Урания

urania

Урания на Блага Димитрова освен с мистичното си заглавие ме привлече с чудната си корица (комплименти за труда на Мариана Станкова) и бе сред избраните книги за лятната ваканция. Никак не сгреших, че я понесох именно нея към морето. Прекрасна!

Урания е книга за мъдростта на словото, дълбочината на думите и общуването между хората. Изпълнена с мистика и наука, дълбоки океани и далечен Космос, минало и бъдеще, преплетени в мислите и диалозите на героите.

Мисля си, че книгата ще се хареса както на хора, които се занимават с лингвистика, физика, астрономия, така и на любителите на словото в най-богатия му вид, на философски настроените и на търсещите романтика.

Урания е на 18, макар в моето съзнание винаги да я виждах по-скоро като 16 годишна (вероятно е сложено 18 от някакви морални съображения). Дочува глас, който я отвежда във вилата на професор-лингвист в срещата му с негов асистент. Влюбването е неизбежно, интимността също, но тя далеч не е само между телата, а е по-скоро между търсенето на смисъла и общуването между тримата.

Има някакво силно (поне за мен) усещане за късен соц, което не дотежава. Дори на много моменти ми звучи, сякаш е писана за днешния ден, макар първото й издание да е още от 1993 година.

Фабулата е динамична и мистична. Размахът на разсъжденията е пленителен и дава големия чар на романа. Замая ми се главата от наситеността и богатството на българския език, разгърнати до максимална степен в текста.

„Но преди да изрека думата, нека да я премълча, за да й отворя пространство и време. Защото какво е една дума сама по себе си без мълчанието около нея, което създава нейното подслойно ехо?“

„- Но в спора се ражда истината!
– И се убива най-голямата истина: правотата на другия да мисли различно!“

„Приемете впрочем другия човек такъв, какъвто си е, и се радвайте, че е различен от вас.“

„Срещата би имала смисъл само тогава, ако си постави за цел да не подчини едната на другата от позиция на силата или на „правотата“, не за дифузия между двете, не за превъзпитание, пази боже! Аман от превъзпитатели! За себепознание!“

 

Тесният път към далечния север. Ричард Фланаган

photo-2

Ако ме питате кой роман, от изчетеното през 2016-та, ще запомня за дълго, то това е без съмнение Тесният път към далечния север на Ричард Фланаган.

Препоръча ми непременно да го прочета Светльо Желев. А щом Светльо казва няма как да го подмина. И съм истински благодарна.

Не, това не е роман за всеки и за всяко време. Тежък, тъжен, облян в потрес, сълзи, тегоба, непосилност, но и истински човешки, триумфиращо човешки.

Това е книга за свободата да останеш себе си, изборът да запазиш човека в себе си, въпреки обстоятелствата, въпреки непосилния натиск да

Тази книга ми помогна много в пътя към себе си. Тесен, тегав, лъкатушещ, кален, драпащ, разкриващ още и още пластове на хуманното. Със сигурност Тесният път към далечния север искам да е от книгите, които държа децата ми да прочетат. И силно се надявам повече хора да я прочетат. Нищо, че не е лесна.

Втората Световна война такава, каквато не само не сме си представяли, но и едва ли мнозина от нас са познавали в тези й измерения. През погледа на Дориго Еванс, лекар, пропътуваме из войната в нейната периферия. Но именно в периферията се устоява най-трудно. И битката за съхраняване на човешкото е най-безмилостна. Дориго попада в японски трудов лагер. Военнопленниците строят железен път между Сиам и Бирма. Оцелелите са малко, макар да не са на фронта.

„Накрая останаха само жегата и дъждовните облаци, насекомите, птиците, животните и растенията, които не помнеха и не се интересуваха. Хората са само част от множеството на всички онези неща, които копнеят да живеят, а най-висшата форма на живота е свободата: човекът да бъде човек, облакът да бъде облак, бамбукът да е бамбук.“

„Оцелели през тежки, трудни десетилетия, те разполагат единствено с минимума, от който нищо не може да бъде отнето: вярата един в друг, вярата, че пред лицето на смъртта ще се държат още по-здраво един за друг. Защото ако живите изоставят мъртвите, животът им вече няма смисъл. За да оцелеят, трябва да са едно, сега и завинаги.“

„Доброто си е добро и също като страданието е необяснимо, неизменно, неразбираемо.“

„Защото смелостта, оцеляването, любовта не съществуваха във всеки човек поотделно. Те съществуваха – или загиваха – във всички тях и заедно с тях умираше и човекът; бяха стигнали до извода, че да изоставят някого е равносилно да изоставят себе си.“

„Светът управлява делата си така, че цивилизацията всеки ден извършва престъпления, за които отделният човек би лежал в затвора до живот. А хората го приемат, затварят очите си и го наричат „международно положение“ или политика, или война, или пък си създават свое пространство, напълно отделно от цивилизацията, което назовават личен живот. И колкото повече се откъсват от цивилизацията в този личен живот, колкото повече той се превръща в таен живот, толкова по-свободни се чувстват. Но не е така. Никога не си свободен от света, да споделяш живота е да споделяш вината.“

Не слагам българската корица, защото я намирам за наистина неадекватна. Но за избора и за превода – комплиментите са за Колибри!

Анна и Алената глутница

IMG_7690

Анна и Алената глутница е роман за живота на едно младо момиче в късния соц. С любовите, стремежите, но и с горчивите истини, които носеше това тежко време.

Харесва ми стила на Мила Искренова. В кратки фрагменти описва отделни случки, които събрани в едно говорят реалистично, прямо и до кръв отрезвяващо за 70-те и 80-те в София. Сънищата, философските забежки и размисли идват идеално, за да внесат малко надежда и ред в иначе отчайващо страшния разказ, в който „връзки“, „баровци“, разврат, сметки доминира злокобно и изтласква всичко човешко в ъгъла, в невидимото. И всичко това уж в името на човека.

Като че приключи по-бързо, отколкото ми се искаше. И не ми даде много оптимизъм в края, но такава е действителността – не розова. Една-две глави бяха сякаш от друго място. Плюс голямата болка на Мила Искренова тежеше – за мен достатъчно, но не знам за някои млади хора, може да им е в повече. Речникът в края на книгата е доста полезен и е добре да върви към всяка книга за соц-а.

Анна и Алената глутница ти я препоръчвам. Не само защото е за соц-а, от който още носим раните си. А защото е човешка.

Към хубавият текст и една великолепна корица от Ивз Андонова. Браво на ИК Скалино!

„… Когато в живота ти се появи недостоен човек, той се опитва с всички сили да привнесе липсите си върху твоята личност – да сложи отпечатъка от собствената си мръсотия и нищожество. Това са най-опасните хора – скрити зад мили погледи и усмивки, те коват ковчег за характера, който не влиза в „нормите“ им. Нещастни, вкопчени в материята хора, които не знаят, че те самите са отчаяно мъртви.“

Джули Мърфи: Бухтичка

buhtichka-600x315

Бухтичка бе в списъка ми тийн книги за това лято и попадна в него най-вече заради препоръките на Милена Ташева и Ивет Лолова. Е, чудно лятно тийн четиво! Бухтичка – красотата си тежи на мястото.

Бухтичка е пълничка 16-годишна девойка, която е в търсене на себе си. Сполитат я всички класически несгоди – конфликти с майка й, скарване с най-добрата приятелка, влюбване, трепети, страхове, преодоляване.

И по американска класика – Бухтичка решава да участва в конкурса за красота в малкото си градче, като с това повежда революционно и други момичета извън мейнстрийма. Разбира се – не спечелва, но успява да пребори себе си и стереотипите, което е трогателно.

Книгата е забавна. Наистина.

В допълнение ми харесва това, че на 16 там можеш да работиш (и всички работят), както и да караш кола. Шаблоните в книгата идват само да подчертаят абсурда на обществото ни, но по симпатичен начин.

Прекрасна корица – комплименти за Радослав Донев!

Препоръчвам.


ИК Софтпрес, 2016, превод Виктория Иванова, корица Радослав Донев

Юнас Юнасон: Убиеца Андерш и неговите приятели (и някои и друг неприятел)

Ако Юнас Юнасон те е очаровал мнооого със Стогодишния старец, който … и след това пак доста с Неграмотното момиче, то очакванията ти, както и при мен към третата му книга, преведена на български Убиеца Андерш и неговите приятели (и някои и друг неприятел) вероятно са голееееми.

ubandershinp3

Да ама не. Историята на Андерш всъщност може и да звучи любопитно, ако не си чел друго от Юнасон и необичайните, забавни до абсурд случки ти допадат.

Убиецът Андерш всъщност е основно поръчков побойник. В компанията на находчивите и предприемчиви Рецепционист и Свещеничката Андерш се оказва в центъра на печеливш бизнес, макар и силно неморален и още повече незаконен.

Във вихъра на историята Андерш се оказва привлечен от вярата и става поклонник на Исус, който иска да помага. Това веднага предизвиква бягството на тримата и още куп забавни случки покрай това.

На мен лично ми липсваше паралелната историческа нишка, задълбочените разсъждения и като цяло купонът от Стогодишния старец. Насилието в началото, макар и с дозата сатира на автора, ми бе в повече. Никъде нищо не ме спря да ме замисли или провокира.

Корицата (пак) никак не е адекватна. Убиецът Андерш не е убиец, не използва пистолет, няма атлетическо тяло, по-скоро е смешно пиянде и никъде няма и намек за Коледа.

(Май много рядко си позволявам да пиша за книга, която не ме е очаровала, по-скоро за тези книги не пиша. Но тук ми се струва, че трябваше. Осъзнавам колко е трудно след шедьовър да създадеш още един и още един все на висота. А всички очакват от теб …)

Пол Остър: Левиатан

72f8d9e091eb9b444ffc236a5ccc0d1dЛевиатан на Пол Остър е тук. Не го слагам с българската му корица, защото пак леко ме разочарова корицата. Но изданието е добро, преводът също, а книгата – една от най-знаковите на Остър, според мен е доста шокираща и представя една наистина не толкова приказна Америка на 70-те и 80-те.

Ако си падаш по криминалета – тази история е доста оплетена и динамична.

Ако си падаш по любовните истории – романът е доооста изпъстрен и с това.

Многопластова, интригуваща, замисляща, разтърсваща – историята за двама приятели писатели – Бен Сакс и Питър Арън те завърта и не дава да я изоставиш, докато не разнищиш живота им до край. Темите за отчуждението, големият град, оцеляването, битката за съхранение на човешкото и на човечеството са плътно представени.

Влюбвания, приятелски разговори, размисли за демокрацията, свободата, Статуята на Свободата, Фантомът на свободата, анархистични мотиви, може ли човек да промени хода на историята – всичко това и още много, което се изчита на един дъх.

„Независимо колко налудничави ни се струват нашите измислици, те изобщо не могат да се сравняват с непредсказуемостта на онова, което реалният свят постоянно ни поднася.“

„Статуята на свободата е символ, който не предизвиква противоречия… Тя въплащава по-скоро надеждата, отколкото реалността, по-скоро вярата, отколкото фактите и трудно ще се намери човек, който да заклейми нещата, които тя олицетворява: демокрация, свобода и разнопоставеност пред закона.“

„Ние съществуваме в настоящето, но само доколкото успяваме да вярваме в бъдещето.“

„Щом веднъж се обърнеш срещу себе си, лесно е да повярваш, че всички останали са срещу теб.“

„Книгите се раждат в неведение, а животът им след тяхното написване зависи само от степента, до която не могат да бъдат разбрани.“


ИК Колибри 2016
Превод: Иглика Василева
Корица: Стефан Касъров

Кронос. Тоя нещастник!

IMG_5410

 

Кронос. Тоя нещастник! е тийн роман. Само че не е само тийн.

Кронос е математически гений и наркоман. Живее с виртуалния си приятел и също математически гений Галоа. Смята, че всички го използват. И че носи само беди. Едновременно с това Кронос готви добре и в свободното си време чете книги и списания с математически задачи. Харесва Тина. И е съвсем като всеки тийнейджър днес.

Юлка поема темата със замах. Води ни из дебрите на разпилените мисли на самотния Кронос. Не ни спестява нищо. Нищо. Абсолютно нищо. И добре прави. И умело го прави. И смазващо го прави.

Семейството, училището, приятелството, отношенията между нас, човешкото, мракът, борбата, пътят… Макар Гошката да умира от свръхдоза в романа, макар Маринчи да пострадва също, а Кронос да е на ръба да го отнесе и него Рангел Миалко, книгата е оптимистична. И истинска. Плътна. Жива.

Кронос. Тоя нещастник! трябва да се изчете и от родители на тийнейджъри и от учители на тийнейджъри. А Юлия Спиридонова – Юлка, авторката на романа (автор и на цяла поредица тийн романи – Тина и половина, Графиня Батори) – уауауа Юлка е изключително смела да приеме тази тема, невероятно умеятелна да я опише толкова увлекателно, с лежерен тийн език, без да е назидателно или дидактично! Както Блажев казва: „Юлка е национално съкровище и нейната смелост да броди из детските животи по деликатен и съчувстващ начин заслужава адмирации.“

Плаках. На няколко пъти плаках, докато четях историята на Кронос. И се смях де, но по-малко. И се питах въпроси. И много обичам Юлка!

В допълнение – вече знаем, или поне се досещаме де, че поредицата ще продължи с Аксел. Но ще ви оставя сами да откриете това в края на романа.

Книгата е на Кръгозор. Струва 10 лв. Първо не харесах корицата. Но сега, след като я изчетох – харесва ми повече.

Да, Юлия Спиридонова – Юлка, както много пъти съм казвала, е такова щастие за съвременния млад читател! Толкова е хубаво, че я имаме – родната ни J.K. Rowling. Дано повече деца, младежи, родители и учители знаят и четат книгите й!

Кейт Аткинсън. Живот след живот

timthumb

Живот след живот на Кейт Аткинсън е един доста сериозен роман. Разказва за смъртта. И за войната, за безумието на войната, за съхраняването на човека във войната, под отломките, сред смъртта.

Романът е интересно заплетен. Урсула живее и умира много пъти. По различен начин. През различните версии на нейния живот разкриваме една уютна Европа от началото на миналия век, една объркана Европа на 20-те и 30-те, една опустушена Европа на 40-те, една възстановяваща се Европа след това.

Не, това не е женски роман, както може да ви подведе корицата на българското издание (умишлено не я слагам тук). Не, това не е забавен роман, както могат да ви подведат цитираните чужди селебритита, неизвестни никому тук. Не е и окултен, нищо, че Урсула живее много пъти живота си на страниците на книгата.

Това е болезнен роман за живота, семейството, отстояването на свободата. Живот след живот е дълбок размисъл за хода на историята и мястото на отделната личност в него.

В началото, до към първата четвърт си мислех, че тази книга не е за мен. Но после ме срази. Остави ме безмълвна. Да, темата за Втората световна война ме вълнува дълбоко. Да, всичко което се случва днес в света е сякаш още не сме си взели важните уроци от онова време.

Има една нежна нишка с лисиците в родния дом на Урсула. Много омайна. Има и много важни теми обиграни от различен ъгъл през различните й животи – майка-дъщеря, братя и сестри, баща и дъщеря, мъже, съпрузи, любовници, брак, секс.

Радвам се и благодаря на Колибри, че изчетох и мога да пиша този пост днес – 11-ти февруари  – деня, в който Урсула се ражда, много много пъти в Живот след живот.

Комплименти за Колибри за избора на това заглавие!

„Колко бързо цивилизацията може да се разпадне на своите по-груби основни части. Германците, най-ерудираните и най-възпитаните хора на света, а ето … Аушвиц, Треблинка, Берген-Белзен.“

„Жената пред нея беше изумително елегантна с разкошно самурено палто до земята, сребристосиво, но и тя стоеше там, чакаше търпеливо с кофите в хапещия студ.“

Пригответе се за труден път и я прочетете.

Юрт & Русенфелт: Човекът, който не беше убиец

FullSizeRender

От години не бях чела криминале, признавам. И все пак Човекът, който не беше убиец – Първа среща със Себастиан Бергман на Юрт & Русенфелт ме очарова.

Много заплетена. С доста пластове. Северна. Интригуваща. Човешка.

Себастиан Бергман е психолог, въвлечен по силата на случайността в разплитането на убийство в малкото градче Вестерос. Екстравагантен особняк, вълк-единак, той все пак успява (разбира се) да разплете плучая с човека, който не е убиец.

Макар и средна по обям книгата се чете бързо и с лекота. Действието те повежда и не те оставя преди да го завършиш.

Очаквам и следващите в поредицата Северно сияние на издателство Ера.

Фредерик Бегбеде: Windows on the World

IMG_1153

Някак странно е, че чета, дочитам тази книга ден след зловещите събития в Париж от 13 ноември 2015-та. Книгата на Бегбеде, посветена на 11 септември 2001-ва.

Вероятно много хора ще подминат този пост само заради името на автора. Съгласна съм – Бегбеде е автор и на доста скандални, спорни книги.

Windows on the World е друга, различна, важна, изумително тежка, дълбока, лична, философска, жива книга за сутришните часове на 11-ти септември, тези, променили завинаги Америка и целия свят. Една книга за живота в днешния свят, различен, в самота, в търсене на любов, в отказ от търсене на себе си. Една книга за демокрацията и свободата и какво ги определя, какво ги конституира.

Краят на света настъпва, когато сатирата става действителност, метафорите – истина, а карикатуристите се превръщат в сополанковци.“

„Имаме ли право? Нормално ли е да си чак дотам привлечен от разрушението? …Не е ли твърде рано да естетизираме цялата тази скръб? Изкуството, разбира се, не задължава и никой не посещава изложбата по принуда, нито пък чете книги насила.“

„Поука: когато сградите изчезват, споменът за тях остава само в книгите. Затова Хемингуей пишел за Париж преди смъртта си. Защото знаел, че книгите са по-устойчиви от сградите.“

„Единствената възможна революция е извън тази саморазрушаваща се система.“

„Единствената полза от демокрацията е, че можеш да я критикуваш. Тъкмо по това се познава дали живеем в демокрация.“

„Този роман използва трагедията като литературна патерица.“

От 8.30 до 10.27 минута по минута мъчително Бегбеде разказва ужаса на случващото се в луксозния ресторант Windows on the World в първата от двете кули. През врязването на самолетите, до падането на кулите. През погледа на един баща, завел своите двама синове вместо на училище в този ден – на разходка до „върха на света“.

„Някои секунди траят по-дълго от останалите.“