прекрасно зелено

един спокоен и красив филм, наистина леко наивен, но чуден за по Коледа – Прекрасно зелено е една приказка от бъдещето, която ни кара да се замислим върху много детайли от настоящето, които често подминаваме

с уважение към хъм хората. живите и умрелите.

Мишо е написал много силен текст „Защо не бива да публикуваме снимки на убити деца?„.

темата е дълга и болезнена. ще ми се да я разширя леко и добавя – защо не бива медиите да публикуват толкова щедро информация за не само за децата-жертви, а въобще за смъртта, за насилието, за жертвите. нещата напоследък излизат извън контрол. и нека уточним нещо изключително важно, което в жаждата за зрелищни новини убягва масово – и мъртвите, нищо, че не са живи, имат достойство, което трябва да бъде пазено. и са хора. техните близки – също. достойнство.

това достойнство трябва да пазим всички. и медиите, и полицията, и близките, и съседите.

„Разкриването на самоличността и публикуването на снимки на деца – жертви на насилие има няколко ужасяващи последствия:

  • Грубо нарушава достойнството на детето, като публично го белязва и променя начина, по който хората го възприемат – „убитото дете“, „изнасиленото дете“ и т.н.
  • Усилва многократно трагедията на семейството. Към болката на близките се добавя публичен натиск, който увеличава скръбта им.
  • Нанася сериозни психологически травми на други замесени деца – как ли са се почувствали двете по-малки братчета на убитото дете, ако са видели тялото му в локва кръв? Как ли това ще се отрази на съучениците му?“

в допълнение отказвам децата ми да попадат на подобна информация – снимки по вестниците, видео в новините. вчера едно дете на 7 пищеше панически в басейна при всяко мяркане на решетка под водата и майката се оправдаваше „много му повлияха онези новини …“. категорично смятам, че децата (под определена възраст) не бива да гледат новини по телевизията. кадри, в които се показва кръв следва да се дават след 10. отговорността не е нито само на медиите, нито само на родителите. отговорността е на всички.

писах още: колко не са хора хората в медиите и в какво сме превърнали децата си

добра среща

днес срещнах една много мила жена. на 51. с 6 деца, 10 броя внуци и 18 броя правнуци. сама си каза, че е ромка, но говореше на чист български език, правилно и възпитано. беше чиста, но беззъба. нисичка, слаба и кокалеста, с дълга черна коса, вързана с ярко розова панделка. каза, че откакто дошли промените нямало работа за нея. та си стояла в къщи и помагала на младите. а всички внуци я обожавали. споделяли само с нея. много обичали и готвеното й. и тя им готвела вкусни-вкусни манджи.

въпреки несгодите жената беше ведра и усмихната. и бъбрива. срещата ни ме зареди с оптимизъм.

моите малки радости

Поли ме покани в тази блог-игра и се включвам, без да знам ще ги докарам ли именно 6 нещата, които ми носят малки радости или ще пропусна някои важни. няма да каня нататък, любопитно ми да узная за всеки по още нещо, който желае да сподели е поканен да се включи

  • времето с децата, когато ги гледам как се смеят, как играят, как заспиват;
  • първото кафе сутрин и всяко следващо кафе винаги и по всяко време на деня;
  • времето с поредната безкрайно интересна книга, сладостта от всеки ред, напрежението в последните страници, преди да я завърша, минутите веднага след като я затворя прочетена;
  • шофирането, най-вече когато карам сама и без да бързам, без значение от посока, задръствания и каквото и да е друго на пътя;
  • да редя камъчета едно върху друго на плажа; да варя сладко от ягоди или вишни; миризмата на току-що опечения сладкиш или козунак, който съм загърнала в кърпа; времето във всяка уютна книжарница, с разгръщането на книга след книга; леката разходка навън след пролетен дъжд, сред падащите шарени есенни листа в парка или по първия сняг