Мъжът от Константинопол

FullSizeRender

Мъжът от Константинопол на Жозе Родригеш Душ Сантуш дойде при мен като подарък от моя вуйчо и със силната препоръка да я прочета. Тъй като това вуйчо ми Миго Кавафян да ми подари книга не ми се бе случвало от детските години, реших че е повече от редно да я прочета и дори редът й за четене да изпревари книгите, чакащи отдавна на нощното шкафче.

Книгата в класическа форма разказва за живота на Калуст Саркисян – арменец, чието дело остава дълбока следа в цяла Европа през миналия век. Историята е съпроводена с много интересни детайли освен за живота на арменците при първиде кланета от османска страна около 1996-та, но и около историята на Турция, Европа и света като цяло в този период на динамични промени, войни, завоевания, отвоюване на свободи на балканските страни, навлизането на петрола.

Мъжът от Константинопол е прекрасно четиво за всеки, който обича историята в голям детайл. В допълнение има вдъхновяващи елементи за предприемаческия дух и разгръщането на бизнес с мащаб, разбира се съпроводени и със скритите иначе моменти при достигането на висоти.

Въпреки че е художествена измислица, романът е инспириран от реални исторически събития.

Преминавам директно към втората част „Милионерът от Лисабон“.

Рута Сепетис. Сол при солта

IMG_5608

„Сол при солта“ на Рута Сепетис (Salt to the Sea, Ruta Sepetys) е от книгите, които се помнят много дълго, а се четат на един дъх. От задължителните, поне по моя списък. И съм напълно склонна да се присъединя към New Yourk Times в твърдението „Най-забележителната книга на 2016“ и на Goodreads и Amazon, които я определят като най-добра книга за 2016-та.

Януари 1945. Войната е в края си, но не и за жертвите, които поглъща като безпощадна бездна. Германия и Русия завличат целия свят в битката си за надмощие и погубват милиони невинни. Полша и Източна Прусия стават главна арена на битки, глад, смърт … Сред всичко това все пак някои хора успяват да оцелеят и да запазят човешкото в себе си.

Историята е разказана през погледа на Йоана, сляпо момиче от Литва, Флориан, младеж-реставратор от Прусия, Емилия – 15 годишна полякиня, изнасилена от руски войници, Алфред – немски младеж, въвлечен във войната и Йоана, медицинска сестра от Литва.

Историята на бягството, оцеляването, потъването на „Вилхелм Густлоф“ – вероятно една от най-големите трагедии по време на Втората Световна война, с удавянето на на 9000 души на борда му.

„Отчаянието беше до такава степен осезаемо физически, че спокойно бих могъл да го рина с лопата от кея.“

„Мъничкото бебе се гушеше в прегръдките ми. … Как би могла да различи истините от лъжите? Щеше ли да повярва, че поляци, евреи, украинци, арменци и унгарци живееха заедно в мир в Лвов преди войната?

Войната беше изсмукала цветовете, оставяйки единствено вихрушка от сивота.“

„Ако историческите романи събуждат интерес у вас, проучвайте фактите, историческите документи, разказите и свидетелските показания на участниците в събитията. Те представляват раменете, върху които се крепи историческата проза. След като съвременниците на събитията напуснат този свят, не бива да позволяваме истината да изчезне заедно с тях. Моля ви, дайте им думата.“

След Тесният път към далечния север, който прочетох миналото лято и ми разкри Втората Световна, погледната от към войниците от Австралия, Нова Зеландия, хванати в плен в Азия, Сол при солта допълва картината през погледа на цивилните поляци, литовци, прусяци, в бягството им от / между еднакво безпощадните и загубили всичко човешко немски и руски войски. Войната ще е винаги неразбираема за мен, нелепа и грозна. Иска ми се да се поучим от всички войни и намерим по-скоро път към човечни решения, заедно, всички.

Сол при солта не е леко четиво. Но ми се иска повече хора да прочетат тази книга.

Присъединявам се към призива на Жоро към Сиела да издадат и другата книга на Рута Сепетис – Between Shades Of Gray.

Перлите на Ади Ландау

perlite-na-adi-landau-ot-sonq-todorova

 

Перлите на Ади Ландау е роман на младата ни авторка Соня Тодорова, който ни превежда през няколко различни епохи, проследявайки съдбите на еврейски семейства през сложните години на гонене, през фашистките зверства и до наши дни.

Романът е симпатичен, лъкатушещ, редуващ сложни ситуации, тежки и мъчителни моменти с такива от красивата страна на живота. Историческата стойност на разказа също е ценна.

Ще очаквам още творби на Соня Тодорова. Браво на ИК Колибри за избора.

Юнас Юнасон: Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна

IMG_1361

Много трудно посягам към прехвалени книги. По тази причина Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна на Юнас Юнасон дълго чака на купчинката. Но сега, след като я завърших бързичко с ръка на сърце мога смело да кажа – юхууууу тази книга е чудна! Едновременно забавна (ама наистина се смях на глас много пъти), интригуваща (четях я по алеята на път за офиса, вървейки, смеейки се, какво ли са си мислели хората), мъдра, съвременна, поучителна, лека, заплетена, оплела в себе си всички велики диктатори на 20-ти век – Франко, Сталин, Ким Ир Сен, Мао плюс Айнщайн, Берия, слоницата Соня, жълт автобус, куфар с много пари, още много пари случайно появяващи се неочаквано, два трупа, бомби и взривове, много водка, ЦРУ, ГРУ, ГУЛАГ, Турандот, Владивосток, Библията и още и още.

Знам, че звучи абсурдно така поднесено, но Юнас Юнасон явно освен доооста богата обща култура има и изключително богато въображение и съумява по великолепен начин да подреди приключенията на 100 годишният Алан и да го разходи по всички „горещи“ точки на света в ключови моменти за световната история от миналия век до днес.

Най-завладяващото за мен в романа, отвъд историите, отвъд характерите на героите е излъчващото се безкрайно спокойствие и вечен оптимизъм на главния персонаж – Алан. Зареди ме много.

Вече я подарих на двама приятелиСтогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна на Юнас Юнасон. Планирам да закупя още бройки – идеална за Коледен подарък е!

Соц гурме – куриозната история на кухнята в НРБ

soc-g

Изписвайки го дори се замислих – колко ли хора днес знаят какво се крие зад „НРБ“ от „Соц гурме – куриозната история на кухнята в НРБ„? И още по-добре ако са по-малко!

Въпреки вероятно странното или непонятно звучене за по-младите на „НРБ“ и може би тотална непонятност кому е нужно връщане в това време, за мен книгата на Албена Шкодрова е машина на времето! Шедьовър, който през наглед лесната и приятна тема – храната – прави разрез до болка на едно болно, постно, гладно, мизерно време. И все пак време, в което сме живяли, обичали, готвели, дори създавали, макар и рядко някой и друг бисер, просъществувал успешно и до днес. Като бисквитената торта или шопската салата.

Изключително задълбочен прочит на тези години между 9 септември 1944-та и 10 ноември 1989-та година. В много пластове. С цвят. С доста свидетелства. С чувство за хумор. Без преувеличаване или залитане.

За бригадите и впрягането в труд на ученици, студенти и всякакви служители, за запаруването в соц-а и силата на ключовата дума „там пуснаха …“, за това как само в България от соц лагера се е произвеждала кока кола и то по погрешка, за ресторантите, за домакинята, която соцът желае да освободи от тиранията в кухнята, но всъщност натоварва още повече, зимнината, чушкопека и още и още и още … За пропагандата, липсата на творчество, уеднаквяването, кръшкането, манипулациите, плановата икономика и още и още и още …

Книгата ми подариха чудния екип на Ей Би Си Дизайн още за Коледа. Но едва сега успях да я дочета. И въодушевена споделям с всички.

Благодарна съм на Албена, че е захванала тази тема, толкова сериозно и пълно. Изданието е чудно – комплименти за Жанет 45. Браво и на Велина Мавродинова за корицата!

 

Наследството на Орхан

IMG_6729

Наследството на Орхан на Алин Оханесян – Вася ми я даде, след като преди време гледахме двете Раната и изплакахме цяла кофа сълзи.

И отново сълзи, сълзи, сълзи. Незатворена рана от преди 100 години.

Семейството на Лусин и още хиляди арменски семейства разтурени, убити, преследвани, прогонени, прокудени, ограбени, обездушени, лишени от живот. Милион и половина арменци. Геноцид.

Историята на 15 годишната Лусин в опита й да спаси семейството си, в загубата на всички най-близки – баща, майка, сестра, брат. Убийства, изнасилвания, грабежи, бягство. За силата на духа и живота след толкова много смърт. За любовта, прошката към другите, прошката към себе си, силата да продължиш, да се бориш, да вярваш. За силата на любовта. За тежкото наследство, което рано или късно откриваме, че носим. Всички ние.

Чете се на един дъх. С много, много тъга в сърцето.

p.s. Може би една наистина силна корица би дала друг живот на тази книга. Тази далеч не грабва …

Блог на 8 години – ха честито ми!

IMG_0695

през ноември 2006-та, преди 8 години (уау!) започна живот този блог 🙂

дори не мога да повярвам, че е минало тоооолкова много време, сякаш беше вчера

няма как да не кажа благодарност за Гори, която тогава ме насърчи „абе не ти ли е време да иаш блог?!“, за Тони Валяков, който така любезно хоства този блог оттогава насам, към всеки, който ме е провокирал да пиша или е чел и коментирал тук

блогът ми носи много нови приятели, понякога хейт, често приятни изненади и най-вече удовлетворение

почетпи се с тези сурови home made бонбони по повода, и да продължаваме заедно напред!

спомени от соц-а: обещавам, че повече няма да бягам от час

tabela

завърнах се в спомените си и реших, че няма да е лошо да опиша случки от соц-а, които помня. вероятно мнозина са ги забравили, предвид носталгията и желанието да се върнем в бай-тошово време.

трябва да сме били 10 клас. Капка Курдова се наричаше другарката по химия. беше дребна жена, с тънки устни. строга. използваше често показалката, за да тропа настойчиво или наказва. викаше. със сигурност не беше от любимите учители на никого. а с това и химията ни ставаше доста противна.

щяхме да имаме контролно по химия. последния час в една сряда. страх. но решихме да избягаме. целия клас. някак наистина ни се получи – избягахме всички от час. просто си тръгнахме. не го бяхме правили никога. за отсъствие от час се пишеха неизвинени, викаха се родителите, четеше се конско. някои ги викаха при директора, при повече и в педагогическа стая.

на следващия ден рано в клас влязоха класния ни, другарят Калфов и директорката на училището. всички се изправяхме при влизане на другари в класната стая. дангалаци на по 16-17 години. в престилки момичетата, момчетата с панталон, риза и сако. в онзи неприятно син блудкав цвят. еднакви всички.

„кой даде идеята?!“ крещеше класният. „кой?!“. директорката мълчеше и ни гледаше свирепо. той викаше с цяло гърло. бяхме на четвърти етаж на училището. гласът му кънтеше до първия. крещя поне 30 минути. ние мълчахме. „вадете тетрадките!“ почти не му беше останал глас. „вадете тетрадките и пишете! всеки по 1000 пъти да напише „обещавам, че повече няма да бягам от час!“ и докато ние започваме да пишем ни накараха всеки да стане и да повтори по десет пъти „тържествено обещавам, че повече няма да бягам от час!“. един след друг. 38 ученика.

много ни викаха в училище. и пръчките и други сходни методи бяха често включвани в действие.

и не, не ми говорете колко добре живеехме в соц-а. дори някой да е живял добре, всички (всички) живеехме в пълна несвобода. а това няма как да е добре.

#спомени #соц-а #България #делаидокументи

почит към жертвите на комунизма

IMG_5559

не само на Народния съд, защото преди него още на 9-10 септември са избити хиляди без съд и присъда. следва Народният съд. следват лагерите, изселванията, гоненията, забраните. на „капиталистите“, но и на не малка част от „своите“, вероятно искрените идеалисти, вярващи и борещи се за справедливост.

на 1 февруари 1945-та година са пратени на смърт повече български генерали и висши офицери, отколкото са загинали във всичките войни, водени от България до тогава.

толкова години по-късно не сме си взели още урок от историята. и не, тук не говоря за призраци. говоря за жертви. за избитата интелигенция, за цвета на нацията – регенти, министри, депутати, офицери (да, тогава това са били истински достойни хора!), за отнетото бъдеще, за предателството, за пошлостта, жестокостта, цинизма. думите са слаби. тъгата – голяма.

години по-късно официално извинение още няма. народът е забравил. няма лустрация. керванът си върви …

на снимката: деца от квартала в края на 30-те.

„Унищожението на миналото е възможно най-лошото от всички престъпления. Хора дори с най-ярка интелигентност могат да се раждат, живеят и да си отиват в грешки и лъжи. Човешката душа има нужда от истината и от свобода на изразяването. Всички грехове – опити да се запълни празнотата.“
Симон Вейл

още по темата: Кратка история на БСП, видео Кървавият четвъртък 1945, обръщение на Росен Плевнелиев по повод Деня на почит към жертвите на комунизма

da capo. започни отначало

da capo /Започни отначало/ на Александрина Пендачанска е нежна, лека, романтична история, която върви прекрасно с мързелив следобед и чаша горещ шоколад

този откъс, който си избрах да споделя, не е никак представителен за книгата, дори напротив, но е актуален в дните на хората тук в момента:

Въпросите за истинската идентичност на комунизма, за хората, които го бяха познали и живели, останаха незададени, отваряйки място на едно голямо, мастодонтско НЕ, което се срещаше на всяка крачка в това не-осмислено време на не-изповядани грехове, не-разследвани престъпления, не-произнесени присъди, не-опростени вини, не-признати грешки, не-осмислени провали, не-разказани животи, не-написани книги, не-заснети филми и т.н. Катарзисът остана не-случаен. На негово място се случи друго: нихилистично – неовъзмездено – неудовлетворено – нескончаемо невремие, което се живееше никак си от едни никакви хора.

Райна, благодаря ти!