Анна Ин в гробниците на света. Олга Токарчук

 

IMG_3262

Анна Ин в гробниците на света на Олга Токарчук ме очарова и я четох бавно, за по-продължителна наслада.

Толкова нежен, а в същото време тревожен текст. Толкова абстрактен и магичен, а в същото време толкова актуален, належащ, запълващ огромна пропаст от мълчание за това какво правим с нашия свят, с нашата планета.
Историята в книгата се базира на един от най-старите митове в историята на човечеството – вечен, метафизичен, митологичен. Този дълбоко човешки роман, който Олга Токарчук поставя сред най-важните в своето творчество и вече се нарежда сред моите най-любими текстове от нея и в съвременната литература.

„Целият свят е скривалище, местата за криене са полетата, пещерите, горите и потоците, входовете и таванските помещения, подлезите и мазетата. Собствените гардероби, собствените дрехи; затварянето на клепачите. И докато човек бяга, дотогава е преследван.“

„Аз … зная как са направени хората отвътре – приличат на градове – изглеждат могъщи, широки, големи, но всъщност са крехки, слаби, състоят се само от дупки, от липси, от празни пространства … Цялата им основа е излята от страх, боят се от болката, от старостта и смъртта, боят се от времето и от собствения си мрак.“

„Единственото, което биха могли да видят, е как светът става по-огромен, как набъбва ри размерът му става все по-голям, ясно е, че е прекалено голям за човека.“

Браво за ICU за великолепната работа по българското издание, превода на Крум Крумов и за чудната корица на Таня Минчева.

Берлин помни. 1961 – 1989. И София.

IMG_4624

Паметта на градовете ни е важна. Събаряме стени, но оставяме спомен за тях.

Защото миналото тежи.

На много места в Берлин няма да видите стената, стояла межди 1961 и 1989 и разделяла града, Германия и света на две. Но стената е там, преминава през улиците.

В София е по-различно. Съборихме Мавзолея. Паметникът на Съветската армия още стои … – най-високият паметник в София …

По-рано тази година, на 9 септември имахе хубава акция за припомняне най-зловещите места от соц-а. Поставиха се 9 стикера на паметните места. Само този стои към 9 ноември.

IMG_4890

 

Захарното дете. Олга Громова

IMG_4289

Захарното дете. Историята на едно момиченце от миналия век на Олга Громова не е само детска книга. Корицата го подсказва. И със сигурност е история, която е нужно да се знае и е много хубаво, че Издателство Точица са ни я издали и на български. Ще ми се да се учи в училище, хайде, да не се учи, не да се чете задължително, но да се чете, да се помни, да се говори, да не се повтаря историята в тези нейни мрачни, кървави години, които не са пощадили дори и децата и са оставили много дълбок печат върху съдбите, душите на много, много хора.

Историята на Стела ни отвежда в Съветския съюз през 30-те и 40-те години на миналия век – мракобесни времена. Стела е на 5, когато баща й е отведен в лагер, а с майка й са изселени от Москва. И все пак, достойните хора успяват да съхранят човешкото в себе си, дори при тези тежки условия. Истинска история, записана  по разкази на Стела Нудолская.

Най-пленителното е, че на фона на унищожителните събития детето остава дете, с човешка доброта, да и доста наивност, но доброто повиква добро у хората и не оставя лошото да го скърши. А това дава надежда. Затова и препоръчвам тази книга. Защото ни позволява да запазим вярата в хуманността, казва ни, че е възможно да се съхраним като човеци дори в най-смазващата жестокост.

„Добрият човек няма страх от нищо.“

„Добрият човек развръзва всички възли сам.“

„Добрият човек умее да търпи…“

„Не си позволявай да се страхуваш“

За всеки е тази история. За всеки човек, малък или голям. Вероятно по-малките няма да разберат, че всичко това се е случило наистина, а на по-големите ни е трудно да осмислим как е възможно и най-вече защо …

Великолепен превод на Здравка Петрова. Изумителна корица на Издателство Clavis. Благодарности за Издателство Точица!

Доходното здание в Русе – вдъхновяваща история с провокативно име

IMG_2371

Пристигаме в Русе за голямото събитие за електронна търговия (вероятно най-мащабното по тази тема в България) – eCAConf2019 и като локация е указано „Доходно здание“. Картата показва центъра на града. На площада сме и се оглеждаме. Виждаме красива, великолепна, като излязла от приказките сграда и отделяме време да й се възхитим. Мааалко закъсняваме за конференцията, но решаваме да попитаме по-възрастен човек в парка в центъра каква е тази сграда – „Това е Доходно здание!“

От една страна се радваме, че именно в тази чудна сграда се провежда конференция за електронна търговия. От друга се питаме за името. Човекът любезно ни обяснява – това е сграда, построена межди 1898 година и 1902 година с пари от дарения от предприемачи в Русе. Събрали са пари, построили са я с идеята всички доходи от нея да отиват за училището, читалището и библиотеката в града!

Научавайки това си давам сметка, че не случайно се казва, че „Европа влиза в България от Русе“ 🙂

Бизнесът дава пари в града да има образовани хора и култура! Бизнесът, повече от 100 години назад е знаел добре какво е отговорност и е нямал нужда от НПО и КСО и други подобни, за да действа в името на хората, на развитието.

 

IMG_2370

Много хубаво, че сградата изглежда добре, дограмата е сменена (не с дървена, но все пак) и радва всички. Редно е да се каже, че това великолепие е по проект на виенския архитект Петер Паул Бранк.

Браво за Русе!

IMG_2369

Още за Доходно здание – в Уикипедия.

Арменците в Силистра

IMG-8585

През месец май водих обучение по медийна грамотност в Регионална библиотека „Партений Павлович“ в град Силистра. Библиотекарите от района, които присъстваха на обучението, бяха изключително мили и гостоприемни. Когато разбраха, че съм арменка ми дадоха тази книга „Арменците в Силистра – минало и съвременност“ на Иван Занов и издействаха да отворят специално за мен арменската църква в Силистра, която се оказа най-старата арменска църква в България. Разгледах я и дълго си бъбрих с възрастния арменец, който сега се грижи за нея.

Пиша това, за да споделя, че ми стана много мило – и за книгата, и за възможността да посетя църквата, и от великолепното отношение от страна на дамите от библиотеката.

Книгата е малка, но изумително подробно разглежда историята на арменците в силистренския край, с много факти, имена, цифри. Авторът – Иван Занов явно е бил много интересен човек, с любопитство към темата и желание да се рови и изнамери по села и градове от околността кой, какво и как.

За самата църква – много е красива! Никак не е типична, вероятно защото е доста стара. И има защо да се посети и види.

Благодарна съм, че можах да се запозная с тези хора, книга и място.

Империя. Джеръми Паксман

IMG_6974

Историята на Британската империя в 380 страници, поднесена с чувство за хумор, без спестени детайли, по интересен и силно увлекателен начин. Не мислих, че е възможно, но Джеръми Паксман е истински майстор и Империя е книга, която си заслужава.

Как се създава и как просъществува най-голямата империя в световен мащаб? Столетия отнемат да се изгради, а само десетилетия да се срине. Величие, авантюризъм, трудни решения, смели мореплаватели … но и високата цена – съдбата на милиони и прекроен свят. Как е възможно да функционира подобна световна машина? Изключителен разказ за историята на Империята, която никак не малко засяга историята на човечеството.

„Тази система – разкош, граден върху нищета – можела да оцелява само благодарение на насилието.“

Тук мнооого познато ми звучи и някак, като бивша част от империя (хм, не една, две дори), виждам следи у много хора около себе си, на които сякаш е добре внушено каквото е било и за всички колониални населения на Британската империя: „… местното население били считани за мързеливи, наивни и некадърни …“

„Мотивите били комплексни – понякога от военно, понякога от търговско естество, задоволяване на алчност или научно любопитство, разпространяване на религия, освобождаване и потисничество, осигуряване на работна ръка и отърваване от излишни работници, … но водещата и най-властна подбуда за пътешествия и колонизация били парите.“

„… работата по управлението на колониите преминала от ръцете на колоритните строители на империята  в ръцете на скучните им наследници, за които, както правилно преценява Х. Дж. Уелс „империята и цивилизацията са просто нещо, което им се е случило, също както пресните марули се появяват през питомните зайци. Те не разбират как са ги получили, няма да знаят и как да ги запазят.““

Намерих доста прилики и аналогии с други империи, не само държавни, но и икономически. Много любопитни детайли разбрах. Хареса ми, че надникнах в различни краища на света и историята им.

Хм, за Тасмания, за която съвсем наскоро четох (и писах – Смъртта на речния водач) – и не само за там, ми бе много тъжно. За много от местата и личностите четох допълнително, за да си изясня. Завладяваща е книгата на Паксман. По-късно видях, че май има и сериал, ще потърся.

Вася, благодаря ти, че ми я препоръча и даде.
Ако не става ясно – много ми хареса. Препоръчвам.

Доброто ни свързва. Историята на децата от две училища с едно и също име

31590522_1843103965711713_6159484561370644480_n

Споделям тази история с голямо вълнение. Защото е красива, трогателна, добра. Защото вероятно няма да я видим по телевизията, а ми се иска повече хора да научат за нея.

Гюлсевер Рамис, Директор на ОУ „Д-Р ПЕТЪР БЕРОН“, с. Чернолик мисли как да намери средства, за да отбележат тържествено 110 години от създаването на училището тази пролет. Гюлсевер Рамис иска да може да се помогне на тези деца по някакъв начин да изживеят емоционално празника, да не се чувстват изолирани. Пише писма със зов за помощ към всички училища в България, които носят същото име – „Д-Р ПЕТЪР БЕРОН“.

Получава един-единствен отговор и той идва от ЧОУ в София „Д-Р ПЕТЪР БЕРОН“.

Директорката на ЧОУ „Д-Р ПЕТЪР БЕРОН“ Галина Пенева изпраща на свой ред писмо до родителите на учениците в подопечното й училище. Те се отзовават много активно и бързо. Резултатът е видим на снимките по-долу! Голям камион дарения за децата от село Черногор – играчки, дрехи, книги.

31855776_1843103925711717_8930655868010102784_n

Гюлсевер Рамис, Директор на ОУ „Д-Р ПЕТЪР БЕРОН“, с. Чернолик.

Айлин, която ми разказа тази история ми сподели, че децата, а и възрастните около тях са били истински щастливи и в този ден и от получените внимание и подаръци.

 

31945439_1843104179045025_500038719873482752_n

Децата разпределят даренията.

31870633_1843123825709727_4012331247895314432_n

Снимките взех от фб на ЧОУ Д-р Петър Берон.

Историята научих от Айлин Бекир, с която се запознахме на обучение в Регионална библиотека Партений Павлович – Силистра. Благодаря й!

Ако историята докосна и теб – сподели я, предай нататък!

Ура за Алекс Кръстев и Аз чета!

33183978_2354255801281484_3080674539844141056_n
Аз чета е голямо явление за България. Аз чета е проект, който направи четенето модерно и превърна темата в доста актуална онлайн. Това стана с много усилия на много хора в последните няколко години. За историята на този проект разказва създателят й Алекс Кръстев.

На снимката Алекс и Милена Ташева взимат награда тази седмица за кампанията на Аз чета Писател назаем на ПР Приз, кампания, по която са работили с Диляна Денева, Диана Василева, Мартина Ламбова, Габриела Кожухарова, Ася Ангелова, Вал Стоева, Цветомила Димитрова.

Това е интервю с Александър Кръстев, направено от Евдокия Яцута, студент магистърска степен, НБУ.
AzCheta-Logo-New-Wide

Какво Ви мотивира да започнете проекта „Аз чета“?
През 2006 година, когато започвах личния си блог, говоренето за книги реално липсваше, не само онлайн, но и офлайн. След като се оказа, че 3-4 поредни материала в него са посветни на неща, които съм прочел наскоро, реших да ги обособя в отделен блог за книги. Ако сега книжните блогове са мода, то преди 12 години бяха нужда.

Пред какви трудности се изправихте?
Книгоиздаването у нас е консервативен сектор и когато средната възраст на екипа е 21 години, трудно те приемат насериозно. Успяхме обаче да преборим всички предразсъдъци и 12 години след началото сме един от най-разпознаваемите брандове и предпочитан партньор за повечето български издателства. О, и средната възраст продължава да е някъде около 25 🙂

Кои бяха ключовете моменти при развиването на проекта?
От самото начало имах ясни идеи как да развиваме „Аз чета“ – с постоянно разширяване на общността от пишещи. Бях сам не повече от 2 седмици, след това започнаха да се включват приятели, а после и непознати, които… бързо се превръщаха в приятели. През 2008 година започнахме да публикуваме новини, а малко по-късно преминахме от блог към пълноценен сайт.
Мисля, че 2017 г. беше ключова за нас – спечелихме националната награда за литература „Христо Г. Данов“ в категория „Електронно издание“, започнахме кампанията „Писател назаем“ и създадохме нишовата дигитална агенция BookMark с услуги за издателства.

Представяхте ли си до къде ще стигнете в началото?
Определено не. Но винаги сме се стремели да ставаме по-големи и с по-голям обхват към читатели, на които да разказваме за хубави книги.

Знаехте ли с какво се захващате?
Мисля, че в зората на блоговете никой не си е представял какво ще последва.

Следвахте ли определен план за развитие?
План по-скоро правим година за година, анализирайки предишните периоди. И винаги се стремим да надминаваме очакванията.

Пред какви предизвикателства се изправяте днес?
Днес основният казус е как от любителски този проект да стане напълно професионален. Това означава промяна на работните навици за част от екипа, но и засилване на доверието на издатели, за които книжният маркетинг например и слабо позната зона.

Какви са бъдещите Ви цели?
Вече обособихме няколко свързани бизнеса около „Аз чета“ – дигиталната агенция BookMark, която предлага маркетингови услуги за издатели, както и редакторски услуги. Много е вероятно скоро да задействаме и друга посока, която стои „на трупчета“ от няколко години – създаване на съдържание на английски език.

 

Историята на Зара и Иво, които са родили Дани и Вальо в сърцето си

paskalevi_01

Още едина мила история от Мария Касимова-Моасе!

Това е една история, в която двама души, които се обичат и имат много обща любов за раздаване, намират точно тези други двама души в целия свят, които имат най-силна нужда от нея. През април 2017 година моите двама герои официално стават кандидати за осиновители и се подготвят с години да очакват помечтаното малко момиченце. Съвсем случайно в един дъждовен ден Зара съзира паднали до улична канавка двойка малки куклички тролчета. “Бяха новички такива, чистички, момиченце и момченце“, припомня си тя, „и реших да ги заведа у дома.” Вкъщи ги изкъпала, разходила ги из стаите и някак спонтанно казала на Иво: “Ето ги нашите дечица!”.
Няколко дни по-късно получила обаждане от агенцията по осиновяване с предложение да посетят братче и сестриче, настанени в две приемни семейства. Разбира се, на другия ден отпътували за селото, където в две съседни къщи живеели децата…Така през август 2017-та Зара и Иво станали мама и тати на Даниела и Валентин… До ден днешен те поддържат връзка с приемните семейства. И смятат, че децата са имали истински късмет с хората, които са се грижили за тях преди.

Децата, като старите хора, имат способността да изричат на глас някакви сякаш вселенски прозрения. Един ден Зара и Иво гледат с децата си записа от някогашната си сватба. Дани ужасно се впечатлява от ритуала с ритането на менчето с вода и тълкуването на цъфналите пъпчици, излетели от него. Според диджея те предвещавали две деца – по-голямо момиченце и по-малко момченце – които, забележете, ще дойдат при тях по едно и също време. “Мамо, тати!“, възкликва очарована Дани, „ама вие сте ни повикали още на вашата сватба! Аз сега разбрах – вие сте ни родили във вашето сърце!”…
***
Дани е малко, слабичко и пъргаво момиченце с удобно къс бретон, ококорени очички и усмивка, която от само себе си ти дърпа крайчетата на устата в нова усмивка. Влетява в стаята, в която чакам да се срещна с родителите й, и се впуска да обяснява на един впечатляващо академичен за шестте си години български език какво точно прави майка й в момента. В петте минути, докато пред мен се визуализира стройната четиричленна единица, наречена семейство Паскалеви, опитвам да разбера малко повече за майката Лъчезара и бащата Иво от малката им дъщеря Даниела.
“Моля те, Дани”, казвам, “разкажи ми нещо хубаво за мама и татко!”. “Амииии…“, върти очички тя, „те непрекъснато се целуват!”. “Ооо, така ли?! Ами това е толкова хубаво!”, възкликвам аз. “Дааааа, целуват се! Даже се целуват по устата”, допълва моята нова приятелка. “Хората, които се целуват без повод, се обичат”, решавам да обобщя аз. „Пък тези, които се целуват по устата ей така, без причина, направо се обичат ужасно много!”
На Дани й трябва половин секунда да преработи тази информация, да я съотнесе със своето семейство и да ми заяви: “И аз целувам мама по устата!”
След което, сякаш да ми докаже, че масовото целуване в тяхното семейство е факт, се мята на врата на татко си Иво. Зад него се появява и Зара, заедно с едногодишния Валентин. Само след три минути Зари и Иво са организирали безопасно скачане на възглавници, масово семейно гъделичкане, търкаляне по пода и високо хвърляне на топки с пляскане. Междувременно Дани и брат й Вальо са подложени на мятане и подхвърляне, съпроводено с неконтролируем детски смях и викове “Айде пак!” В следващия половин час Иво ще влиза последователно в различни роли, сред които например тренажор по детско безтегловно летене, конче за яздене, вратар, клоун, добродушен звяр и спокоен отговаряч на най-различни детски въпроси. В това време Зара три пъти неусетно е успяла да свали всяка неудобна или мокра от игри дрешка, да раздава вода и бисквитки, да парира десетина опасности от приклещване на детски пръстчета или одиране на нос и едновременно с това да е част от игрите.

Всъщност, Лъчезара и Иво са от двойките, които съдбата нежно, но настоятелно е тикала един към друг. И двамата са от Стара Загора, на една възраст. Според Иво, който е уникален физиономист, първата им среща била в шести клас на морски пионерски лагер от социалистически тип в Равда. Малко след това семействата им заживяват блок до блок в града, а няколко години по-късно и двамата са в една и съща езикова гимназия – той в английска паралелка, а тя – във френска. Съвпаденията продължават. В началото на деветдесетте фамилията на Иво се мести в София, а четири-пет години след това той с изненада установява, че със Зара работят като сервитьори в едно и също заведение. През цялото това време тя няма никакъв спомен за него, но той си знае, че това e “Лъчезара от Стара Загора” и тихо се наслаждава на съдбовните знаци. Иво заминава за Щатите, където живее и работи известно време. През 2003-та се връща, за да си поднови визата, но тъй като се налага да я чака по-дълго, остава в България, където освен с работа, запълва времето си с малки удоволствия. Като ходенето на латино танци например. Точно на една такава латино среща кани на танц момиче в залата. Нали няма да се изненадате, като ви кажа, че момичето се оказва Зара?
Така още в онзи момент, под кръшните звуци на латино музиката, става ясно, че тези двама млади хора имат обща житейска работа за вършене. И една мисия, която ще осъзнаят четиринадесет години по-късно, но която днес ще изпълва почти целия им свят – децата им Даниела и Валентин.
Преди да се появят те обаче, Зара и Иво имат богата обща история. Прекарват година и половина в Щатите, след което се разделят завинаги с представата си за американската мечта и се прибират да осъществят българската си такава. Съвсем в реда на нещата идва и предложението за брак, което Иво прави чрез… авторска поезия…

Докато гледам тези двама пълни с енергия добри човеци на по четиридесет и три години, се опитвам да си представя цената на тяхната семейна заедност. Иво казва, че дължат хармонията в отношенията си най-вече на личната работа на всеки един от тях над себе си. Никога не са възприемали връзката си като даденост и от опит са научили, че ключът за семейното щастие е в постигането на личното такова. Затова и взаимно се подкрепят в мечтите и лудостите и не слагат един другиму спирачки. Приемат децата си за партньори, от които има какво да учат. И не търсят щастието – живеят в него.
В живота има срещи, в които губиш представа за времето. Тази със семейство Паскалеви е от тях. Докато чевръсто облича якето на малкия Вали, Зара ми споделя, че с всеки изминал ден повече и повече обиква Иво. Минута по-късно пък, докато качва на конче сина си, Иво тайно ми казва: “Като си видя какво сме минали с моята Лъчезара, и й казвам: “Зарче, много те обичам! И ти благодаря, че си до мен!”.

Приемам тези независими едно от друго признания на моите нови приятели като знак на съдбата. Този път обаче знак за мен. Затова и първото нещо, което правя, когато половин час по-късно Зара, заедно с двете си деца, ме стоварва пред дома ми, е да се обадя на мъжа си. И да му кажа ей така, без причина, колко много и все повече го обичам. Вярно е, че щастието е заразно…

Историята на семейството на Зара и Иво е част от кампанията на „Верея“ За повече здрави семейства.

Мария Касимова-Моасе: Моето семейство х 3

Моето семейство х 3 или как една загуба и едно брачно фиаско могат да доведат до семейното щастие

С този пост в блога ми гостува прекрасната-вълшебна Мария Касимова-Моасе.

Никой никога не може да предвиди какво ще е собственото му семейство. Убедих се в това от личен опит – в моята скромна биография на съвременна жена на малко над средната възраст фигурират всъщност три семейства, които мога да нарека свои.

Първо беше семейството на моите родители.

Родих се като плод от артистичната любов на стара мома и дърт ерген, поне според критерия “подходяща за брак възраст” от края на 60-те години. Майка ми – видна столична красавица – нямала намерение скоро да свива гнездо. За трийсет и петте си години баща ми, актьорът, пък все още не се приемал като достатъчно поживял мъж и в бъдещите му творчески планове не фигурирала тази роля. Два месеца по-късно, къде по принуда, къде от немай къде, родителите ми вдигнали сватба и официално станали семейство.

s_bashta_i_hindo_kassimov

В годините, в които живях с тях, това беше най-свободолюбивата, интересна и своенравна фамилия на света. В момента, в който тръгнах на училище например, ми обясниха, че за обяд ще се налага да си приготвям храна сама. Няма да забравя как първите ми пържени яйца се циментираха за тигана, защото не знаех, че трябва най-напред да сложа масло. И как след това усърдно се опитвах да ги изчегъртам оттам не само, за да скрия следите от готварския си неуспех, но и все пак да обядвам нещо. Другите деца ги будеха за закуска, а мен ме обучиха да правя кафе в италианска кафеварка и ми обясниха, че трябва да ги будя за работа, когато чуя откъм котлона… конски тропот. На това наподобява бълбукащият звук от излизащо през цедката кафе – мога да го различа измежду всички други и до днес.
Иначе всеки един от моите двама родители се грижеше за кариерата си, работеше, печелеше и имаше своите приятели и хобита. Не помня нито една сцена на ревност или обидна дума вкъщи.
И така, докато смъртта не ги раздели.

Татко почина, когато бях на шестнайсет. В последните месеци от болестта си не можеше да стане от леглото, затова майка ми се превърна в негови крака, ръце и очи. Грижеше се за баща ми без лигавщини – сърдеше му се, когато не искаше да пие лекарства, цупеше му се, ако откаже да яде и насила го завиваше, за да не изстине. Един път, когато й се скарах, че настоятелно прави с него това, което тя си е решила за правилно, тя ме парира: “Татко ти винаги ме е завивал и ми е махал очилата от носа, когато заспя пред телевизора! За да ми е топличко и очилата да не ми убиват. Дошло е време аз да правя за него тези неща и ще ги правя до края!”
Такава беше майка ми – обичаше баща ми до края и до края му се посвети напълно. Без да знае, че с тази своя всеотдайност ми предаде най-важния семеен урок – да се държим един за друг каквото и да става, до последно. Стига да има любов. В това родителско послание обаче имаше нещо, което тогава не разбрах. И заради което години по-късно търпях един труден и безлюбовен брак, смятайки, че задачата да устоявам на бурите в него е само моя. Не бях разбрала, че любовта задължително трябва да е взаимна.

Първият ми брак започна красиво и обещаващо.

Млади, влюбени, възхищаващи се взаимно един на друг човеци, които не виждат нито един облак на семейния си хоризонт. Две деца, много работа, нов дом и… трети човек във връзката. Само спонтанното влюбване в състояние на семеен обет не го бях предвидила – струваше ми се, че след като аз мога да обичам един човек завинаги и той може да го направи за мен.
Разпадането на едно семейство за тези, които го съставляват, е равносилно на загубата на близък. От своя развод излязох ранена и кървяща. Най-силно ме болеше от разочарованието, че и други неща, освен смъртта, могат да разделят двама души, които са се обичали. И че в моя случай аз бях престанала да бъда обичаната. Трудно се продължава с такава емоционална тежест на гърба. Защото, когато вече не си обичан, започваш да смяташ, че не можеш да бъдеш обичан по принцип. Че не заслужаваш любов. Че си най-обикновен и незабележим човек, който никога няма отново да усети онези пеперуди в корема…

25_j_Rada_mama_Eli

И малко след това те се разхвърчаха!

mk_sas_sapruga_stefan
Срещнах втория си съпруг на най-необичайното за преди десет години място за сериозни връзки – фейсбук. Събра ни общата съдба на любители на кучетата, интересът към изкуството и принципно бохемският начин на преживяване на света. Въпреки намеренията ми повече да не се омъжвам, три години след запознанството ни сключихме брак. Шест години след второто „ДА!“, което казах в живота си, още се страхувам, че това може да се разпадне. Но и всеки ден имам своите малки доказателства, че за моето момче съм мечтаното момиче – малкият обелен и приготвен в чинията ми портокал сутрин; димящото кафе, донесено до бюрото ми, за да ме ободри; неочакваната целувка по врата, когато случайно минава зад стола ми; излизането на пръсти от спалнята, за да мога да поспя няколко минути повече от него; възхищението от личните ми малки или големи успехи. Обичаме се. Всеки от нас може да продължи да живее без другия. Но нито един от нас не го иска.
Аз съм семеен тип човек. Вярвам в семейната институция и не я натоварвам с излишни задължения. Отдавна спрях да се ядосвам за битовизми като разхвърлян хол, неизчистени обувки или лошо настроение. Научих, че щастието е начин на пътуване, а не цел, до която да стигнеш. Живея го всеки ден, по мъничко, пазя си го, защото знам колко е крехко. Опитвам се да го споделям с дъщерите си. Надявам се, че съм възпитала чувствителни души и будни умове, които един ден сами ще открият своята рецепта за семейно щастие.

“Ти си най-добрата жена на цветя!”, ми беше казал един път съпругът ми. Слабият му български език беше станал причина вместо като най-добра жена на цялото земно кълбо (на света), да се окажа най-добра сред жените, направени от цветя… Всъщност тази малка езикова грешка е най-красивото признание, което съм получавала. Което само доказва, че често грешките стават най-стабилните камъни, по които можем да стъпваме, за да излезем живи и себе си от буйна река. Точно както в семейството – постигането на щастие понякога минава през нещастието.
Въпросът е само в никакъв случай да не губиш способността да обичаш.


На снимките: сватбената- със съпруга й Стефан; с момичетата – Рада и Елица; с баща й – Хиндо Касимов.

Историята на семейството на Мария Касимова-Моасе е част от кампанията на „Верея“ За повече здрави семейства.