динамична и мистична. Размахът на разсъжденията е пленителен и дава големия чар на романа. Замая ми се главата от наситеността и богатството на българския език, разгърнати до максимална степен в текста.

„Но преди да изрека думата, нека да я премълча, за да й отворя пространство и време. Защото какво е една дума сама по себе си без мълчанието около нея, което създава нейното подслойно ехо?“

„- Но в спора се ражда истината!
– И се убива най-голямата истина: правотата на другия да мисли различно!“

„Приемете впрочем другия човек такъв, какъвто си е, и се радвайте, че е различен от вас.“

„Срещата би имала смисъл само тогава, ако си постави за цел да не подчини едната на другата от позиция на силата или на „правотата“, не за дифузия между двете, не за превъзпитание, пази боже! Аман от превъзпитатели! За себепознание!“

 

Перлите на Ади Ландау

perlite-na-adi-landau-ot-sonq-todorova

 

Перлите на Ади Ландау е роман на младата ни авторка Соня Тодорова, който ни превежда през няколко различни епохи, проследявайки съдбите на еврейски семейства през сложните години на гонене, през фашистките зверства и до наши дни.

Романът е симпатичен, лъкатушещ, редуващ сложни ситуации, тежки и мъчителни моменти с такива от красивата страна на живота. Историческата стойност на разказа също е ценна.

Ще очаквам още творби на Соня Тодорова. Браво на ИК Колибри за избора.

Кронос. Тоя нещастник!

IMG_5410

 

Кронос. Тоя нещастник! е тийн роман. Само че не е само тийн.

Кронос е математически гений и наркоман. Живее с виртуалния си приятел и също математически гений Галоа. Смята, че всички го използват. И че носи само беди. Едновременно с това Кронос готви добре и в свободното си време чете книги и списания с математически задачи. Харесва Тина. И е съвсем като всеки тийнейджър днес.

Юлка поема темата със замах. Води ни из дебрите на разпилените мисли на самотния Кронос. Не ни спестява нищо. Нищо. Абсолютно нищо. И добре прави. И умело го прави. И смазващо го прави.

Семейството, училището, приятелството, отношенията между нас, човешкото, мракът, борбата, пътят… Макар Гошката да умира от свръхдоза в романа, макар Маринчи да пострадва също, а Кронос да е на ръба да го отнесе и него Рангел Миалко, книгата е оптимистична. И истинска. Плътна. Жива.

Кронос. Тоя нещастник! трябва да се изчете и от родители на тийнейджъри и от учители на тийнейджъри. А Юлия Спиридонова – Юлка, авторката на романа (автор и на цяла поредица тийн романи – Тина и половина, Графиня Батори) – уауауа Юлка е изключително смела да приеме тази тема, невероятно умеятелна да я опише толкова увлекателно, с лежерен тийн език, без да е назидателно или дидактично! Както Блажев казва: „Юлка е национално съкровище и нейната смелост да броди из детските животи по деликатен и съчувстващ начин заслужава адмирации.“

Плаках. На няколко пъти плаках, докато четях историята на Кронос. И се смях де, но по-малко. И се питах въпроси. И много обичам Юлка!

В допълнение – вече знаем, или поне се досещаме де, че поредицата ще продължи с Аксел. Но ще ви оставя сами да откриете това в края на романа.

Книгата е на Кръгозор. Струва 10 лв. Първо не харесах корицата. Но сега, след като я изчетох – харесва ми повече.

Да, Юлия Спиридонова – Юлка, както много пъти съм казвала, е такова щастие за съвременния млад читател! Толкова е хубаво, че я имаме – родната ни J.K. Rowling. Дано повече деца, младежи, родители и учители знаят и четат книгите й!