Кронос. Тоя нещастник!

IMG_5410

 

Кронос. Тоя нещастник! е тийн роман. Само че не е само тийн.

Кронос е математически гений и наркоман. Живее с виртуалния си приятел и също математически гений Галоа. Смята, че всички го използват. И че носи само беди. Едновременно с това Кронос готви добре и в свободното си време чете книги и списания с математически задачи. Харесва Тина. И е съвсем като всеки тийнейджър днес.

Юлка поема темата със замах. Води ни из дебрите на разпилените мисли на самотния Кронос. Не ни спестява нищо. Нищо. Абсолютно нищо. И добре прави. И умело го прави. И смазващо го прави.

Семейството, училището, приятелството, отношенията между нас, човешкото, мракът, борбата, пътят… Макар Гошката да умира от свръхдоза в романа, макар Маринчи да пострадва също, а Кронос да е на ръба да го отнесе и него Рангел Миалко, книгата е оптимистична. И истинска. Плътна. Жива.

Кронос. Тоя нещастник! трябва да се изчете и от родители на тийнейджъри и от учители на тийнейджъри. А Юлия Спиридонова – Юлка, авторката на романа (автор и на цяла поредица тийн романи – Тина и половина, Графиня Батори) – уауауа Юлка е изключително смела да приеме тази тема, невероятно умеятелна да я опише толкова увлекателно, с лежерен тийн език, без да е назидателно или дидактично! Както Блажев казва: „Юлка е национално съкровище и нейната смелост да броди из детските животи по деликатен и съчувстващ начин заслужава адмирации.“

Плаках. На няколко пъти плаках, докато четях историята на Кронос. И се смях де, но по-малко. И се питах въпроси. И много обичам Юлка!

В допълнение – вече знаем, или поне се досещаме де, че поредицата ще продължи с Аксел. Но ще ви оставя сами да откриете това в края на романа.

Книгата е на Кръгозор. Струва 10 лв. Първо не харесах корицата. Но сега, след като я изчетох – харесва ми повече.

Да, Юлия Спиридонова – Юлка, както много пъти съм казвала, е такова щастие за съвременния млад читател! Толкова е хубаво, че я имаме – родната ни J.K. Rowling. Дано повече деца, младежи, родители и учители знаят и четат книгите й!

Кейт Аткинсън. Живот след живот

timthumb

Живот след живот на Кейт Аткинсън е един доста сериозен роман. Разказва за смъртта. И за войната, за безумието на войната, за съхраняването на човека във войната, под отломките, сред смъртта.

Романът е интересно заплетен. Урсула живее и умира много пъти. По различен начин. През различните версии на нейния живот разкриваме една уютна Европа от началото на миналия век, една объркана Европа на 20-те и 30-те, една опустушена Европа на 40-те, една възстановяваща се Европа след това.

Не, това не е женски роман, както може да ви подведе корицата на българското издание (умишлено не я слагам тук). Не, това не е забавен роман, както могат да ви подведат цитираните чужди селебритита, неизвестни никому тук. Не е и окултен, нищо, че Урсула живее много пъти живота си на страниците на книгата.

Това е болезнен роман за живота, семейството, отстояването на свободата. Живот след живот е дълбок размисъл за хода на историята и мястото на отделната личност в него.

В началото, до към първата четвърт си мислех, че тази книга не е за мен. Но после ме срази. Остави ме безмълвна. Да, темата за Втората световна война ме вълнува дълбоко. Да, всичко което се случва днес в света е сякаш още не сме си взели важните уроци от онова време.

Има една нежна нишка с лисиците в родния дом на Урсула. Много омайна. Има и много важни теми обиграни от различен ъгъл през различните й животи – майка-дъщеря, братя и сестри, баща и дъщеря, мъже, съпрузи, любовници, брак, секс.

Радвам се и благодаря на Колибри, че изчетох и мога да пиша този пост днес – 11-ти февруари  – деня, в който Урсула се ражда, много много пъти в Живот след живот.

Комплименти за Колибри за избора на това заглавие!

„Колко бързо цивилизацията може да се разпадне на своите по-груби основни части. Германците, най-ерудираните и най-възпитаните хора на света, а ето … Аушвиц, Треблинка, Берген-Белзен.“

„Жената пред нея беше изумително елегантна с разкошно самурено палто до земята, сребристосиво, но и тя стоеше там, чакаше търпеливо с кофите в хапещия студ.“

Пригответе се за труден път и я прочетете.

Юрт & Русенфелт: Човекът, който не беше убиец

FullSizeRender

От години не бях чела криминале, признавам. И все пак Човекът, който не беше убиец – Първа среща със Себастиан Бергман на Юрт & Русенфелт ме очарова.

Много заплетена. С доста пластове. Северна. Интригуваща. Човешка.

Себастиан Бергман е психолог, въвлечен по силата на случайността в разплитането на убийство в малкото градче Вестерос. Екстравагантен особняк, вълк-единак, той все пак успява (разбира се) да разплете плучая с човека, който не е убиец.

Макар и средна по обям книгата се чете бързо и с лекота. Действието те повежда и не те оставя преди да го завършиш.

Очаквам и следващите в поредицата Северно сияние на издателство Ера.

Фредерик Бегбеде: Windows on the World

IMG_1153

Някак странно е, че чета, дочитам тази книга ден след зловещите събития в Париж от 13 ноември 2015-та. Книгата на Бегбеде, посветена на 11 септември 2001-ва.

Вероятно много хора ще подминат този пост само заради името на автора. Съгласна съм – Бегбеде е автор и на доста скандални, спорни книги.

Windows on the World е друга, различна, важна, изумително тежка, дълбока, лична, философска, жива книга за сутришните часове на 11-ти септември, тези, променили завинаги Америка и целия свят. Една книга за живота в днешния свят, различен, в самота, в търсене на любов, в отказ от търсене на себе си. Една книга за демокрацията и свободата и какво ги определя, какво ги конституира.

Краят на света настъпва, когато сатирата става действителност, метафорите – истина, а карикатуристите се превръщат в сополанковци.“

„Имаме ли право? Нормално ли е да си чак дотам привлечен от разрушението? …Не е ли твърде рано да естетизираме цялата тази скръб? Изкуството, разбира се, не задължава и никой не посещава изложбата по принуда, нито пък чете книги насила.“

„Поука: когато сградите изчезват, споменът за тях остава само в книгите. Затова Хемингуей пишел за Париж преди смъртта си. Защото знаел, че книгите са по-устойчиви от сградите.“

„Единствената възможна революция е извън тази саморазрушаваща се система.“

„Единствената полза от демокрацията е, че можеш да я критикуваш. Тъкмо по това се познава дали живеем в демокрация.“

„Този роман използва трагедията като литературна патерица.“

От 8.30 до 10.27 минута по минута мъчително Бегбеде разказва ужаса на случващото се в луксозния ресторант Windows on the World в първата от двете кули. През врязването на самолетите, до падането на кулите. През погледа на един баща, завел своите двама синове вместо на училище в този ден – на разходка до „върха на света“.

„Някои секунди траят по-дълго от останалите.“

 

 

Резервен живот на Лидия Димковска

IMG_5499

Историята на двете сестри сиамски близначки Сребра и Звезда ме понесе. Дали защото са ми набори и съм била свидетел на събитията, в голямата им рамка, и в моя живот. Дали защото историята на двете сестри е меко казано необичайна. Дали защото разделянето им и разделянето на държавите от бивша Юголсавия съвпада и преходите са неизбежно съпроводени със загуби …

Отнесе ме романът на Лидия Димковска. Историята ме потресе. Балкански реализъм в най-суров вид. Смърт. Много безизходица и смърт, интерпретирани както само тук на Балканите можем да го направим. С една цинична пасивност. Живот без живот. И сила, идваща на инат сякаш. Въпреки обстоятелствата.

И благодарност, че тук и сега сме вече далеч от всичката мизерия и бездуховност на соц-а и времето след него. И таен страх, че някои все още живеят в него.

И да, нямаме резервен живот. Всеки от нас разполага само с един – своя.

 

Ман на Ким Тхуи

IMG_4512

След като прочетох Ру и останах очарована и от историята, и от стила – лек и омаен на поднасяне на младата канадско-виетнамска писателка Ким Тхуи, очаквах с нетърпение следваща нейна книга на български език. И ето я – Ман.

Ман отново ни поднася историята на една жена – от детството й, през майчинство, любов … в типичния за авторката лек и пълен с цвят, вкус и аромат стил на разказване. Много малки истории, преплетени една в друга. Човешки. С необичайни най-обичайни лица. От една, в друга – леко, леко …

Влюбването и правото на любов, израстването като непрестанен път към себе си, емоциите като част от нас самите и правото да ги изпитваме, а не да ги крием, силата на думите като въздуха, който дишаме, храната като пътешествие и интимност – един чуден роман за летните дни.

„Мама много рано ме бе научила да избягвам конфликтите, да дишам, без да съществувам, да се сливам с декора. … Бързо се научих да съм едновременно невидима и полезна, за да ме забравят, за да няма в какво да ме упрекнат, за да не могат да ме засегнат …“

„Опитвам се да отгатна значението на някои думи като „колосален“, „откачам“ или „апостил“ по звученето, а на други – по материята, по миризмата, по формата. За да доловя нюансите между два синонима като например „меланхолия“ и „тъга“, премервам кой колко тежи. Щом ги сложа на дланите си, единият сякаш се рее като сива мъгла, а другият се свива в стоманена топка.“

 

 

гласът на планината

Гласът на планината на Кавабата Ясунари ме привлече и със заглавието си, и с автора си, и с корицата си. Срещнахме се случайно в книжарницата и се взехме.

Бяхме дълго заедно – около месец. Красотата на историята, любопитната гледна точка – далечна Япония и различната чувствителност на хората й, пък еднаквите с нашите тук европейски теми, всечовешки – любовта, семейството, изневярата, майчинството, привързаността, търсенето на себе си, отдадеността, страстта към живота, природата, която не е просто фон, а активен участник в междучовешките отношения …

Шинго и неговото семейство. Синът му и любовницата му. Снаха му. Жена му. Дъщеря му. Един малък свят, в който се оглеждат големите проблеми на нашия ден. И непреходните и те.

Един красив роман. Необичаен. Търпелив роман. Като цъфнала вишна под нежните лъчи на пролетното слънце.

Късна жена

IMG_2888

Има книги, които чета бавно. Бавни книги. Книги като голяма тъмна река, която преминава през мен и остава завинаги в мен. Книги, които не чета, а живея.

Късна жена е такава. Научих за нея от интервю по БНР. И разбрах, че е за мен. Корицата също ми го подсказа. А историята ме хвана за врата и дълго не ме пусна.

Станчо Пенчев пише романа в началото на 90-те. Онези мътни и празни 90-те. Изумителен текст, роден в нищото. История, която смразява. България на длан през целия й 20-ти век. Истината, голата истина, мръсната истина през човешки истории.

Много мъдрост. Много истина. Много болка. Много тъга.

„- Света зе да се обърква.
– Бе той много са е оправял някогаш. Големите мътят, ний сърбаме …“

„Една от лошите ни черти на нас, българите, е че гледаме на държавата си като на чужда и враждебна сила. То е от дългото ни бездържавие …“

„Страхът е истинският двигател на живия свят … Костите на всички човешки раси са пълни със страх.“

„Времето е само маска на самотата.“

„Щастието е просто усещане за цялост …“

„Жилаво нещо е надеждата – все намира от какво да се обнадежди и нахрани.“

„Погледна ли назад, жал ми става – човечеството се е променяло до сега само по принуда, след безсмислени кръвопролития, катастрофи, варварски братоубийства … значи не разсъдъкът е движил света, а пак страха …“

„Кръстопътният народ е болезнен, колеблив и несигурен, той винаги чака и се бои от това, което идва отвън … “

„Пълен си с минало. То тежи.“

Комплименти за издателство Ерго!

Ако има съвременна българска класика, то Късна жена е в топ 3 там.
Силно препоръчвам за всеки почитател на съвременната родна проза.

Мураками. Безцветният Цукуру Тадзаки.

IMG_7650

Цукуру търси себе си. Дълго. Мистика, за разлика от други романи на Мураками, почти липсва. Но има много джаз, много музика, много самота.

Петима приятели в едно цяло. Време на пълнота, което отминава безвъзвратно. Гари. Път. Търсене.

„На този свят са нужни, макар и малко, хора, които да сътворяват абсолютна пустота.“

„Не само хармонията свързва едно човешко сърце с друго. Свързват ги дълбоко раните в едното и раните в другото; болките в едното и болките в другото; прегрешенията в едното и прегрешенията в другото. … Няма прозрение без да си преживял мъчителна загуба.“

Хареса ми превода на Дора Барова. Но корицата – никак. Стефан Касъров е правил и другите корици на преводите на Мураками на български език, но тази не му се е получила много добре, безцветна е. А Цукуру е цветен.

IQ84
танцувай, танцувай
дивата овца

Паринуш Сании: Моята Орис

IMG_5010

Паринуш Сании ни отвежда в историята на борбена иракчанка от времето преди, по време и след революцията в Иран. За силата на волята, майчинството, любовта, живота. За това колко трудно се случва промяната. И колко е невъзможна тя на моменти.

„Но всички тези години на потисничество ни бяха отнели способността да се възползваме правилно от свободата, не знаехме как да водим дискусии, не бяхме приучени да уважаваме различните мнения, да търпим инакомислещите.

Именно това стана причина меденият месец на революцията да бъде по-кратък, отколкото очаквахме. Различията в мненията и пристрастията, които дотогава бяха туширани в името на общия враг, постепенно започнаха да се усилват, да изплуват и все по-отчетливо да излизат наяве.“

„- Кога ще свършат тези нещастия? Какво трябва да се направи?

– Да се съпротивляваме! Който разбира това, се противопоставя на тиранията. Ако всеки свободен човек се бори срещу несправедливостта, системата ще падне. Неизбежно е. Накрая всички потиснати ще се обединят и ще изкоренят несправедливостта и подлостта. Ние трябва да прокараме пътя за това обединение и за този бунт.“