Наследството на Орхан

IMG_6729

Наследството на Орхан на Алин Оханесян – Вася ми я даде, след като преди време гледахме двете Раната и изплакахме цяла кофа сълзи.

И отново сълзи, сълзи, сълзи. Незатворена рана от преди 100 години.

Семейството на Лусин и още хиляди арменски семейства разтурени, убити, преследвани, прогонени, прокудени, ограбени, обездушени, лишени от живот. Милион и половина арменци. Геноцид.

Историята на 15 годишната Лусин в опита й да спаси семейството си, в загубата на всички най-близки – баща, майка, сестра, брат. Убийства, изнасилвания, грабежи, бягство. За силата на духа и живота след толкова много смърт. За любовта, прошката към другите, прошката към себе си, силата да продължиш, да се бориш, да вярваш. За силата на любовта. За тежкото наследство, което рано или късно откриваме, че носим. Всички ние.

Чете се на един дъх. С много, много тъга в сърцето.

p.s. Може би една наистина силна корица би дала друг живот на тази книга. Тази далеч не грабва …

Блог на 8 години – ха честито ми!

IMG_0695

през ноември 2006-та, преди 8 години (уау!) започна живот този блог 🙂

дори не мога да повярвам, че е минало тоооолкова много време, сякаш беше вчера

няма как да не кажа благодарност за Гори, която тогава ме насърчи „абе не ти ли е време да иаш блог?!“, за Тони Валяков, който така любезно хоства този блог оттогава насам, към всеки, който ме е провокирал да пиша или е чел и коментирал тук

блогът ми носи много нови приятели, понякога хейт, често приятни изненади и най-вече удовлетворение

почетпи се с тези сурови home made бонбони по повода, и да продължаваме заедно напред!

спомени от соц-а: обещавам, че повече няма да бягам от час

tabela

завърнах се в спомените си и реших, че няма да е лошо да опиша случки от соц-а, които помня. вероятно мнозина са ги забравили, предвид носталгията и желанието да се върнем в бай-тошово време.

трябва да сме били 10 клас. Капка Курдова се наричаше другарката по химия. беше дребна жена, с тънки устни. строга. използваше често показалката, за да тропа настойчиво или наказва. викаше. със сигурност не беше от любимите учители на никого. а с това и химията ни ставаше доста противна.

щяхме да имаме контролно по химия. последния час в една сряда. страх. но решихме да избягаме. целия клас. някак наистина ни се получи – избягахме всички от час. просто си тръгнахме. не го бяхме правили никога. за отсъствие от час се пишеха неизвинени, викаха се родителите, четеше се конско. някои ги викаха при директора, при повече и в педагогическа стая.

на следващия ден рано в клас влязоха класния ни, другарят Калфов и директорката на училището. всички се изправяхме при влизане на другари в класната стая. дангалаци на по 16-17 години. в престилки момичетата, момчетата с панталон, риза и сако. в онзи неприятно син блудкав цвят. еднакви всички.

„кой даде идеята?!“ крещеше класният. „кой?!“. директорката мълчеше и ни гледаше свирепо. той викаше с цяло гърло. бяхме на четвърти етаж на училището. гласът му кънтеше до първия. крещя поне 30 минути. ние мълчахме. „вадете тетрадките!“ почти не му беше останал глас. „вадете тетрадките и пишете! всеки по 1000 пъти да напише „обещавам, че повече няма да бягам от час!“ и докато ние започваме да пишем ни накараха всеки да стане и да повтори по десет пъти „тържествено обещавам, че повече няма да бягам от час!“. един след друг. 38 ученика.

много ни викаха в училище. и пръчките и други сходни методи бяха често включвани в действие.

и не, не ми говорете колко добре живеехме в соц-а. дори някой да е живял добре, всички (всички) живеехме в пълна несвобода. а това няма как да е добре.

#спомени #соц-а #България #делаидокументи

почит към жертвите на комунизма

IMG_5559

не само на Народния съд, защото преди него още на 9-10 септември са избити хиляди без съд и присъда. следва Народният съд. следват лагерите, изселванията, гоненията, забраните. на „капиталистите“, но и на не малка част от „своите“, вероятно искрените идеалисти, вярващи и борещи се за справедливост.

на 1 февруари 1945-та година са пратени на смърт повече български генерали и висши офицери, отколкото са загинали във всичките войни, водени от България до тогава.

толкова години по-късно не сме си взели още урок от историята. и не, тук не говоря за призраци. говоря за жертви. за избитата интелигенция, за цвета на нацията – регенти, министри, депутати, офицери (да, тогава това са били истински достойни хора!), за отнетото бъдеще, за предателството, за пошлостта, жестокостта, цинизма. думите са слаби. тъгата – голяма.

години по-късно официално извинение още няма. народът е забравил. няма лустрация. керванът си върви …

на снимката: деца от квартала в края на 30-те.

„Унищожението на миналото е възможно най-лошото от всички престъпления. Хора дори с най-ярка интелигентност могат да се раждат, живеят и да си отиват в грешки и лъжи. Човешката душа има нужда от истината и от свобода на изразяването. Всички грехове – опити да се запълни празнотата.“
Симон Вейл

още по темата: Кратка история на БСП, видео Кървавият четвъртък 1945, обръщение на Росен Плевнелиев по повод Деня на почит към жертвите на комунизма

da capo. започни отначало

da capo /Започни отначало/ на Александрина Пендачанска е нежна, лека, романтична история, която върви прекрасно с мързелив следобед и чаша горещ шоколад

този откъс, който си избрах да споделя, не е никак представителен за книгата, дори напротив, но е актуален в дните на хората тук в момента:

Въпросите за истинската идентичност на комунизма, за хората, които го бяха познали и живели, останаха незададени, отваряйки място на едно голямо, мастодонтско НЕ, което се срещаше на всяка крачка в това не-осмислено време на не-изповядани грехове, не-разследвани престъпления, не-произнесени присъди, не-опростени вини, не-признати грешки, не-осмислени провали, не-разказани животи, не-написани книги, не-заснети филми и т.н. Катарзисът остана не-случаен. На негово място се случи друго: нихилистично – неовъзмездено – неудовлетворено – нескончаемо невремие, което се живееше никак си от едни никакви хора.

Райна, благодаря ти!

Виктор Суворов. Освободителят.

IMG_0416

личното ми виждане, че една от причините така лесно да стигнем до ситуацията в последните месеци в България е кратката ни памет за събитията от преди това. някои млади „леви“ днес казват „стига сме вадили призраци. каквото било – било“. позволявам си да не се съглася. ако наистина забравим – рискуваме да повторим. а това, вярвам, няма кой да иска да се повтори.

изкуството има за задача да удължи паметта на хората, да пренесе най-важното, това, което не бива да се забрави. нашето изкуство, по вероятно обективни причини, все още има да се връща към темата.

прочетох освободителят на Виктор Суворов. документална. реализъм. до крайност. жестокост всеки ден, всеки миг. без грам уважение към човека. към живота.разказва за армията и живота в нея. по-скоро липсата на живот. абсурдът изведен в мяра.

мда, всяка прилика с реални лица и събития от близкото ни минало и настоящето в България не е никак случайна. задължително четиво за всички, които не излизат на площада да протестират, които гласуват за същите отново и отново.

„да не мислиш, че като дойде 1980-та ще има комунизъм? кур ще има. а мислиш ли, че някой ще потърси сметка на партията за лъжата? никой няма да й потърси сметка“

“ – на какво се дължи всичко това?
капитанът ме изгледа и рече:
– на системата.
първо началниците биват издигани по политически критерий, избират не онези, които знаят или искат да се научат, а онези, които са идеологически подковани; второ, нашата система се нуждае от отчети, рапорти и постижения. на това се крепим.“

„а министърът на отбраната се смая от способността на О толкова бързо, убедително, красиво и навреме да излъже, без да му мигне окото … така се роди Главното управление на стратегическата маскировка, а полковник О няколко месеца по-късно получи четвърта звезда и стана армейски генерал.“

писах и за Солженицин

#оставка

спомени от барикадите #дансwithme

времето е онова мътното време на 89-та, 90-та, 91-ва

за това как дойде 10-ти ноември при мен съм разказвала, а ето и за след това

в университета сме, първи-втори курс. има стачка. помня я бледо някак, а някак много ярко. отмениха ни сесията. остана за есента. топло е. ние сме в Ректората. отпред има нещо като барикада. да, като по филмите за Френската революция. ама наистина. ние сме еднакво млади и ентусиазирани. някои преподаватели са с нас. хората, неучастващи, са уплашени. промяната е голяма. толкова голяма, колкото младите днес не могат да си представят. времето е гладно. по-гладно от соц-а, когато имаше малко. въпреки нямането на барикадите от време на време се появяват хора, различни, носят сандвичи, вода. приемаме всичко, делим си. говорим. говорим. говорим.

после нещата са някак ок. за малко.

зима 96-та, 97-ма. повече позната като виденовата зима. зимата на още по-голямата немотия. пак барикади и пак отменена сесия, но този път е зима. студ. национална стачка. два дена София е без градски транспорт. ходим пеша. пак до Ректората. на третия ден се случват събитията при Парламента. протестиращите нахлуват. в тази зима моята заплата в Софийски университет стига колосалната сума 4 долара за 1 месец, за месец февруари … вероятно непреживелите го не могат да си представят, на фона на днешното охолие в магазините – влизаш в магазина за хранителни стоки и рафтовете са празни, празни. тук-там само изостанала консерва домати или пакет обикновени бисквити.

за всеки, който не е минал през тези две изпитания днес вероятно звучат като истории, останали отдавна в миналото. като човек, преживял на два пъти всичко това виждам, че твърдо сме поели пътя към нов подобен сценарий. и да – това е сериозно и да, това е реално. свидетели сме на 50 дена умела работа на упралвяващите ни именно в тази посока.

photo

как попаднахме отново в 90-те

#дансwithme

ру на Ким Тхуи

ru

Ким Тхуи ме хвана леко за ръката, приятелски, нежно и ме поведе из ситните си истории, на своя живот, на Виетнам, които ме натъжиха и разплакаха. спомени от „онази част от историята, която не ще намери място в класните стаи“. идването на „новата власт“, жестокостите, нереалностите, които тя води със себе си, бягството, оцеляването, проговарянето наново, в новия свят. тих разказ, въпреки виковете, нежно разказан, въпреки бруталните сцени, пълен с любов, със семейство, с топлота и живот.

„войната и мирът вероятно са приятели, които си играят с нас, както им е угодно“

„родителите ми често ни казват, че няма да могат да ни оставят пари в наследство, но какво от това, след като вече са ни завещали богатствата на паметта си, които ни позволяват да доловим красотата на грозд глициния, деликатността на някоя дума, силата на очарованието. И още по-важно – подарили са ни крара, които да ни носят към безкрая на мечтите ни“

от всички книги, които изчетох за соц-а и прехода, за пътя от онова време в това, сякаш тази най-силно, най-дълбоко ме достигна. искрено я препоръчвам.

капитализмът: десет грешки, които допуснахме за десет години

1. Счетохме, че “социализъмат” си отива – да, ама не, както казваше един виден журналист, или по-точно отива си, но бавно, защото нещо, отгледано с толкова усилие и насилие, насадено отдавна, не си отивало толкоз лесно, както стана ясно пост-фактум.
2. Решихме, че капитализъм се прави лесно – заблудата дойде от факта, че оттатък завесата се оказа много хубаво (или поне така изглежда) и си помислихме, че хубаво и лесно са синоними. За жалост обаче капиталзмът излезе костелив орех, дето не било лесно да се счупи с прогнили от реален социализъм зъби.
3. Направихме нов бардак без много-много да сменяме мебелировката и персонала (едно: поради липса на средства; две: от хуманни съображения), най-вече поработихме по замазката на фасадата. По стара народна мъдрост нов бардак така не се прави.
4. Забравихме за свободата на словото, защото то не било както си го мислехме преди, а все имало някой друг да дърпа конците, особено когато размерите са “като една човешка длан” (движението на гласните струни зависело от два фактора: мозъка и мускулите).
5. Не забранихме със закон шуробаджанащината и както отколешната традиция повелява продължихме да назначаваме, “приватизираме”, “реституираме” и извършваме други политически, икономически и т.н. активности по пряка до трето коляно линия или по съседски (‘щото знаеш ли кой всъщност е таткото на отрочето?!).
6. Не създадохме конкурентна среда, къде за да не платим висока социална цена, къде за да не накърним некадърността, къде по други мотиви и с това сложихме поредното малко камъче, дето обръща голямата кола, по пътя на новото.
7. Избягахме, с илюзията, че така ще избягаме от себе си, щото “там” е по-лесно (както бе споменато по-горе “хубаво” и “лесно” по погрешка се отъждествяват). Сега вече не ни стиска, страдаме от носталгия, но ни е страх да се върнем, защото ще станеме смешни в очите на другите, и най-вече в своите собствени очи (затова понякога ги държим широко затворени).
8. Не се подготвихме за това, което ни чака и зимата пак ни свари по чорапи, защото все отлагаме, все чакаме на някой друг (както ни учеха, има кой да мисли за нас, напр. тигани, партийни лидери и др.), а и нямахме учебници, от които да се учим на капитализъм, защото всичко, което висеше по рафтовете на библиотеките допреди десетина години бе Марксизъм-ленинизъм, в подходяща за поддържане заспалото състояние на масите трактовка.
9. Оставихме се да ни излъжат, защото бяхме фатално свикнали с това все да ни лъжат през десетилетията и не можехме да различим лъжата от нелъжата, пък и може би ни беше по-лесно така.
10.  И да продължават – все още не можем да се окопитим от това и не разбираме или не искаме да разбираме кой кого лъже, а най-лошото в случая е и, че май вече взе да ни става все едно защо и как.

един мой текс от април 2000-та година, публикуван в списание SAX

безчинствата на комунизма

едно от най-големите безчинства на комунизма е т.нар. „народен съд“. на 1 февруари 1945 г. в аулата на Университета осъждат на смърт политическия елит на страната. вероятно една от основните причини днес да сме на този хал.

На тази дата през 1945 г. първи състав на тъй нареченият народен съд обявява смъртните присъди на 67 депутати от 24-ото Народно събрание, 22-ма министри начело с министър-председателите акад. Богдан Филов, Иван Багрянов, Добри Божилов на правителствата от 1941 до 9 септември 1944 г., 47 генерали и висши офицери, 8 царски съветници и на регентите на малолетния цар.

да, ако Германия днес се срамува, че е „родила“ Хитлер, ние би следвало да имаме не по-малки основания за срам с нашия „народен съд“ – масова кланица, масово убийство на целия ни елит. след този акт безчинствата продължават – семейство след семейство – интелектуалци, предприемачи …

От всички държави от Оста – съюзници на нацистка Германия, смъртните присъди в България са най-много, броят им смайва чуждестранните наблюдатели и става тема на европейски вестници…

според баща ми – свидетел и жертва на всички тези събития – днес е по-добре да забравим за целия този черен период от историята на България. мисля, че въпреки болката, историята не бива да се забравя. трудно ще е на днешните хора да разберат онова време, но има поуки, които още не сме взели. и грешки, които има опасност да повторим.

народният съд – най-масовото убийство

погубените 1945-та

линчът наречен „народен съд“ – в дневник

България преди 9-ти е била рай

Българската гилотина