Свободата е нещо, което се отстоява непрекъснато или още 3 абсурдни спомена от соц-а

The Fall fo the Berlin Wall

Някои неща, които днес, 26 години по-късно, дори не можем да си мислим, че ни се случваха през соц-а:

  • Не можехме да излизаме в чужбина. Нито за почивка, на екскурзия, никак. Малцината, които пътуваха, бяха или отявлени комунисти или вероятно доносници. В късния соц вече пускаха до соц страни да се пътува една идея по-лесно, но отново след много бюрокрация, писмени покани, дълги одобрения и т.н. Не знам младите хора днес дали имат въображение да си го представят това.
  • Нямаше избор в магазините. В магазина имаше максимум два вида хляб (бял и Добруджа), един вид мляко, един вид кисело мляко, един вид сирене, един до два вида салам. Пред магазините, специално в късния соц имаше винаги опашки, ако продаваха нещо различно. Например само по коледа пускаха банани и портокали и на всеки продаваха само по кило. Това беше лукс. Същото важеше за всичко останало – книги, дрехи, обувки и т.н.
  • За някои неща се чакаше със записване и ред с месеци или с години, за да си ги купи човек. Например за апартамент или автомобил, ако си без връзки, т.е. не си комунист отявлен или доносник, си чакаш поне 8-10 години, „за да ти излезе реда“. За пералня, печка, прахосмукачка се чакаше по-малки – 1-2 до 3 години. Абсурдно звучи, но беше факт.

Още за 10-ти ноември през годините писах:
Моят 10-ти ноември
10 спомена от преди 10-ти ноември

Соц гурме – куриозната история на кухнята в НРБ

soc-g

Изписвайки го дори се замислих – колко ли хора днес знаят какво се крие зад „НРБ“ от „Соц гурме – куриозната история на кухнята в НРБ„? И още по-добре ако са по-малко!

Въпреки вероятно странното или непонятно звучене за по-младите на „НРБ“ и може би тотална непонятност кому е нужно връщане в това време, за мен книгата на Албена Шкодрова е машина на времето! Шедьовър, който през наглед лесната и приятна тема – храната – прави разрез до болка на едно болно, постно, гладно, мизерно време. И все пак време, в което сме живяли, обичали, готвели, дори създавали, макар и рядко някой и друг бисер, просъществувал успешно и до днес. Като бисквитената торта или шопската салата.

Изключително задълбочен прочит на тези години между 9 септември 1944-та и 10 ноември 1989-та година. В много пластове. С цвят. С доста свидетелства. С чувство за хумор. Без преувеличаване или залитане.

За бригадите и впрягането в труд на ученици, студенти и всякакви служители, за запаруването в соц-а и силата на ключовата дума „там пуснаха …“, за това как само в България от соц лагера се е произвеждала кока кола и то по погрешка, за ресторантите, за домакинята, която соцът желае да освободи от тиранията в кухнята, но всъщност натоварва още повече, зимнината, чушкопека и още и още и още … За пропагандата, липсата на творчество, уеднаквяването, кръшкането, манипулациите, плановата икономика и още и още и още …

Книгата ми подариха чудния екип на Ей Би Си Дизайн още за Коледа. Но едва сега успях да я дочета. И въодушевена споделям с всички.

Благодарна съм на Албена, че е захванала тази тема, толкова сериозно и пълно. Изданието е чудно – комплименти за Жанет 45. Браво и на Велина Мавродинова за корицата!

 

ру на Ким Тхуи

ru

Ким Тхуи ме хвана леко за ръката, приятелски, нежно и ме поведе из ситните си истории, на своя живот, на Виетнам, които ме натъжиха и разплакаха. спомени от „онази част от историята, която не ще намери място в класните стаи“. идването на „новата власт“, жестокостите, нереалностите, които тя води със себе си, бягството, оцеляването, проговарянето наново, в новия свят. тих разказ, въпреки виковете, нежно разказан, въпреки бруталните сцени, пълен с любов, със семейство, с топлота и живот.

„войната и мирът вероятно са приятели, които си играят с нас, както им е угодно“

„родителите ми често ни казват, че няма да могат да ни оставят пари в наследство, но какво от това, след като вече са ни завещали богатствата на паметта си, които ни позволяват да доловим красотата на грозд глициния, деликатността на някоя дума, силата на очарованието. И още по-важно – подарили са ни крара, които да ни носят към безкрая на мечтите ни“

от всички книги, които изчетох за соц-а и прехода, за пътя от онова време в това, сякаш тази най-силно, най-дълбоко ме достигна. искрено я препоръчвам.

моят 10-ти ноември

/с учудване установявам, че не съм писала за това тук. или поне не го намирам. няма да се лъжем – датата е епохална за моето поколение, вероятно всъщност за много поколения българи/

къде ме завари ли? бяхме студенти първи курс. и бяхме на бригада. дълга бригада, от 20-ти септември още. в КК (консервен комбинат) Витамина, гр. Стамболийски. първи и втори курс от няколко факултета на СУ, вероятно над 200 души. живеехме в общежитието до гарата. то се тресеше при всеки преминаващ влак, вероятно поне няколко пъти на нощ. имаше огромни плъхове из стаите. ставане в 4, на работа от 5 сутрин за първа смяна. поточна линия – мият се домати, буркани, влага и мирис на кисело-мухлясало-застояло, на машинно масло, метал. бурканите се пълнят. после готовите – в кашони се подреждат. редувахме се на различните поточни линии. беше тежко. естествено оскъдна храна. без топла вода. знам, че днешните млади хора са много далеч от това и няма как да си го представят, още по-малко да го разберат. след работа имаше купони, после малко сън и отново. близо два месеца. преди да започнем да учим въобще. не се познавахме дори преди бригадата. но в тази ситуация бързо намираш приятели.

11-ти ноември. не можехме да повярваме на кадрите по телевизията. черно-бял телевизор по един на етаж в столовата на общежитието. Тодор Живков опулен. гледа като попарен, върти глава. наистина не вярвахме. прегръщахме се и се радвахме, след като разбрахме, че все пак е истина. имаше еуфория. много. имаше много еуфория и следващите дни, седмици, месеци.дори години.

както си говорихме днес със Светла Енчева:
аз: Може би защото толкова емоция вложихме, а може би защото бяхме много млади …
Светла:
А може би защото и често забравяме какво щеше да е животът ни без промяната. Все едно на какво се дължи тя.

и още малко днешни цитати:
Светла:
свободата е нещо, което се отстоява непрекъснато и с което е добре да знаеш какво правиш

Ивайло Нойзи Цветков: по-умните сред нас трябва да се самосъчинят наново и да разберат, че аскезата не е отговор и че са длъжни да дават поне кураж на другите – а не да приличаме на оня физик, който чрез самия акт на наблюдение се мъчи да изкриви същността на наблюдаваната частица.

Асен Григоров: Времето е много ниско, ако мога да използвам такава метафора, и никой не може да изправи рамене.