Гоце Смилевски. Завръщането на думите

IMG_3734

Още една прекрасна книга – Завръщането на думите на младия македонски писател Гоце Смилевски!

Като че доста отдавна не се бях гмуркала толкова назад във времето. Но това пътешествие, макар и в XII век, е толкова съвременно звучащо и поднесено без грам архаизъм, че е истински празник.

Любопитно е, че Гоце Смилевски разказва историята на една голяма любов – забранената любов на средновековния философ Пиер Абелар с Елоиза, но разказва историята през нейните очи. И да, болезнената (особено за онова време) история на жената, лишена от почти всички права. Роман за търсенето, вярата и любовта. Роман за голямата любов, видяна без завеси, без заблуди, без сладникавост или излишна романтика. Любовта от Елоиза към Абелар, любовта от синът им към неговия любим Вербум, любовта от макйа към син. Красива любов, силна любов.

Абелар е философ. А в мрачните средни векове философите са считани за аскети и ако изпитват плърска любов то не може да са философи. Затова и той иска да скрие връзката си със своята умна и очарователна ученичка Елоиза. Любовта им е силна, но натискът на обществото надделява. Роднините на момичето са разярени, разкривайки отношенията им и го наказват с кастриране. Елоиза е изпратена в манастир. Синът им е отгледан от далечни роднини.

Но не, това не е любовен роман. И макар да лежи на реални факти и истинските писма от Елоиза до Абелар – не е и исторически роман. Това е роман за силата на думите. Красив роман за силата на думите.

„Той самият бе дума, дума, която се казва при раждане и при умиране, дума за среща и дума за раздяла; той бе дума, без която моят живот щеше да бъде безсмислено мълчание.“

„И в това скитане през света и живота изпридахме тънката нишка на смисъла, която е по-важна и от дома, и от съня.“

Хареса ми превода на Божидар Манов. За корицата (отново) съм с особено мнение.

Откривам, че има издадени от Колибри и другите две книги на Смилевски на български – Сестрата на Зигмунд Фройд и Разговор със Спиноза и ще ги прочета с радост.

 

Юрий Андрухович. Дванайсетте обръча

990B65B4-EE54-407F-B656-19E6C0DB77F4

Отдавна чакаше на нощното ми шкафче Дванайсетте обръча на Юрий Андрухович. Авторът е много интересен – съвременен украински преводач, писател, музикант. А книгата му ме изненада много. Любопитно, че почти нищо не намирам за автора и тази книга на български език. Единствено едно видео от гостуването му в сутрешния блок bTV от 2013-та. Нито един блогър не намерих да е писал. А книгата е силно вълнуваща.

Австрийският фотограф Карл-Йозеф Цумбрунен се влюбва в украинка. Любовен триъгълник, леко криминални елементи, пътувания, Лвов – нищо особено, на пръв поглед, нали.

Всъщност Украйна е главната героиня на този роман. Украйна на кризата от прехода, на калта, мутрите, Украйна през различни периоди от последното столетие, с хората й, спадове и възходи, страхове, отчаяние, ежедневие … Превърнали се в юпита бивши комсомолски секретари, поети без музи, посредствени издатели, проституиращи момичета … целият колорит на славянската душа, търсеща своята свобода и идентичност, през свободията на мафиотските времена. Може би защото съм го живяла (макар и в България) това мътно време, изпитах (мазохистична вероятно) наслада да видя наситено и някак красиво описаното от Андрухович.

„Те съществуват между двете забранени територии, на тесния участък между два страха – от вчерашното и от утрешното.“

“Полицейска държава е тази, в която полицията е точно толкова всемогъща спрямо честните граждани, колкото е безсилна спрямо престъпниците.”

„Но не трябва да се забравя, че тук е Изтокът, а именно, че материалното тук никога няма да придобие решаващо значение.“

Браво на издателство Парадокс. Чудна корица от Дамян Дамянов. Преводът е великолепен – Албена Стаменова, Райна Камберова.

Благодаря ти, Вася, че сподели тази книга с мен.

Магда Сабо. Вратата

IMG_3341

Магда Сабо. Вратата. Хвана ме и за миг не ме остави. Болезнена и лекуваща. Сурова и красива едновременно. Човешка и нечовешка едновременно. Ювелирна и дълбока.

Емеренц, вечно работещата и невярваща жена, носеща тайни и раздаваща, е в центъра на романа. Пазителка на  ключовете към човешкото, отвеждащи към дълбоките ни, мразовити , митични съществувания. Плътен текст, детайлен и жилав. 

Благодаря за вероятно не лекия превод на Нели Димова и за великолепната корица на Дамян Дамянов, както и на Колибри, която правят романа достъпен и за българския читател.

Препоръчвам.

 

 

Самюел Бьорк. Пътувам сама

IMG_3061

Скандинавците направиха цяла нова категория съвременни криминални четива и със сигурност Самюел Бьорк е сред силните имена в списъка с автори в тази категория. Пътувам сама е дебютният му роман (Самюел Бьорк е артистичен псевдоним на норвежкия музикант Фроде Сандер Айин) и със сигурност ще се хареса на силните почитатели на криминалния жанр.

Романът е доста динамичен, на места напрежението е голямо, а и няма как да не е така при сериен убиец, избрал за жертва деца, който мъсти и е в партньорство с решил да забогатее през секта и ограбване на възрастни хора измамник. Няма да издавам повече от сюжета, но ще кажа, че романът се чете бързо, силно интригуващ е и поднесен приятно през гледната точка и историите на различните персонажи.

Ромен Гари. Виното на мъртвите

IMG_3014

За всеки, който обича Ромен Гари (а не познавам някой, който го е чел и не се е влюбил завинаги в творчеството му), Виното на мъртвите е чуден комплимент и неочаквана изненада.

Виното на мъртвите е последно издадената книга на Гари и то едва през 2014-та, в чест на 100 години от раждането на писателя. Макар да я пише като млад той не успява да я публикува. И носи всички атрибути на младостта – бунтът, абсудрът, гротеската, ненаситността, сарказмът в рязкост до болка, обществото ни – разнищено по всичките си пороци, нетърпението, помъдряването, търсенето, дълбаенето, пласт по пласт.

Този текст носи цялата тежест на времето си – между двете Световни войни, разрухата, низостта, дебнещата отвсякъде мизерия и смърт, отчаянието и способността на човека да погледне към всичко това с насмешка. Самоиронията е висшата форма на човечност във Виното на мъртвите.

Тюлип се оказва в света на мъртвите, в лабиринт от скелети, разлагащи се трупове, смърдящи и разпадащи се тела. И случка след случка се лута из долния свят на тъмнина, въшки, лицемерие, сласти, кал, гибел, омраза, присмех, брутална какафония от човешки крайности.

„Не бива никога да се мисли … никога да се разсъждава … От това много боли … от това много бързо се умира … като едното нищо“

„И не бива да се страхуваш: на човек, който е бил жив, адът не изглежда чак толкова лош.“

„Смъртта сполетява най-вече невинните.“

Поздравления за прекрасния превод на този не лек за превеждане текст на Красимир Кавалджиев. И за идеалната корица и оформление на Лъчезар Владимиров.

Благодаря на Вася, за чудесния, точен избор.


Забележка: книгата не е включена в този блог заради спонсорство. Подарък е от приятел и оценката ми е на база прочетеното, а не на други фактори.

Ю Несбьо. Хлебарките

book
Ю Несбьо – любим автор на криминалета и с Хлебарките остава на високо ниво. Инспектор Хари Хуле е в Бангкок този път, извикан да разследва убийството на норвежкия посланик. Няма как нещата да са прости в един толкова комплексен град и свят, пък и при толкова странни и оплетени обстоятелства.

Освен хлебарки, в романа има още няколко убийства, опиум и детска порнография, отдадени полицаи и корумпирани политици – всичко, както си му е редът. Обичам покрай всяка книга да научавам различни неща и да пътувам далеч и в случая ми бе наистина приятно това пътешествие.

Истинско приключение си е Хлебарките. За любителите на криминалета – великолепен избор.

Браво за корицата на Живко Петров. И на Емас, че правят добър избор за книгите, които да превеждат за българския читател.

Съкровище, пищови и южни морета

IMG_20171101_100140-1-752x440

Признавам си, за Съкровище, пищови и южни морета. Ваканции за Надя и Мартин ми разказа Весела Фламбурари отдавна – и за невероятната история, и за чудничкия млад писател Калоян Захариев и за прекрасните илюстрации на Петко Хаджийски. Пък и това е официално първата книга на новото Ателие за българска детска литература Upper earth books – пристрастна съм!

И нищо, че историята е детска – на мен ми бе супер приятно да се разходя надлъж и на шир с Надя и Мартин, да треперя из пещери, да научавам детайли от световната история, които никога не съм знаела и като цяло – да се забавлявам! Да, има не малко вплетени факти – географски, исторически, но романът си е силно приключенски и тези подробности само му придават плътност и достоверност.

Случките, а и главните герои с тях, препускат от едно приключение в друго, от беля в забава, от страшни до победоносни сцени. Свежите илюстрации смело допълват пълнотата на текста.

„- Искам да видя рифа – Надин гледаше съсредоточено през илюминатора.

– Виж в Уикипедия – ухили се Мартин.

– Ти виждал ли си го, че се заяждаш?

– Нещо повече – гмуркал съм се там!“

Книгата е идеална за подарък на любопитни четящи (а и не толкова четящи – наистина е увлекателна) деца на възраст 9 – 12 години.

Истина е, няма ваканция, но има голямо приключение, което май ще продължи в следваща книга.

Още за този приключенски роман – в Kafene.bg. Скоро там и интервю с автора! 🙂

Урания

urania

Урания на Блага Димитрова освен с мистичното си заглавие ме привлече с чудната си корица (комплименти за труда на Мариана Станкова) и бе сред избраните книги за лятната ваканция. Никак не сгреших, че я понесох именно нея към морето. Прекрасна!

Урания е книга за мъдростта на словото, дълбочината на думите и общуването между хората. Изпълнена с мистика и наука, дълбоки океани и далечен Космос, минало и бъдеще, преплетени в мислите и диалозите на героите.

Мисля си, че книгата ще се хареса както на хора, които се занимават с лингвистика, физика, астрономия, така и на любителите на словото в най-богатия му вид, на философски настроените и на търсещите романтика.

Урания е на 18, макар в моето съзнание винаги да я виждах по-скоро като 16 годишна (вероятно е сложено 18 от някакви морални съображения). Дочува глас, който я отвежда във вилата на професор-лингвист в срещата му с негов асистент. Влюбването е неизбежно, интимността също, но тя далеч не е само между телата, а е по-скоро между търсенето на смисъла и общуването между тримата.

Има някакво силно (поне за мен) усещане за късен соц, което не дотежава. Дори на много моменти ми звучи, сякаш е писана за днешния ден, макар първото й издание да е още от 1993 година.

Фабулата е динамична и мистична. Размахът на разсъжденията е пленителен и дава големия чар на романа. Замая ми се главата от наситеността и богатството на българския език, разгърнати до максимална степен в текста.

„Но преди да изрека думата, нека да я премълча, за да й отворя пространство и време. Защото какво е една дума сама по себе си без мълчанието около нея, което създава нейното подслойно ехо?“

„- Но в спора се ражда истината!
– И се убива най-голямата истина: правотата на другия да мисли различно!“

„Приемете впрочем другия човек такъв, какъвто си е, и се радвайте, че е различен от вас.“

„Срещата би имала смисъл само тогава, ако си постави за цел да не подчини едната на другата от позиция на силата или на „правотата“, не за дифузия между двете, не за превъзпитание, пази боже! Аман от превъзпитатели! За себепознание!“

 

Тесният път към далечния север. Ричард Фланаган

photo-2

Ако ме питате кой роман, от изчетеното през 2016-та, ще запомня за дълго, то това е без съмнение Тесният път към далечния север на Ричард Фланаган.

Препоръча ми непременно да го прочета Светльо Желев. А щом Светльо казва няма как да го подмина. И съм истински благодарна.

Не, това не е роман за всеки и за всяко време. Тежък, тъжен, облян в потрес, сълзи, тегоба, непосилност, но и истински човешки, триумфиращо човешки.

Това е книга за свободата да останеш себе си, изборът да запазиш човека в себе си, въпреки обстоятелствата, въпреки непосилния натиск да

Тази книга ми помогна много в пътя към себе си. Тесен, тегав, лъкатушещ, кален, драпащ, разкриващ още и още пластове на хуманното. Със сигурност Тесният път към далечния север искам да е от книгите, които държа децата ми да прочетат. И силно се надявам повече хора да я прочетат. Нищо, че не е лесна.

Втората Световна война такава, каквато не само не сме си представяли, но и едва ли мнозина от нас са познавали в тези й измерения. През погледа на Дориго Еванс, лекар, пропътуваме из войната в нейната периферия. Но именно в периферията се устоява най-трудно. И битката за съхраняване на човешкото е най-безмилостна. Дориго попада в японски трудов лагер. Военнопленниците строят железен път между Сиам и Бирма. Оцелелите са малко, макар да не са на фронта.

„Накрая останаха само жегата и дъждовните облаци, насекомите, птиците, животните и растенията, които не помнеха и не се интересуваха. Хората са само част от множеството на всички онези неща, които копнеят да живеят, а най-висшата форма на живота е свободата: човекът да бъде човек, облакът да бъде облак, бамбукът да е бамбук.“

„Оцелели през тежки, трудни десетилетия, те разполагат единствено с минимума, от който нищо не може да бъде отнето: вярата един в друг, вярата, че пред лицето на смъртта ще се държат още по-здраво един за друг. Защото ако живите изоставят мъртвите, животът им вече няма смисъл. За да оцелеят, трябва да са едно, сега и завинаги.“

„Доброто си е добро и също като страданието е необяснимо, неизменно, неразбираемо.“

„Защото смелостта, оцеляването, любовта не съществуваха във всеки човек поотделно. Те съществуваха – или загиваха – във всички тях и заедно с тях умираше и човекът; бяха стигнали до извода, че да изоставят някого е равносилно да изоставят себе си.“

„Светът управлява делата си така, че цивилизацията всеки ден извършва престъпления, за които отделният човек би лежал в затвора до живот. А хората го приемат, затварят очите си и го наричат „международно положение“ или политика, или война, или пък си създават свое пространство, напълно отделно от цивилизацията, което назовават личен живот. И колкото повече се откъсват от цивилизацията в този личен живот, колкото повече той се превръща в таен живот, толкова по-свободни се чувстват. Но не е така. Никога не си свободен от света, да споделяш живота е да споделяш вината.“

Не слагам българската корица, защото я намирам за наистина неадекватна. Но за избора и за превода – комплиментите са за Колибри!

Анна и Алената глутница

IMG_7690

Анна и Алената глутница е роман за живота на едно младо момиче в късния соц. С любовите, стремежите, но и с горчивите истини, които носеше това тежко време.

Харесва ми стила на Мила Искренова. В кратки фрагменти описва отделни случки, които събрани в едно говорят реалистично, прямо и до кръв отрезвяващо за 70-те и 80-те в София. Сънищата, философските забежки и размисли идват идеално, за да внесат малко надежда и ред в иначе отчайващо страшния разказ, в който „връзки“, „баровци“, разврат, сметки доминира злокобно и изтласква всичко човешко в ъгъла, в невидимото. И всичко това уж в името на човека.

Като че приключи по-бързо, отколкото ми се искаше. И не ми даде много оптимизъм в края, но такава е действителността – не розова. Една-две глави бяха сякаш от друго място. Плюс голямата болка на Мила Искренова тежеше – за мен достатъчно, но не знам за някои млади хора, може да им е в повече. Речникът в края на книгата е доста полезен и е добре да върви към всяка книга за соц-а.

Анна и Алената глутница ти я препоръчвам. Не само защото е за соц-а, от който още носим раните си. А защото е човешка.

Към хубавият текст и една великолепна корица от Ивз Андонова. Браво на ИК Скалино!

„… Когато в живота ти се появи недостоен човек, той се опитва с всички сили да привнесе липсите си върху твоята личност – да сложи отпечатъка от собствената си мръсотия и нищожество. Това са най-опасните хора – скрити зад мили погледи и усмивки, те коват ковчег за характера, който не влиза в „нормите“ им. Нещастни, вкопчени в материята хора, които не знаят, че те самите са отчаяно мъртви.“