5 съвременни български детски писателки, чиито книги си заслужава да имате

 

IMG_1329

В женския месец реших, че е добре да (си) припомня и споделя със света възторга си от тези наши съвременни големи създатели на книги за деца (защото далеч не са само писателки) и да кажа, че искрено се радвам, че ги има тези момичета, че творят и споделят и правят с написаното си този свят една идея по-приемлив някак.

Юлия Спиридонова Юлка – родната ни Дж.К. Роулинг! Историите на Тина, Кронос, Любими Попътечо, Жабчето – и за малки, и за големи, и за още по-големи момичета и момчета. Любима и на малки и на големи. Смела писателка е Юлка. И с размах. А колко прави, за да четат повече децата … и колко вяра има в тях!

Весела Фламбурари – неуморното Весе, което разказва историите на Мина – любими на всички! Но и още и още, а от любов към детската литература от български автори наскоро скочи в дълбокото с издателството си Ателие за българска детска литература „Горната земя“

Петя Кокудева – Петя е вълшебница на думите! Възхищаваме нейния изключително земен, неконвенционален и добър, изпълнен с радост и намиране на красивото поглед към думите, децата и хората въобще, към света.

Маги Благоева – мнооого мъдрост и силен порив към свобода от всичко написано от Маги … магия е!

Мая Бочева – за който още не знае Кой светна луната и не е виждал чудните книжки с прекрасни илюстрации на Мая – хайдеее! Вече са цяла поредица!

Ако нямате в библиотеката си поне по една книга от всяка от тях … е време да поправите тази голяма несправедливост сега! И да ги подкрепите, за да създават още!

И като бонус: Виржиния Улф. Собствена стая. Откровено книгата-библия на развитието на темата за равните права и мястото, отстояването на жените в обществото. Великолепно ново издание с твърди корици на Колибри. Чудна! Важна! Основополагаща!

И не, това не е осмомартенски пост 🙂

Гоце Смилевски. Завръщането на думите

IMG_3734

Още една прекрасна книга – Завръщането на думите на младия македонски писател Гоце Смилевски!

Като че доста отдавна не се бях гмуркала толкова назад във времето. Но това пътешествие, макар и в XII век, е толкова съвременно звучащо и поднесено без грам архаизъм, че е истински празник.

Любопитно е, че Гоце Смилевски разказва историята на една голяма любов – забранената любов на средновековния философ Пиер Абелар с Елоиза, но разказва историята през нейните очи. И да, болезнената (особено за онова време) история на жената, лишена от почти всички права. Роман за търсенето, вярата и любовта. Роман за голямата любов, видяна без завеси, без заблуди, без сладникавост или излишна романтика. Любовта от Елоиза към Абелар, любовта от синът им към неговия любим Вербум, любовта от макйа към син. Красива любов, силна любов.

Абелар е философ. А в мрачните средни векове философите са считани за аскети и ако изпитват плърска любов то не може да са философи. Затова и той иска да скрие връзката си със своята умна и очарователна ученичка Елоиза. Любовта им е силна, но натискът на обществото надделява. Роднините на момичето са разярени, разкривайки отношенията им и го наказват с кастриране. Елоиза е изпратена в манастир. Синът им е отгледан от далечни роднини.

Но не, това не е любовен роман. И макар да лежи на реални факти и истинските писма от Елоиза до Абелар – не е и исторически роман. Това е роман за силата на думите. Красив роман за силата на думите.

„Той самият бе дума, дума, която се казва при раждане и при умиране, дума за среща и дума за раздяла; той бе дума, без която моят живот щеше да бъде безсмислено мълчание.“

„И в това скитане през света и живота изпридахме тънката нишка на смисъла, която е по-важна и от дома, и от съня.“

Хареса ми превода на Божидар Манов. За корицата (отново) съм с особено мнение.

Откривам, че има издадени от Колибри и другите две книги на Смилевски на български – Сестрата на Зигмунд Фройд и Разговор със Спиноза и ще ги прочета с радост.

 

Юрий Андрухович. Дванайсетте обръча

990B65B4-EE54-407F-B656-19E6C0DB77F4

Отдавна чакаше на нощното ми шкафче Дванайсетте обръча на Юрий Андрухович. Авторът е много интересен – съвременен украински преводач, писател, музикант. А книгата му ме изненада много. Любопитно, че почти нищо не намирам за автора и тази книга на български език. Единствено едно видео от гостуването му в сутрешния блок bTV от 2013-та. Нито един блогър не намерих да е писал. А книгата е силно вълнуваща.

Австрийският фотограф Карл-Йозеф Цумбрунен се влюбва в украинка. Любовен триъгълник, леко криминални елементи, пътувания, Лвов – нищо особено, на пръв поглед, нали.

Всъщност Украйна е главната героиня на този роман. Украйна на кризата от прехода, на калта, мутрите, Украйна през различни периоди от последното столетие, с хората й, спадове и възходи, страхове, отчаяние, ежедневие … Превърнали се в юпита бивши комсомолски секретари, поети без музи, посредствени издатели, проституиращи момичета … целият колорит на славянската душа, търсеща своята свобода и идентичност, през свободията на мафиотските времена. Може би защото съм го живяла (макар и в България) това мътно време, изпитах (мазохистична вероятно) наслада да видя наситено и някак красиво описаното от Андрухович.

„Те съществуват между двете забранени територии, на тесния участък между два страха – от вчерашното и от утрешното.“

“Полицейска държава е тази, в която полицията е точно толкова всемогъща спрямо честните граждани, колкото е безсилна спрямо престъпниците.”

„Но не трябва да се забравя, че тук е Изтокът, а именно, че материалното тук никога няма да придобие решаващо значение.“

Браво на издателство Парадокс. Чудна корица от Дамян Дамянов. Преводът е великолепен – Албена Стаменова, Райна Камберова.

Благодаря ти, Вася, че сподели тази книга с мен.

Магда Сабо. Вратата

IMG_3341

Магда Сабо. Вратата. Хвана ме и за миг не ме остави. Болезнена и лекуваща. Сурова и красива едновременно. Човешка и нечовешка едновременно. Ювелирна и дълбока.

Емеренц, вечно работещата и невярваща жена, носеща тайни и раздаваща, е в центъра на романа. Пазителка на  ключовете към човешкото, отвеждащи към дълбоките ни, мразовити , митични съществувания. Плътен текст, детайлен и жилав. 

Благодаря за вероятно не лекия превод на Нели Димова и за великолепната корица на Дамян Дамянов, както и на Колибри, която правят романа достъпен и за българския читател.

Препоръчвам.

 

 

Самюел Бьорк. Пътувам сама

IMG_3061

Скандинавците направиха цяла нова категория съвременни криминални четива и със сигурност Самюел Бьорк е сред силните имена в списъка с автори в тази категория. Пътувам сама е дебютният му роман (Самюел Бьорк е артистичен псевдоним на норвежкия музикант Фроде Сандер Айин) и със сигурност ще се хареса на силните почитатели на криминалния жанр.

Романът е доста динамичен, на места напрежението е голямо, а и няма как да не е така при сериен убиец, избрал за жертва деца, който мъсти и е в партньорство с решил да забогатее през секта и ограбване на възрастни хора измамник. Няма да издавам повече от сюжета, но ще кажа, че романът се чете бързо, силно интригуващ е и поднесен приятно през гледната точка и историите на различните персонажи.

Ромен Гари. Виното на мъртвите

IMG_3014

За всеки, който обича Ромен Гари (а не познавам някой, който го е чел и не се е влюбил завинаги в творчеството му), Виното на мъртвите е чуден комплимент и неочаквана изненада.

Виното на мъртвите е последно издадената книга на Гари и то едва през 2014-та, в чест на 100 години от раждането на писателя. Макар да я пише като млад той не успява да я публикува. И носи всички атрибути на младостта – бунтът, абсудрът, гротеската, ненаситността, сарказмът в рязкост до болка, обществото ни – разнищено по всичките си пороци, нетърпението, помъдряването, търсенето, дълбаенето, пласт по пласт.

Този текст носи цялата тежест на времето си – между двете Световни войни, разрухата, низостта, дебнещата отвсякъде мизерия и смърт, отчаянието и способността на човека да погледне към всичко това с насмешка. Самоиронията е висшата форма на човечност във Виното на мъртвите.

Тюлип се оказва в света на мъртвите, в лабиринт от скелети, разлагащи се трупове, смърдящи и разпадащи се тела. И случка след случка се лута из долния свят на тъмнина, въшки, лицемерие, сласти, кал, гибел, омраза, присмех, брутална какафония от човешки крайности.

„Не бива никога да се мисли … никога да се разсъждава … От това много боли … от това много бързо се умира … като едното нищо“

„И не бива да се страхуваш: на човек, който е бил жив, адът не изглежда чак толкова лош.“

„Смъртта сполетява най-вече невинните.“

Поздравления за прекрасния превод на този не лек за превеждане текст на Красимир Кавалджиев. И за идеалната корица и оформление на Лъчезар Владимиров.

Благодаря на Вася, за чудесния, точен избор.


Забележка: книгата не е включена в този блог заради спонсорство. Подарък е от приятел и оценката ми е на база прочетеното, а не на други фактори.

Балада за Георг Хених. Човек забравило себе си обича.

IMG_2489

Балада за Георг Хених на Виктор Пасков. Истинска съвременна българска класика. Един от най-прекрасните текстове на български език за всички времена. Човешка. Дълбока. Истинска. Историята ни от близкото минало. Без филтър. Без фалш. Без милост.

Много е писано вече за тази книга. И малко е четена. Поне така ми се струва. Каквото и да допълня ще звучи слабо и клиширано, на фона на този великолепен текст. Бих се радвала, както много хора подкрепят идеята – Балада за Георг Хених да влезе в учебния план и да се учи в училище.

Купих си и изчетох тази книга отново заради приказната корица на Дамян Дамянов (надминал за пореден път себе си!) и заслужено добро ново издание на Сиела.

Ще си позволя само два цитата. Иначе цялата книга е задължителна. За всеки.

„В началото на този век, когато по жълтите софийски павета са пътували каляски, а в каляските – дами в кринолини и господа във фракове, когато в софийските градини духови музики са свирили потпури от „Ла Травиата“, когато Иван Вазов е разхождал кучето си пред Народното събрание и когато Оперната дружба е давала първи спектакли, в София са пристигали чешки и италиански музиканти, за да помогнат на неколцината ентусиасти да създадат българската музикална култура.

Бог знае какви мъки, несгоди и лишения са срещали в мисията си. Не ми се разказва за това. Изпитвам срам и мъка.“

“Не свири, защо забравило обича. Майстор забравило обича занаят. Клиент забравило обича цигулка. Цигулка забравило обича музикант. Човек забравило себе си обича.”

Задължителна.

Урания

urania

Урания на Блага Димитрова освен с мистичното си заглавие ме привлече с чудната си корица (комплименти за труда на Мариана Станкова) и бе сред избраните книги за лятната ваканция. Никак не сгреших, че я понесох именно нея към морето. Прекрасна!

Урания е книга за мъдростта на словото, дълбочината на думите и общуването между хората. Изпълнена с мистика и наука, дълбоки океани и далечен Космос, минало и бъдеще, преплетени в мислите и диалозите на героите.

Мисля си, че книгата ще се хареса както на хора, които се занимават с лингвистика, физика, астрономия, така и на любителите на словото в най-богатия му вид, на философски настроените и на търсещите романтика.

Урания е на 18, макар в моето съзнание винаги да я виждах по-скоро като 16 годишна (вероятно е сложено 18 от някакви морални съображения). Дочува глас, който я отвежда във вилата на професор-лингвист в срещата му с негов асистент. Влюбването е неизбежно, интимността също, но тя далеч не е само между телата, а е по-скоро между търсенето на смисъла и общуването между тримата.

Има някакво силно (поне за мен) усещане за късен соц, което не дотежава. Дори на много моменти ми звучи, сякаш е писана за днешния ден, макар първото й издание да е още от 1993 година.

Фабулата е динамична и мистична. Размахът на разсъжденията е пленителен и дава големия чар на романа. Замая ми се главата от наситеността и богатството на българския език, разгърнати до максимална степен в текста.

„Но преди да изрека думата, нека да я премълча, за да й отворя пространство и време. Защото какво е една дума сама по себе си без мълчанието около нея, което създава нейното подслойно ехо?“

„- Но в спора се ражда истината!
– И се убива най-голямата истина: правотата на другия да мисли различно!“

„Приемете впрочем другия човек такъв, какъвто си е, и се радвайте, че е различен от вас.“

„Срещата би имала смисъл само тогава, ако си постави за цел да не подчини едната на другата от позиция на силата или на „правотата“, не за дифузия между двете, не за превъзпитание, пази боже! Аман от превъзпитатели! За себепознание!“

 

Книга за другите

IMG_5683

Който е чел книга от издателство ICU знае, че всичко, което те издават е специално. И заслужава внимание. От подбора на текста, акуратността и сърцатостта на превода до великолепните им (винаги) корици.

Е, и Книга за другите не е изключение.

Под редакцията на Зейди Смит са събрани много разкази от съвременни автори, които ни разказват за другите. Любопитен детайл е, че разказите са писани специално за сборника и авторите са ги предоставили безвъзмездно, т.е. не са получили обичайния си хонорар. Което е чаровно, признайте си. И ги прави различни – и авторите и разказите. Средствата отиват за обучаване на бъдещи писатели.

Колекцията е перфектна за летните дни и отпуски, носи силен заряд човечност, много усмивки и удоволствие от случайната / неслучайна среща. Носи много силно усещане за тук и сега, за космополитност и за себе си, чрез другите.

„Свободата беше стеснена, отсята, амнезирана.“

Браво за корицата на Люба Халева и за превода на Невена Дишлиева-Кръстева, Надежда Розова, Елка Виденова, Бистра Андреева.

 

Рута Сепетис. Сол при солта

IMG_5608

„Сол при солта“ на Рута Сепетис (Salt to the Sea, Ruta Sepetys) е от книгите, които се помнят много дълго, а се четат на един дъх. От задължителните, поне по моя списък. И съм напълно склонна да се присъединя към New Yourk Times в твърдението „Най-забележителната книга на 2016“ и на Goodreads и Amazon, които я определят като най-добра книга за 2016-та.

Януари 1945. Войната е в края си, но не и за жертвите, които поглъща като безпощадна бездна. Германия и Русия завличат целия свят в битката си за надмощие и погубват милиони невинни. Полша и Източна Прусия стават главна арена на битки, глад, смърт … Сред всичко това все пак някои хора успяват да оцелеят и да запазят човешкото в себе си.

Историята е разказана през погледа на Йоана, сляпо момиче от Литва, Флориан, младеж-реставратор от Прусия, Емилия – 15 годишна полякиня, изнасилена от руски войници, Алфред – немски младеж, въвлечен във войната и Йоана, медицинска сестра от Литва.

Историята на бягството, оцеляването, потъването на „Вилхелм Густлоф“ – вероятно една от най-големите трагедии по време на Втората Световна война, с удавянето на на 9000 души на борда му.

„Отчаянието беше до такава степен осезаемо физически, че спокойно бих могъл да го рина с лопата от кея.“

„Мъничкото бебе се гушеше в прегръдките ми. … Как би могла да различи истините от лъжите? Щеше ли да повярва, че поляци, евреи, украинци, арменци и унгарци живееха заедно в мир в Лвов преди войната?

Войната беше изсмукала цветовете, оставяйки единствено вихрушка от сивота.“

„Ако историческите романи събуждат интерес у вас, проучвайте фактите, историческите документи, разказите и свидетелските показания на участниците в събитията. Те представляват раменете, върху които се крепи историческата проза. След като съвременниците на събитията напуснат този свят, не бива да позволяваме истината да изчезне заедно с тях. Моля ви, дайте им думата.“

След Тесният път към далечния север, който прочетох миналото лято и ми разкри Втората Световна, погледната от към войниците от Австралия, Нова Зеландия, хванати в плен в Азия, Сол при солта допълва картината през погледа на цивилните поляци, литовци, прусяци, в бягството им от / между еднакво безпощадните и загубили всичко човешко немски и руски войски. Войната ще е винаги неразбираема за мен, нелепа и грозна. Иска ми се да се поучим от всички войни и намерим по-скоро път към човечни решения, заедно, всички.

Сол при солта не е леко четиво. Но ми се иска повече хора да прочетат тази книга.

Присъединявам се към призива на Жоро към Сиела да издадат и другата книга на Рута Сепетис – Between Shades Of Gray.