Ура за Софи от Foodie Boulevard и покана за Щастлива храна за щастливи хора

IMG_7962-1

Софи от Foodie Boulevard е една прекрасна млада дама, която е вдъхновение! За първи път Софи организира след седмица нещо много любопитно – Щастлива храна за щастливи хора и реших, че ще е симпатично да си поговорим за това пред вас 🙂

Как Софи и храната като творческо-професионален път се намериха?
Краткият отговор е: от зор. Никога не съм искала храната да бъде в ядрото на моята професионална дейност, нито някога съм имала афинитет към готвенето. Образованието и професионалните ми квалификации са в тотално различни сфери – завършила съм журналистика и бизнес и съм работила в ИТ средите, но храната беше основна тема в живота ми още от детството. Прекарах повече от десетилетие в тихи, засрамени и неуспешни опити да се справя с хранително разстройство, което контролираше социалния ми живот и дефинираше самооценката и идентичността ми.
В крайна сметка ми писна да бъда роб на една зависимост към нещо, което за повечето хора е източник на приятни емоции и прекрасни преживявания. В поредния си отчаян опит да обезоръжа най-големия си враг, напълно неочаквано аз го превърнах в най-добрия си приятел. С времето осъзнах, че храната може да ти даде достъп до една необятна вселена, която няма нищо общо с яденето и готвенето.
Освен партньор в грижите за здравето, храната може да бъде пространство за творчество, инструмент за самопознание и механизъм за култивиране на креативност и абстрактно мислене. Винаги съм намирала тези неща за безкрайно интересни, а храната се оказа неочакваният катализатор, който ми позволи да съчетая всичките си страсти, интереси, желания, любопитства и ценности в един общ контекст.

cropped

Разкажи ни за началото на Foodie Boulevard? А къде си днес?
Foodie Boulevard се роди като кулинарен блог за здравословни вдъхновения през есента на 2015 година, малко след като едната ми баба почина неочаквано от рак. Блогът беше моят начин да се разсея от мъката и именно той ми помогна да опозная потенциала на храната отвъд храненето.
За по-малко от 5 години, Foodie Boulevard еволюира от безцелно хоби и опит за автотерапия в разрастващ се бизнес, който разработва продукти и услуги в контекста на храната, за да помага на деца и възрастни да развиват своята креативност и абстрактно мислене, а като приятен страничен ефект – да се грижат за здравето си с удоволствие.

Вдъхновението в ежедневието – къде го откриваш за себе си?
Постоянно и навсякъде – в подкастите, които слушам, в книгите, които чета, в комуникацията си с всякакви шарени хора от различни сфери на дейност и експертиза, в посещения на нови места.
За повечето хора е странно, че дейността на Foodie Boulevard е в контекста на храната, а аз ни най-малко не се вълнувам от кулинарни предавания, не чета готварски книги и не следвам професионални готвачи. Но за мен храната е просто един от езиците, на които комуникирам. Тя не е моят основен фокус.
Посланията, които споделям през нея, всъщност имат съвсем малко общо с готвенето и яденето и много повече с начина, по който човек възприема, интерпретира и използва заобикалящия го свят. Начинът, по който се отнасям към храната, е напълно сходен с фундаменталната ми философия за живота – винаги избирам любопитството пред предразсъдъците, куража пред играта на сигурно и креативността отвъд конвенционалните рамки.

680EC5DBBA754DD2A383C8E879FD4C19

Ако би могла да синтезираш всичко и дадеш 3 най-важни съвета за здравословно хранене днес кои биха били?
1. Никоя крайност не е здравословна, нито съществува понятие като универсално здравословно хранене. Човек трябва да търси баланса на всеки етап от живота си. Като във всяка друга сфера, в храненето балансът също е динамично състояние и изисква адаптиране според нуждите на организма и според възможностите, които обстоятелствата ни позволяват.
2. Единственият начин да създадем трайни навици за пълноценно хранене е да си го направим максимално лесно. Колкото повече усилия ни коства нещо, толкова по-голям е шансът много бързо да се върнем към старите си поведения.
3. Дори да съществуваше най-здравословен начин на хранене, ако поддържането му ни причинява хроничен стрес и тревожност, в крайна сметка организмът ни губи повече, отколкото печели.
Какво да очакваме от курса Практично готвене за заети хора и кой е поканен да се включи?
По време на курса участниците ще се научат да приготвят салата, предястие, основно ястие, десерт и закуска за общо 60 минути. Събитието е насочено към хора с много задачи за вършене, малко време за говене и напълно аматьорски умения в кухнята.
Поканен е всеки, който има динамично ежедневие и иска да приготвя вкусна и пълноценна храна бързо, лесно и бюджетно. Без значение дали човек е месояден, вегетарианец или веган, практичното готвене ще улесни живота му и ще му помогне да пести десетки часове от готвене и стотици левове от храна месечно.

И какво си пожелаваш?
Обичам да казвам, че докато печелиш чужди битки, винаги ще бъдеш губещ. Пожелавам си никога да не губя куража да се движа по собственото си трасе, за да продължавам да се състезавам в игрите, които сама създавам, колкото и неразбираеми да изглеждат те за околния свят, защото там се чувствам най-щастлива, осмислена и себе си.

––

Успех, Софи!

По-малко пластмаса. За повече живот.

entry_id_132682_idx_0_asset_id_1757

Да, наистина. Глобалното затопляне няма да спре ако намалим рязко пластмасата. За подобна мярка вече е късно. Но ще имаме шанс още малко да поживеем на тази планета, ако рязко намалим пластмасата. И ние, и много животински видове, които днес умират от нашите боклуци из океани, морета, реки, планини и поля.

Да, никак, никак не е трудно да се намали пластмасата в ежедневието ни. Нишите баби доста успешно са живяли и без пластмасови кутии за еднократна употреба, чаши за еднократна употреба, вилици и лъжици за еднокранта употреба, сламки, пликове, бутилки за еднократна употреба. И не, не става дума да се връщаме назад и/или да отричаме прогреса. А да сме наистина разумни същества, каквато ни е като цяло претенцията да сме.

Бързите лесни и никак не нарушаващи комфорта ми лични хакове – споделям с надежда някой да се вдъхнови и последва:

Торбички за многократна употреба. Платнени, забавни, практични – винаги имам по една-две в чантата си, за да не се налага да взимам пликчета от магазина.

Винаги когато може – без пликчета. Банички, ябълки, всякаква стока продавачките бързат да напъхат в найлонови торбички, пликчета и пликченца. А не е нужно. Опитвам винаги, когато купувам подобно нещо още в аванс да кажа „И моля без пликче!“. Често ме гледат странно, но от това не се притеснявам. Понякога добавям „По-добре е да щадим природата.“ и виждам разбиране.

Не на кафето в пластмасови чаши. Все по-често са хартиени, което е някаква утеха. Най-добре е човек да си носи своя чаша (стъклена, порцеланова), но знам, че това е вече упражнение за напреднали.

Не на малките бутилки вода и безалкохолни. И това е трудно. Самата аз понякога се поддавам (не си купувам, но на срещи пия от дадено малко шише вода). И все пак все повече хора си носят стъклени шишета за вода и това е радващо!

Пластмасови лъжички и вилички, сламки. За училище често даваме на децата млекца за закуска. Към тях върви лъжичка. Напоследък намерихме и купуваме дървени лъжички. Отива за тях дървесина, но тя поне няма да чака да се разгради още 100 години напред.

За всичко останало, защото искаме – не искаме – пластмасата си влиза в живота ни – изхвърлям разделно! Търся жълтият контейнер на Екопак и в него слагам смело. Знам, че така моят отпечатък ще се рециклира и няма да стигне до природата, за да й попречи да съществува.

Александър Паркис пръв е открил пластмасата през 1860 г., но масовото й производство започва едва през последните няколко десетилетия. Днес световното производство на пластмаса надхвърля 80 милиона тона годишно.Годишно в Бълария се образуват приблизително 12 000 000 тона битови и промишлени отпадаци, като около 7% от тях са отпадаци от пластмаси или 840 000 тона. Личната ми надежда е скоро да започне това количество да спада. И все по-голям процент да се рециклира. Но за целта е нужна воля и на обикновените хора и на бизнеса и на държавите като цяло.

Пластмасите се рециклират лесно. Тъй като биват различни по състав, те задължително се сортират преди да се рециклират в нови продукти. Могат да се рециклират и смесени пластмаси, но те не са така ценни както сортираните, защото физичните свойства на рециклираната пластмаса, като здравина, ще бъдат различни за всяка партида.

recycling pic

Събраната, предадена, рециклирана пластмаса може да има много и различни приложения. Горната картинка показва част от тях. Отделно се пести енергия, не се замърсяват океаните и моретата, животните не се душат и тровят от нашите ежедневни отпадъци. Накратко – може и има смисъл!

Още за пластмасата – на сайта на Екопак.

#UseLessPlastic

less-plastic

Семейството е най-ценното – споделянето, разговорите, подкрепата

IMG_3310

Това на снимката са Рози, Габи, Албена, Емил и Силвия. Рози е на 8, а
сестра й Габи е на 14. Рози е втори клас. Габи е първа година в
техникума по фотография. Албена е асистент-учител, а Емил боядисва коли
в голяма автомонтьорска фирма. Живеят в София и ежедневието им е като на
всички нас – динамично. Момичетата ходят на уроци по български език, а в
събота и на плуване. Уикендите се срещат с приятели, понякога ходят на
Витоша. А Рози най-много обича ваканциите на морето с цялото семейство.

Питам ги – кое им е най-трудно в ежедневието, а те ми отговарят, че
живеят нормално, свикнали са сами да се борят с трудностите.

Албена и Емил се запознали в Пловдив. Тя е родом от там. Поканил я на
бал, харесали се и се взели преди 15 години.

Ще кажете – за какво е този пост? Чудесно и мило семейство, да. Но
такива има много – и е така, но и не е. Защото рядко виждаме семейство,
което толкова да се подкрепя, да е усмихнато, но и в същото време да е
толкова специално.

Какво е специалното ли? В това семейство единствена Рози може да чува.
Албена, Габи и Емил са напълно лишени от слух. Знаят и общуват основно
на жестомимичния език. И тук идва мястото на Силвия от снимката – тя е
наш преводач по време на срещата ни.

Рози, макар и най-малка, помага на всички. И на кака си, например
обяснява й какво казва инструкторът по плуване. И на майка си – ако
някой й звъни по телефона или когато гледат новини и няма жестов превод
или субтитри.

Габи е учила в масово училище. И продължава и в гимназията така. И
двамата родители са убедени, че това е много по-добре за детето им,
отколкото да е изолирано в специализирано училище за глухи. Тя се
чувства изцяло интегрирана и добре приета от съученици и учители.
Усмихва се свенливо, когато заговаряме за мечтите й. Рисува добре, обича
да чете, спортува, снима. Още не е избрала с какво ще се занимава като
порасне.

Животът на Емил и Албена е не лек, но заедно го изпълват със смисъл. В
ежедневието с децата помага много и майката на Емил. Например на
родителски срещи ходи само тя.

Технологиите са променили много живота на глухите. Защото са им дали нов
начин за активно общуване. Макар общността да не е сплотена, тези хора
намират начин да се интегрират и успяват да живеят достойно.

В края на срещата ни Габи ми казва, че за нея семейството е най-ценното
– споделянето, разговорите, подкрепата. Замислих се колко мъдрост има у
това дете и колко сила. И колко е хубаво да се случва това, въпреки
трудностите.

Ще продължа разказите си за тези прекрасни хора. Благодаря на Силвия за
превода.
Тази публикация е част от доброволческата ми подкрепа на кампанията на
Верея За повече здрави семейства – https://semeistvo.vereia.bg/

Лъв: Стъпки към дома

Lion poster

Лъв: Стъпки към дома.

Пътят назад е единственият, който води напред. Трогателната история на Сару, който успява да намери своя дом и майка си след повече от 25 години. Истинска. Искрена. Дълбока.

Филмът е австралийски. По истинска история. И е задължителен.

За мен бе като пътуване към детството, своето детство, моето си детство. С онези незабравими моменти, които са с нас завинаги. Търсене на себе си през детството, през бягството, през завръщането, през майчината любов, през любовта, отдадеността. Едно търсене, което продължава завинаги.

Един чист филм. Пречистващ. Отрезвяваш.

Задължителен.

2b7475bf-1cb6-4514-bf7f-b69357c37a94

 

 

Фредерик Бегбеде: Windows on the World

IMG_1153

Някак странно е, че чета, дочитам тази книга ден след зловещите събития в Париж от 13 ноември 2015-та. Книгата на Бегбеде, посветена на 11 септември 2001-ва.

Вероятно много хора ще подминат този пост само заради името на автора. Съгласна съм – Бегбеде е автор и на доста скандални, спорни книги.

Windows on the World е друга, различна, важна, изумително тежка, дълбока, лична, философска, жива книга за сутришните часове на 11-ти септември, тези, променили завинаги Америка и целия свят. Една книга за живота в днешния свят, различен, в самота, в търсене на любов, в отказ от търсене на себе си. Една книга за демокрацията и свободата и какво ги определя, какво ги конституира.

Краят на света настъпва, когато сатирата става действителност, метафорите – истина, а карикатуристите се превръщат в сополанковци.“

„Имаме ли право? Нормално ли е да си чак дотам привлечен от разрушението? …Не е ли твърде рано да естетизираме цялата тази скръб? Изкуството, разбира се, не задължава и никой не посещава изложбата по принуда, нито пък чете книги насила.“

„Поука: когато сградите изчезват, споменът за тях остава само в книгите. Затова Хемингуей пишел за Париж преди смъртта си. Защото знаел, че книгите са по-устойчиви от сградите.“

„Единствената възможна революция е извън тази саморазрушаваща се система.“

„Единствената полза от демокрацията е, че можеш да я критикуваш. Тъкмо по това се познава дали живеем в демокрация.“

„Този роман използва трагедията като литературна патерица.“

От 8.30 до 10.27 минута по минута мъчително Бегбеде разказва ужаса на случващото се в луксозния ресторант Windows on the World в първата от двете кули. През врязването на самолетите, до падането на кулите. През погледа на един баща, завел своите двама синове вместо на училище в този ден – на разходка до „върха на света“.

„Някои секунди траят по-дълго от останалите.“

 

 

Моят август без устройства разказан в 7 точки

IMG_7908

Август го изкарах (почти*) без устройства.

От 1 до 31-ви нямах мобилен, т.е. никакъв телефон. За първи път. Не знаех как ще е. Знаех, че ще е приключение.

После, от 15-ти пък за три седмици бях без компютър. За първи път. Пак не знаех как ще е.

Е, оцелях. Беше любопитно. И затова споделям.

1. Хората не ти вярват и не те разбират. Това, разбира се, няма значение. Някои мислеха, че си правя евтин ПР. Други, че съм се чалнала. Трети просто вдигаха рамене неразбиращо, аджаба защо си причинявам това. Всички са опитвали да ме търсят, въпреки че категорично бях казала, че нямам устройство. Дори sms ми бяха писали.

2. Рязко спада стресът. Юхууу. Без техника (временно) се живее по-леко и една идея „по-розово“. Времето тече с друго темпо. Много, много приятно темпо.

3. Освобождава се много време. Ехааа! Лично аз го посветих на четене, рисуване, време с децата и приятелите. Зареждащо!

4. Комуникациите не липсват. Компенсират се с други – реални. Новините идват почти със същата скорост, защото хората наоколо все пак остават с устройство и свързаност.

5. Без досадните междинни чувания. Много ми хареса това, че отпаднаха досадни, безсмислени междинни чувания от сорта на „къде си“, „идваш ли“, „ще закъснея“.

6. Добър пример за децата. Ами няма как да не се радвам с това постижение – без устройства аз е доста по-убедително и окуражаващо да изисквам и тези около мен да са по-пестеливи с времето, отделяно на устройствата.

7. Извън зоната на комфорт. Най-ценното за мен бе именно това. Извадих се от собствената си зона на комфорт. Приятелите ми знаят, колко онлайн човек съм. Е, радвам се, че експериментирах и установих за себе си, че е възможно. Възможно е да съм без телефон не ден, не два, а цял месец! Без компютър също. Живее се. Провокирах се. Успях.

И все пак какво ми липсваше:

  • най-вече снимането – по принцип снимам по много всеки ден, а през август нямах устройство, с което да снимам;
  • блогването – блогът запустя, а изчетох доста книги, за които ми се пишеше, сега имам да наваксвам;
  • евентуално беше възможно да се разминем с някой за среща, но при по-добра организация това е решимо.

* През месец се наложи все пак да проведа три телефонни разговора и го направих през чужди устройства. В това време използвах таблет, взет назаем, по час на ден. През тези три седмици два пъти по 15 минути ползвах чужд компютър, работата го изискваше.

Благодарна съм на екипа ми, приятелите и семейството ми, които проявиха голямо разбиране и подкрепа към това мое странно предизвикателство.

Ето така с моя експеримент без устройства.

Вече съм обратно в света на „нормалното“ – с телефон и компютър.
Планирам догодина да повторя.

Светът не свърши през този месец. Добре ми се получи. Пожелавам го на всеки смелчага. Струва си.

 

Моите първи 7 дена без мобилен телефон

photo-copy

Хоп и ето, че се изтъркулиха първите ми 7 дена без телефон и със силно редуцирано време онлайн и с устройство въобще. Да, за мен в случая и без часовник и без фотоапарат, защото всичко това си беше в телефона и нямам други устройства за целта. И не искам да имам, за момента.

Чух какво ли не –  много хора ме съжаляват, други – упрекват, че това е безотговорно, трети смятат, че си правя с тази акция евтин ПР, четвърти просто не ме разбират. И защото обещах да докладвам – ето накратко какво мисля самата аз.

Чудесно ми е без телефон. Сериозно го казвам.

Най-остро се оказва, че ми липсва фотоапарата на телефона, т.е. възможността да снимам. Бях свикнала да имам между 5 и 25 снимки на ден от различни моменти, хора. Хммм. Е, нямам.

Чуването с хора не ми липсва. Фб и мейлът се оказват идеални за целта и достатъчни. Малко изнервяне – като си уреждаш среща с приятел на многолюдно място или когато някой закъснява за среща. Но е преодолимо.

Евентуаааално за работа малко ми липсва. И евентуално за там трябва най-много. Но има начини да се преодолее. Мейлът е решение.

Плюсовете – ухаааа!
Време, много време, за мислене, за четене, за хората, за всичко.
Спокойствие. Ама истинско. Нещата са само тук и сега.

Рапорт даден за първите 7 дена. Продължавам.

B1gyUIVCQAEfoDg

Мандарини

18504

Мандарини е филм за безсмислието на войната, доказано на шепа ничия земя, с много малко думи. И много човещина.

Годините са 1992-93, действието се развива в Абхазия-Грузия, в малко градче, към което военните действия наближават. Последните му жители са от естонски произход и отглеждат мандарини. Иво и Маргус спасяват по чудо оцелелите в схватката Ахмед от чеченците и Нико от грузинците.

Филмът е естоно-грузинска копродукция. Режисьор и сценарист – Заза Урушадзе, оператор – Рейн Котов, музика – Ниаз Диасамидзе.

tangerines_900

Гледай също: Песента на морето, Раната, Игра на кодове, Кутия за храна, Пяната на дните, Филомена

Брюно Портие: Преходът бардо

10407925_10152878605553988_1612200846524443200_n

Преходът бардо е книга за смъртта. Но не страшната, трагичната, каквато я третираме в нашата културна среда, а смъртта като отделяне, сбогуване, намиране на покой, светлина и път.

Смъртта като мир.

Темата е тежка, но текстът освобождава и помага.

Изгоряхме ли? …

Изгоряхме ли,
изгоряхме ли като хора,
ако когато някой умира пред нас, самозапалил се, възпламенен, гори,
човекът-факла,
не се втурваме да му помогнем, да го спасим,
животът му,
а се нахвърляме,
разгонени, умопомрачени, взрени в зрелището, зверове,
чакали върху плячка,
евтини, невиждащи, не-хора,
без свян, без срам, без грам човещина,
разхвърляме видеа и кадри, коментираме, виним,
а виновните сме ние,
всички ние …
Изгоряхме ли?!