Тесният път към далечния север. Ричард Фланаган

photo-2

Ако ме питате кой роман, от изчетеното през 2016-та, ще запомня за дълго, то това е без съмнение Тесният път към далечния север на Ричард Фланаган.

Препоръча ми непременно да го прочета Светльо Желев. А щом Светльо казва няма как да го подмина. И съм истински благодарна.

Не, това не е роман за всеки и за всяко време. Тежък, тъжен, облян в потрес, сълзи, тегоба, непосилност, но и истински човешки, триумфиращо човешки.

Това е книга за свободата да останеш себе си, изборът да запазиш човека в себе си, въпреки обстоятелствата, въпреки непосилния натиск да

Тази книга ми помогна много в пътя към себе си. Тесен, тегав, лъкатушещ, кален, драпащ, разкриващ още и още пластове на хуманното. Със сигурност Тесният път към далечния север искам да е от книгите, които държа децата ми да прочетат. И силно се надявам повече хора да я прочетат. Нищо, че не е лесна.

Втората Световна война такава, каквато не само не сме си представяли, но и едва ли мнозина от нас са познавали в тези й измерения. През погледа на Дориго Еванс, лекар, пропътуваме из войната в нейната периферия. Но именно в периферията се устоява най-трудно. И битката за съхраняване на човешкото е най-безмилостна. Дориго попада в японски трудов лагер. Военнопленниците строят железен път между Сиам и Бирма. Оцелелите са малко, макар да не са на фронта.

„Накрая останаха само жегата и дъждовните облаци, насекомите, птиците, животните и растенията, които не помнеха и не се интересуваха. Хората са само част от множеството на всички онези неща, които копнеят да живеят, а най-висшата форма на живота е свободата: човекът да бъде човек, облакът да бъде облак, бамбукът да е бамбук.“

„Оцелели през тежки, трудни десетилетия, те разполагат единствено с минимума, от който нищо не може да бъде отнето: вярата един в друг, вярата, че пред лицето на смъртта ще се държат още по-здраво един за друг. Защото ако живите изоставят мъртвите, животът им вече няма смисъл. За да оцелеят, трябва да са едно, сега и завинаги.“

„Доброто си е добро и също като страданието е необяснимо, неизменно, неразбираемо.“

„Защото смелостта, оцеляването, любовта не съществуваха във всеки човек поотделно. Те съществуваха – или загиваха – във всички тях и заедно с тях умираше и човекът; бяха стигнали до извода, че да изоставят някого е равносилно да изоставят себе си.“

„Светът управлява делата си така, че цивилизацията всеки ден извършва престъпления, за които отделният човек би лежал в затвора до живот. А хората го приемат, затварят очите си и го наричат „международно положение“ или политика, или война, или пък си създават свое пространство, напълно отделно от цивилизацията, което назовават личен живот. И колкото повече се откъсват от цивилизацията в този личен живот, колкото повече той се превръща в таен живот, толкова по-свободни се чувстват. Но не е така. Никога не си свободен от света, да споделяш живота е да споделяш вината.“

Не слагам българската корица, защото я намирам за наистина неадекватна. Но за избора и за превода – комплиментите са за Колибри!

Анна и Алената глутница

IMG_7690

Анна и Алената глутница е роман за живота на едно младо момиче в късния соц. С любовите, стремежите, но и с горчивите истини, които носеше това тежко време.

Харесва ми стила на Мила Искренова. В кратки фрагменти описва отделни случки, които събрани в едно говорят реалистично, прямо и до кръв отрезвяващо за 70-те и 80-те в София. Сънищата, философските забежки и размисли идват идеално, за да внесат малко надежда и ред в иначе отчайващо страшния разказ, в който „връзки“, „баровци“, разврат, сметки доминира злокобно и изтласква всичко човешко в ъгъла, в невидимото. И всичко това уж в името на човека.

Като че приключи по-бързо, отколкото ми се искаше. И не ми даде много оптимизъм в края, но такава е действителността – не розова. Една-две глави бяха сякаш от друго място. Плюс голямата болка на Мила Искренова тежеше – за мен достатъчно, но не знам за някои млади хора, може да им е в повече. Речникът в края на книгата е доста полезен и е добре да върви към всяка книга за соц-а.

Анна и Алената глутница ти я препоръчвам. Не само защото е за соц-а, от който още носим раните си. А защото е човешка.

Към хубавият текст и една великолепна корица от Ивз Андонова. Браво на ИК Скалино!

„… Когато в живота ти се появи недостоен човек, той се опитва с всички сили да привнесе липсите си върху твоята личност – да сложи отпечатъка от собствената си мръсотия и нищожество. Това са най-опасните хора – скрити зад мили погледи и усмивки, те коват ковчег за характера, който не влиза в „нормите“ им. Нещастни, вкопчени в материята хора, които не знаят, че те самите са отчаяно мъртви.“

Джули Мърфи: Бухтичка

buhtichka-600x315

Бухтичка бе в списъка ми тийн книги за това лято и попадна в него най-вече заради препоръките на Милена Ташева и Ивет Лолова. Е, чудно лятно тийн четиво! Бухтичка – красотата си тежи на мястото.

Бухтичка е пълничка 16-годишна девойка, която е в търсене на себе си. Сполитат я всички класически несгоди – конфликти с майка й, скарване с най-добрата приятелка, влюбване, трепети, страхове, преодоляване.

И по американска класика – Бухтичка решава да участва в конкурса за красота в малкото си градче, като с това повежда революционно и други момичета извън мейнстрийма. Разбира се – не спечелва, но успява да пребори себе си и стереотипите, което е трогателно.

Книгата е забавна. Наистина.

В допълнение ми харесва това, че на 16 там можеш да работиш (и всички работят), както и да караш кола. Шаблоните в книгата идват само да подчертаят абсурда на обществото ни, но по симпатичен начин.

Прекрасна корица – комплименти за Радослав Донев!

Препоръчвам.


ИК Софтпрес, 2016, превод Виктория Иванова, корица Радослав Донев

Юнас Юнасон: Убиеца Андерш и неговите приятели (и някои и друг неприятел)

Ако Юнас Юнасон те е очаровал мнооого със Стогодишния старец, който … и след това пак доста с Неграмотното момиче, то очакванията ти, както и при мен към третата му книга, преведена на български Убиеца Андерш и неговите приятели (и някои и друг неприятел) вероятно са голееееми.

ubandershinp3

Да ама не. Историята на Андерш всъщност може и да звучи любопитно, ако не си чел друго от Юнасон и необичайните, забавни до абсурд случки ти допадат.

Убиецът Андерш всъщност е основно поръчков побойник. В компанията на находчивите и предприемчиви Рецепционист и Свещеничката Андерш се оказва в центъра на печеливш бизнес, макар и силно неморален и още повече незаконен.

Във вихъра на историята Андерш се оказва привлечен от вярата и става поклонник на Исус, който иска да помага. Това веднага предизвиква бягството на тримата и още куп забавни случки покрай това.

На мен лично ми липсваше паралелната историческа нишка, задълбочените разсъждения и като цяло купонът от Стогодишния старец. Насилието в началото, макар и с дозата сатира на автора, ми бе в повече. Никъде нищо не ме спря да ме замисли или провокира.

Корицата (пак) никак не е адекватна. Убиецът Андерш не е убиец, не използва пистолет, няма атлетическо тяло, по-скоро е смешно пиянде и никъде няма и намек за Коледа.

(Май много рядко си позволявам да пиша за книга, която не ме е очаровала, по-скоро за тези книги не пиша. Но тук ми се струва, че трябваше. Осъзнавам колко е трудно след шедьовър да създадеш още един и още един все на висота. А всички очакват от теб …)

Пол Остър: Левиатан

72f8d9e091eb9b444ffc236a5ccc0d1dЛевиатан на Пол Остър е тук. Не го слагам с българската му корица, защото пак леко ме разочарова корицата. Но изданието е добро, преводът също, а книгата – една от най-знаковите на Остър, според мен е доста шокираща и представя една наистина не толкова приказна Америка на 70-те и 80-те.

Ако си падаш по криминалета – тази история е доста оплетена и динамична.

Ако си падаш по любовните истории – романът е доооста изпъстрен и с това.

Многопластова, интригуваща, замисляща, разтърсваща – историята за двама приятели писатели – Бен Сакс и Питър Арън те завърта и не дава да я изоставиш, докато не разнищиш живота им до край. Темите за отчуждението, големият град, оцеляването, битката за съхранение на човешкото и на човечеството са плътно представени.

Влюбвания, приятелски разговори, размисли за демокрацията, свободата, Статуята на Свободата, Фантомът на свободата, анархистични мотиви, може ли човек да промени хода на историята – всичко това и още много, което се изчита на един дъх.

„Независимо колко налудничави ни се струват нашите измислици, те изобщо не могат да се сравняват с непредсказуемостта на онова, което реалният свят постоянно ни поднася.“

„Статуята на свободата е символ, който не предизвиква противоречия… Тя въплащава по-скоро надеждата, отколкото реалността, по-скоро вярата, отколкото фактите и трудно ще се намери човек, който да заклейми нещата, които тя олицетворява: демокрация, свобода и разнопоставеност пред закона.“

„Ние съществуваме в настоящето, но само доколкото успяваме да вярваме в бъдещето.“

„Щом веднъж се обърнеш срещу себе си, лесно е да повярваш, че всички останали са срещу теб.“

„Книгите се раждат в неведение, а животът им след тяхното написване зависи само от степента, до която не могат да бъдат разбрани.“


ИК Колибри 2016
Превод: Иглика Василева
Корица: Стефан Касъров

Кронос. Тоя нещастник!

IMG_5410

 

Кронос. Тоя нещастник! е тийн роман. Само че не е само тийн.

Кронос е математически гений и наркоман. Живее с виртуалния си приятел и също математически гений Галоа. Смята, че всички го използват. И че носи само беди. Едновременно с това Кронос готви добре и в свободното си време чете книги и списания с математически задачи. Харесва Тина. И е съвсем като всеки тийнейджър днес.

Юлка поема темата със замах. Води ни из дебрите на разпилените мисли на самотния Кронос. Не ни спестява нищо. Нищо. Абсолютно нищо. И добре прави. И умело го прави. И смазващо го прави.

Семейството, училището, приятелството, отношенията между нас, човешкото, мракът, борбата, пътят… Макар Гошката да умира от свръхдоза в романа, макар Маринчи да пострадва също, а Кронос да е на ръба да го отнесе и него Рангел Миалко, книгата е оптимистична. И истинска. Плътна. Жива.

Кронос. Тоя нещастник! трябва да се изчете и от родители на тийнейджъри и от учители на тийнейджъри. А Юлия Спиридонова – Юлка, авторката на романа (автор и на цяла поредица тийн романи – Тина и половина, Графиня Батори) – уауауа Юлка е изключително смела да приеме тази тема, невероятно умеятелна да я опише толкова увлекателно, с лежерен тийн език, без да е назидателно или дидактично! Както Блажев казва: „Юлка е национално съкровище и нейната смелост да броди из детските животи по деликатен и съчувстващ начин заслужава адмирации.“

Плаках. На няколко пъти плаках, докато четях историята на Кронос. И се смях де, но по-малко. И се питах въпроси. И много обичам Юлка!

В допълнение – вече знаем, или поне се досещаме де, че поредицата ще продължи с Аксел. Но ще ви оставя сами да откриете това в края на романа.

Книгата е на Кръгозор. Струва 10 лв. Първо не харесах корицата. Но сега, след като я изчетох – харесва ми повече.

Да, Юлия Спиридонова – Юлка, както много пъти съм казвала, е такова щастие за съвременния млад читател! Толкова е хубаво, че я имаме – родната ни J.K. Rowling. Дано повече деца, младежи, родители и учители знаят и четат книгите й!

Кейт Аткинсън. Живот след живот

timthumb

Живот след живот на Кейт Аткинсън е един доста сериозен роман. Разказва за смъртта. И за войната, за безумието на войната, за съхраняването на човека във войната, под отломките, сред смъртта.

Романът е интересно заплетен. Урсула живее и умира много пъти. По различен начин. През различните версии на нейния живот разкриваме една уютна Европа от началото на миналия век, една объркана Европа на 20-те и 30-те, една опустушена Европа на 40-те, една възстановяваща се Европа след това.

Не, това не е женски роман, както може да ви подведе корицата на българското издание (умишлено не я слагам тук). Не, това не е забавен роман, както могат да ви подведат цитираните чужди селебритита, неизвестни никому тук. Не е и окултен, нищо, че Урсула живее много пъти живота си на страниците на книгата.

Това е болезнен роман за живота, семейството, отстояването на свободата. Живот след живот е дълбок размисъл за хода на историята и мястото на отделната личност в него.

В началото, до към първата четвърт си мислех, че тази книга не е за мен. Но после ме срази. Остави ме безмълвна. Да, темата за Втората световна война ме вълнува дълбоко. Да, всичко което се случва днес в света е сякаш още не сме си взели важните уроци от онова време.

Има една нежна нишка с лисиците в родния дом на Урсула. Много омайна. Има и много важни теми обиграни от различен ъгъл през различните й животи – майка-дъщеря, братя и сестри, баща и дъщеря, мъже, съпрузи, любовници, брак, секс.

Радвам се и благодаря на Колибри, че изчетох и мога да пиша този пост днес – 11-ти февруари  – деня, в който Урсула се ражда, много много пъти в Живот след живот.

Комплименти за Колибри за избора на това заглавие!

„Колко бързо цивилизацията може да се разпадне на своите по-груби основни части. Германците, най-ерудираните и най-възпитаните хора на света, а ето … Аушвиц, Треблинка, Берген-Белзен.“

„Жената пред нея беше изумително елегантна с разкошно самурено палто до земята, сребристосиво, но и тя стоеше там, чакаше търпеливо с кофите в хапещия студ.“

Пригответе се за труден път и я прочетете.

Юрт & Русенфелт: Човекът, който не беше убиец

FullSizeRender

От години не бях чела криминале, признавам. И все пак Човекът, който не беше убиец – Първа среща със Себастиан Бергман на Юрт & Русенфелт ме очарова.

Много заплетена. С доста пластове. Северна. Интригуваща. Човешка.

Себастиан Бергман е психолог, въвлечен по силата на случайността в разплитането на убийство в малкото градче Вестерос. Екстравагантен особняк, вълк-единак, той все пак успява (разбира се) да разплете плучая с човека, който не е убиец.

Макар и средна по обям книгата се чете бързо и с лекота. Действието те повежда и не те оставя преди да го завършиш.

Очаквам и следващите в поредицата Северно сияние на издателство Ера.

Фредерик Бегбеде: Windows on the World

IMG_1153

Някак странно е, че чета, дочитам тази книга ден след зловещите събития в Париж от 13 ноември 2015-та. Книгата на Бегбеде, посветена на 11 септември 2001-ва.

Вероятно много хора ще подминат този пост само заради името на автора. Съгласна съм – Бегбеде е автор и на доста скандални, спорни книги.

Windows on the World е друга, различна, важна, изумително тежка, дълбока, лична, философска, жива книга за сутришните часове на 11-ти септември, тези, променили завинаги Америка и целия свят. Една книга за живота в днешния свят, различен, в самота, в търсене на любов, в отказ от търсене на себе си. Една книга за демокрацията и свободата и какво ги определя, какво ги конституира.

Краят на света настъпва, когато сатирата става действителност, метафорите – истина, а карикатуристите се превръщат в сополанковци.“

„Имаме ли право? Нормално ли е да си чак дотам привлечен от разрушението? …Не е ли твърде рано да естетизираме цялата тази скръб? Изкуството, разбира се, не задължава и никой не посещава изложбата по принуда, нито пък чете книги насила.“

„Поука: когато сградите изчезват, споменът за тях остава само в книгите. Затова Хемингуей пишел за Париж преди смъртта си. Защото знаел, че книгите са по-устойчиви от сградите.“

„Единствената възможна революция е извън тази саморазрушаваща се система.“

„Единствената полза от демокрацията е, че можеш да я критикуваш. Тъкмо по това се познава дали живеем в демокрация.“

„Този роман използва трагедията като литературна патерица.“

От 8.30 до 10.27 минута по минута мъчително Бегбеде разказва ужаса на случващото се в луксозния ресторант Windows on the World в първата от двете кули. През врязването на самолетите, до падането на кулите. През погледа на един баща, завел своите двама синове вместо на училище в този ден – на разходка до „върха на света“.

„Някои секунди траят по-дълго от останалите.“

 

 

Резервен живот на Лидия Димковска

IMG_5499

Историята на двете сестри сиамски близначки Сребра и Звезда ме понесе. Дали защото са ми набори и съм била свидетел на събитията, в голямата им рамка, и в моя живот. Дали защото историята на двете сестри е меко казано необичайна. Дали защото разделянето им и разделянето на държавите от бивша Юголсавия съвпада и преходите са неизбежно съпроводени със загуби …

Отнесе ме романът на Лидия Димковска. Историята ме потресе. Балкански реализъм в най-суров вид. Смърт. Много безизходица и смърт, интерпретирани както само тук на Балканите можем да го направим. С една цинична пасивност. Живот без живот. И сила, идваща на инат сякаш. Въпреки обстоятелствата.

И благодарност, че тук и сега сме вече далеч от всичката мизерия и бездуховност на соц-а и времето след него. И таен страх, че някои все още живеят в него.

И да, нямаме резервен живот. Всеки от нас разполага само с един – своя.