Есето на Вирджиния Улф Собствена стая на български език – едва ли би имало по-подходящ момент именно тази книга да се появи на родната книжна сцена! Уау! Ако имате да прочетете само една книга за месеца (или дори за годината) – нека е тази! Удивително умело, убедително, красиво, уплътнено с много истории, факти, цитати Вирджиния Улф извежда тезата си защо е нужноравенството между половете. Ух, това звучи толкова плоско на фона на прекрасния текст. Просто вземете книгата и я изчетете.

„Ако иска да става писателка, жената трябва да разполага с пари и със собствена стая.“

„Във всеки случай, когато една тема е много противоречива, а всеки въпрос, свързан с пола е именно такъв, тогава човек не може да се надява, че ще изрече онази истина, която е от последна инстанция. … Може дамо да даде шанс на своите слушатели да стигнат до собствените си заключения, наблюдавайки ограниченията, предразсъдъците и индивидуалните предпочитания на лектора.“

„Имате ли представа колко са книгите, написани за жени само в една година? Имате ли представа колко са книгите, написани от мъже? Давате ли си сметка, че вие може би сте най-обсъжданото животно във Вселената?“

„Онова, което най-много липсва на читателя е силата на внушението, която го подтиква към размисъл.“

„За писателя е пагубно да мисли за собствения си пол, докато твори. Пагубно е да си само мъж или жена в пречистен вид.“

„Аз не вярвам, че талантът – на интелекта или на духа – може да се измери, както се мерят захар или масло, нито дори в Кеймбридж, където толкова много са свикнали да разпределят хората в категории, да им поставят шапки на главата и съответните букви след името. Нито пък вярвам, че йерархията на чинове, представлява окончателния порядък на стойностите …

Цялото това насъскване на единия пол срещу другия, на едно качество срещу друго, всички тези претенции за превъзходство и обясняване на чуждата малоценност принадлежат към първолаческите години на човечеството, където има „страни“ и където за едната страна е много важно да победи другата заради изключителната чест да се изкачи на подиума и да получи от ръцете на самия директор едно богато украсено гърне. Съзрявайки, хората престават да вярват във взимането на страна, както в директори и в богато украсени гърнета.“

И в подкрепа цитат от Сър Артър Куилър-Куч за големите имена в английската поезия от последните стотина години: „… може да си дрънкаме за демокрация колкото си щем, ала всъщност едно бедно дете в Англия няма по-големи възможности от сина на атински роб да се изучи и усвои онази интелектуална свобода, от която се раждат великите творби.“

„Но аз ви моля да пишете всякакви книги и нека темата не ви спира, колкото и тривиална или всестранна да е тя.“

„Млади жени: вие сте по мое мнение срамно невежи. Вие никога не сте направили нито едно значително откритие. Никога не сте разтърсвали основите на някоя империя, никога не сте предвождали армия в битка. Пиесите на Шекспир не са написани от вас и никога не сте рискували живота си като мисионери, за да запознаете някое варварско племе с даровете на цивилизацията. Какво е вашето оправдание? Знам какво ще ми отговорите …“

„… ако свободата стане наш навик и ако добием куража да пишем точно онова, което мислим; … ако започнем да възприемаме човешките същества не само в отношенията им едно към друго, но и в отношението им към действителността, … към всичко, което може би носят у себе си, … тогава ще се появи нашият шанс … Но това ще бъде невъзможно, … нито ще се случи без усилие от наша страна, без нашата решимост …“

Благодаря и браво на Колибри за избора и за хубавия превод на Иглика Василева. За корицата – хм, не че е лоша корицата, но чисто човешки бих я дала на жена художник да я направи. Имаме добри илюстраторки. А този текст го заслужава. Иначе изданието е чудно!

p.s. Признавам си – плаках, докато я четях!
И да – цялата ми книга е в маркирани текстове …

Вие, разбира се, (сигурно…) не подкрепяте насилието над жени и деца. Но се плашите от думите, с които европейските държави, нашето културно семейство, са се разбрали да направят нещо по въпроса. Думите ви отнемат нещо. Думите са социални, а не биологични.

Ратификацията може да се приеме или не. Но ето лошата новина. Всичко, от което се страхувате, се случва и ще се случи. Онези, над които смятате, че имате неотменима психологическа и физическа власт, ще си тръгнат. Онези, които не искате да ви парадират, ще стават по-смели и по-открити. Онези, които смятате, че са изроди, не защото са навредили някому, а защото се опитват да намерят себе си, ще успяват да водят достоен и пълноценен живот. Децата ви ще научават за човешката свобода, монообразие, странности и достойство със или без образованието, което им предписвате. Хора от един и същи пол ще могат да се обичат, да правят семейства и да бъдат родители. Човечеството ще продължи да търси начини да преосмисля какво е справедливо. Ще се лута, ще прави крачки встрани и назад, но когато успява да се вгледа в себе си, ще вижда, че най-важното е и най-всеобщото – самата човешкост и човечност.

За всеки, който обича Ромен Гари (а не познавам някой, който го е чел и не се е влюбил завинаги в творчеството му), Виното на мъртвите е чуден комплимент и неочаквана изненада.

Виното на мъртвите е последно издадената книга на Гари и то едва през 2014-та, в чест на 100 години от раждането на писателя. Макар да я пише като млад той не успява да я публикува. И носи всички атрибути на младостта – бунтът, абсудрът, гротеската, ненаситността, сарказмът в рязкост до болка, обществото ни – разнищено по всичките си пороци, нетърпението, помъдряването, търсенето, дълбаенето, пласт по пласт.

Този текст носи цялата тежест на времето си – между двете Световни войни, разрухата, низостта, дебнещата отвсякъде мизерия и смърт, отчаянието и способността на човека да погледне към всичко това с насмешка. Самоиронията е висшата форма на човечност във Виното на мъртвите.

Тюлип се оказва в света на мъртвите, в лабиринт от скелети, разлагащи се трупове, смърдящи и разпадащи се тела. И случка след случка се лута из долния свят на тъмнина, въшки, лицемерие, сласти, кал, гибел, омраза, присмех, брутална какафония от човешки крайности.

„Не бива никога да се мисли … никога да се разсъждава … От това много боли … от това много бързо се умира … като едното нищо“

„И не бива да се страхуваш: на човек, който е бил жив, адът не изглежда чак толкова лош.“

„Смъртта сполетява най-вече невинните.“

Поздравления за прекрасния превод на този не лек за превеждане текст на Красимир Кавалджиев. И за идеалната корица и оформление на Лъчезар Владимиров.

Благодаря на Вася, за чудесния, точен избор.

---

Забележка: книгата не е включена в този блог заради спонсорство. Подарък е от приятел и оценката ми е на база прочетеното, а не на други фактори.

The Righteous mind. Why good people are divided by politics and religion от Jonathan Haidt бе книга, която нямаше как да подмина в книжарницата и жадно зачетох веднага, щом се сдобих с нея. Четох я бавно и с много връщания напред-назад. Много пластове в човека и обществото ни разнищтва авторът, задава убави, дълбоки въпроси и захвърля настрана, подлага на силно съмнение своите (либерални) виждания, за да опита възможно най-обективно да намери отговор на въпроса аджеба защо не могат умните и добри хора да се сработят, защо все позволяват да има линия на разделение между тях – я от религии, я от партийни принагделжности или политически възгледи.

„A landmark contribution to humanity’s understanding of itself“, както пише за книгата New York Times.

С мои приятели в последните години много сме обсъждали темата, извеждали сме различни хипотези, защото въпросът за разделението между нас, хората, силно ни вълнува. Търся обяснения в много книги. Тази е от тези, отговорила на много въпроси и намерила не малко важни детайли по темата.

Разсъжденията са най-вече за морала, моралните устои на човек, как се създават, как се променят. За това как и по-скоро защо съдим другите. Как решаваме кое е добро и кое – лошо. Защо уж сме цивилизовани, пък допускаме войни, реч на омразата и разделения.

Няколко много любопитни морални дилеми са споделени в книгата, част от голям набор подобни, с които екипът на Хаид е правил задълбочено проучване, за да изведе основните тези в книгата. С тях не веднъж напоследък забавлявах успешно (до силно изчервяване на част от компанията) приятели при събирания. Провокативни, измерващи границите ни и показващи, че всичко е процес. И процесът има нужда от провокации, за да се движи напред.

Екипът на Хаид проучва хора от различни места по света, за да сравни как те изграждат своя морал. Хора, от различни прослойки, образование, професии. Unexpectedly, the effect of social class was much larger that the effect of city. Well-educated people in all three cities were more similar to each other than they were to their lower-class neighbors.

Кое е правилно? Кое е вярно? Кой решава? Къде са твоите граници? А моите? А общочовешките? Кое ни прави хора? А кое – цивилизовани такива?

Като Спиноза, авторът, а и читателят в мое лице поне, се опитва не да се присмее на човешките помисли и действия, не да ги критикува, не да ги мрази, а да ги разбере.

Ето малко откъсчета от книгата:

„morality is the extraordinary human capacity that made civilization possible“

„morality is self-constructed by children on the basis of their experiences with harm“

„we’re born to be righteous, but we have to learn what, exactly, people like us should be righteous about“

„moral communities are fragile things, hard to build and easy to destroy“ – всеки, занимавал се с опити за това у нас е наясно, при мен опитът е доста пресен и болезнен

мисля, че това е доста важно за нас тук и сега: „many nations are failures as moral communities, particularly corrupt nations where dictators and elites run the country for their own benefit. If you don’t value moral capital, then you won’t foster values, virtues, norms, practices, identities, instructions, and technologies that increase it“

„moral capital leads automatically to the suppression of free riders, but it does not lead automatically to other forms of fairness such as equality of opportunity“

„if you are trying to change an organization or a society and you do not consider the effects of your changes on moral capital, you’re asking for trouble … (this explains why liberal reforms so often backfire and why communist revolutions usually end up in despotism)“ – тук има цяла, много задълбочена и любопитна част от книгата, в разгръщане на тази теза и защитата й, която ще оставя любопитните сами да прочетат

вероятно с това ще се скандализират доста хора „rather than building more prisons, the cheapest (and most humane) way to fight crime may be give more money and authority to the Environmental Protection Agency“

„as long as consumers are spared from taking price into account – that is, as long as someone else is always paying for your choices – things will get worse“

„the miracle of spontaneous order that emerges when people are allowed to make their own choices“

„anything that binds people together into dense networks of trust makes people less selfish“

„diversity makes people turn inward and become more selfish, less interested in contributing to their communities“

„emphasizing differences makes many people more racist, not less“ мисля, че е много важно да разберем това

и много хубаво за финал на този пост изречение от книгата „If you really want to open your mind, open your heart first“

p.s. макар четенето й да отне много време, оставям си я на нощното шкафче за още минавания и съм благодарна, че я срещнах тази книга

Геномът – автобиография на един биологичен вид в 23 глави на Мат Ридли е издадена от Сиела преди доста години, а е писана 1999-та. Въпреки това книгата е фантастично пътуване, поднесено с добра доза чувство за хумор и многоплатова информация из човешките гени. И не само човешките.

Дори да сте с не добри спомени от часовете по биология в училище, да сте забравили всичко, научено в класната стая, учителката ви по биология да ви е стресирала или отегчила, да се страхувате от тежка наука и досадни теории – тази книга няма да ви уплаши, напротив ще ви прилъсти.

Защо 23 глави ли – всяка глава е посветена на една от нашите 23 хромозоми.

Забавна, оптимистична, лека за четене е поднесена сложната иначе ДНК теория. Мат Ридли привнася една свежест и дори по-философските концепции ги поднася с приятна гарнитура от любопитни факти, биографични детайли за учените и обяснение на контекста на всяко откритие или ситуация в света на гените.

Корицата на българското издание не ми допада много, затова споделям една от чуждите такива.

 

Силно препоръчвам за любопитните.

 

 

Виктория Райчева – слънчево момиче, прекрасен млад човек, който учи и твори с лекота и е истински пример! Вики, която доскоро бе ученичка, а вече е професионален аниматор и помага на учениците да учат по-лесно с това, което работи към сайта Уча се. За пътя й до тук, смелостта, развитието, творчеството и бъдещето си говорим.

В допълнение Вики днес има рожден ден – да е честита! Винаги така засмяна, уверена и успяваща!

Как се случи, че си в екипа на Уча се?
Още от малка обичам да рисувам. Винаги всички са ми казвали, че съм много добра, но аз исках, незнайно защо, да бъда програмист. Учих в ПМГ „Гео Милев“ Стара Загора с паралелка „Информатика“, ходих на състезания по математика и единствените предмети, които някога съм харесвала в училище са били Изобразително изкуство, Математика и Информатика. Един ден в училище раздаваха флаери на едно студио по „Графичен дизайн“ и аз реших да се запиша, защото ми беше интересно да науча Photoshop и Illustrator.

Всичко започна 2015-та година, когато бях на 18 години. Тогава госпожата от студиото ни спомена за състезанието на „Аз мога – тук и сега“. Реших да се пробвам, защото исках да изпробвам уменията, които бях придобила и така април месец аз и още две момчета отидохме в гр. Девин да се състезаваме.
Случи се така, че бях на едно от най-последните места в класацията, но това нямаше никакво значение за мен, защото преживяното там ме остави без думи. След като видях колко мотивирани, положителни и готини хора са организаторите и участниците, единственото нещо, което си мислих беше: „Кога отново ще дойда тук???“, „Кога ще ги видя отново?“, „Как е възможно да съществува такова събитие, а аз да не съм разбрала до сега?!?“, „Трябва да дойда отново!“. Разпитах и разбрах, че ще има и академия. Записах се още на следващия ден като се прибрах.
Дойде време и за академията. Може да се каже, че точно тази SUPERлятна академия 2015 година беше едно от любимите ми преживявания до сега и много ключов момент от моя живот. Там се запознах с невероятни хора, с които се събираме и до ден днешен на всякакви събития. Те са моята мотивация и стимул да продължавам напред.

На академията се бях записала в категория “Front-end Development“, но единственото нещо което правих тогава беше свързано с графичния дизайн. Нашият отбор заедно с още един друг отбор взехме първото място. Това ме накара да се замисля дали искам наистина да бъда програмист.

Мина известно време и станах 12-ти клас. Все още бях решена, че ще уча програмиране след като завърша, но случката от академията винаги пораждаше мисли в мен дали наистина това е моето нещо. Мислих го много и с помощта на приятели отново от академията се убедих, че всъщност аз трябва да запиша Графичен дизайн, а не Софтуерно инженерство. Буквално няколко месеца преди бала ми аз се изправих пред нашите и им казах, че няма да бъда програмист, а дизайнер. Те бяха доста учудени, но решиха да ме подкрепят. И така кандидатствах в Нов български университет със специалност „Графичен дизайн“ и ме приеха.

Едно от нещата, които винаги съм искала е да започна да работя още докато уча, работата да е свързана със специалността ми и да ми е толкова интересна, че да не я възприемам като работа. По тази причина, още като завърших започнах да си търся работа в София като графичен дизайнер. Пратих си CV-то на няколко фирми, които търсиха стажанти и единственото което ми оставаше е да чакам. Не получавах никакъв отговор и започнах да се отчайвам, докато един слънчев ден Александър Костов, който отново познавах от SUPERлятна академия 2015 не ми писа: „Вики, искаш ли да работиш в Уча.се?“. Тогава бях много развълнувана, защото до този момент бях учила от този сайт и ми помагаше много. Отговорих му, че искам и той ми обясни, че търсят аниматори. Нямах идея как се прави анимация, дори не можех да използвам програмата с която правиха клиповете. Но въпреки всичко имах желание. Първоначално трябваше да изпробват дали ще се справям занапред и ми дадоха задача да направя видео. Реших, че ще дам всичко от себе си за да бъда част от този екип и се заех. Не бях спала почти 5 дни за да се науча на Adobe Flash за една седмица. Направих първото си видео и те много го харесаха. След още една седмица си говорих с Дарин Маджаров по скайп и обсъждахме видеата. А днес съм един от аниматорите на Уча.се.

Какво ти харесва? Какво научи?
В Уча.се ми харесва това, че не усещам работата си като такава. Всеки ден отивам с желание в офиса и там винаги е забавно. Работя с едни изключителни, невероятни, супер яки хора с важна мисия за България. Те са герои! Дори предпочитам да съм на работа, отколкото да си стоя вкъщи. Ние сме като едно голямо, задружно семейство. Обожавам да чета коментарите на децата под видеата, които правя. Супер вдъхновяващо е да знаеш, че правиш скучните уроци в училище интересни и поколения напред деца ще ги гледат и ще им се възхищават. Една от любимите ми случки беше по време на едно събитие, на което бяхме част от екипа. Там имаше момиченце, което беше в 5-ти клас и се оказа, че е фен на Уча.се и учи точно от уроците, които аз правя. Реакцията й след като й казах, че работя в Уча.се и ще я заведа да си вземе автограф от Дарин Маджаров беше просто незабравима. Тя беше много развълнувана и видях този блясък в очите й, който никога няма да забравя. Тогава осъзнах, че всичко това, което ние правим има огромен смисъл. От Уча.се се научих да работя здраво, да не се предавам и на това, че е наистина възможно да превърнеш работата си в хоби.

Как отговаряш на младите хора, които си мислят, че нямат късмет или не знаят как да продължат напред?
Отговарям им, че такова нещо като късмет и случайни неща няма в този живот. Според мен всичко, което ни се случва и което ще ни се случва, зависи само и единствено от нас самите. Животът е такъв какъвто си го направим ние и ако искат нещо истински трябва да съберат сили и да си го вземат. Всеки от нас е добър в нещо и те трябва да открият това нещо и да го развият. Бих им препоръчала да опитват повече нови, различни неща. Така правя и аз. Дори може да се каже, че все още не съм намерила точното нещо за мен. Преминах през състезания/олимпиади по математика, програмиране, графичен дизайн, а в момента съм аниматор. В бъдеще планирам да започна да изучавам по задълбочено 2D и 3D дигитално рисуване, 3D моделиране, анимация и Character design.

Продължаваш ли да учиш ти самата?
Уча се през всеки един ден от живота ми. Не мисля, че има такъв човек, който се е научил на всичко и може да си позволи да спре да учи. За мен ученето е едно от най-прекрасните неща, защото отваря толкова много възможности пред теб. Усещането, когато си даваш равносметка колко си се променил, колко неща си научил и на колко по високо ниво в развитието си си сега, отколкото преди една година, е невероятно. И не говоря само за учене на програми, учене от учебници и т.н. Говоря и за ученето от грешките ни, ученето от останалите хора, ученето на това как да бъдем по-щастливи и най вече по-добри хора.

Какво си пожелаваш?
Пожелавам си да имам все повече незабравими моменти, хората около мен да са позитивни, честни и мотивирани, много успехи и малко повече свободно време.

И пожеланието ти към хората, които ще прочетат това интервю
На хората, които ще прочетат интервюто пожелавам никога да не се отказват от мечтите си и да продължават решително напред. Винаги да са мотивирани, сигурни в собствените си възможности, да намират смисъл в това което правят и най вече щастие.

Чудесна Вики! Чудесна!

Най-смелите хора, които познавам, все са / предимно са жени! Не знам само на мен ли ми се случва или това си е правилото. Изумително е! И да, Галина Лачева е една от тях! Едновременно нежна, мила и добра, но и силна, безстрашна и отстояваща всяка своя битка – такава я познавам. Възхищава ме, вдъхновява ме Галя!
Реших да ви запозная и тук говорим за съпротивата, човешкото, битката за правата.

Кое те кара да се застъпваш силно за правата на хората?
Тласка ме усещането за дисбаланс по отношение на идеята, че всички сме родени свободни и равнопоставени по природа, и това трябва да се пази. Упражняването на насилие и неговата легитимация са от моя гледна точка единственият валиден критерий за дискриминация и съответно ограничаване на права. Ще ми се тоя възглед да беше по-популярен. За жалост ми се струва, че ксенофобските, раситските, сексистките, хомофобските и прочие основания са по-разпространени от търпимото.
Да не забравяме за правата и на останалите животни при това!

Защо (през 2017) е нужно да се говори за темата равенство и права на жените?
От една страна защото е нужно системно да се говори за равенството между хората като висша демократична ценност, особено в контекста на историческите й изкривявания – свеждане до уравновиловка, еднаквост и обезличаване, за разлика от равнопоставеност по отношение на участието в определянето на правилата, достъпа до ресурси за развитие на способностите и оптимална изява, недискриминация и т.н. От друга – заради световните статистики, според които човешките права на жените са много по-често нарушавани от тези на мъжете. Това има своите специфики и съответно заслужва особено внимание. Без търсене на обръщане на статистиките с обратен превес, разбира се, а в контекста на борбата за ефективно елиминиране нарушенията на правата въобще.

Според много хора правата на жените в България са си ОК. Какво им отговаряш?
Отговарям им, че по официални данни за страната, всяка четвърта българка е жертва на домашно насилие, а над 35% от запитаните мъже смятат, че изнасилването е оправдано при определени обстоятелства. Обръщам им внимание на масово пренебрежителното отношение към жените, избрали да не раждат, агресията към избралите да отглеждат деца в гей двойка. Споменавам хомофобската заклейменост на трансполовите случаи на самоопределяне като жена и изборът да живееш като такава, в противоречие с биологичните си особености по рождение. Засягам темата за все още ограничения трудов достъп на българките до ръководни длъжности и до по-добре платени позиции в повечето сектори на икономиката. Сондирам дали въпросните ми събеседници са наясно с нестихващото явление „обективизация на жените“ и им давам примери от рекламни билборди, печатни издания, чалга сцената и пр. И прегръщам редовните ответни опити да се провокира надскачане на стремежа към опазване правата на жените, да се обърне внимание на правата на мъжете и децата. И използвам случая да напомня за правата и на животните извън контингента на хомо сапиенс, с проверка дали събеседниците ми ги включват в кръга на заслужаващите тяхната защита.

Кога ще си удовлетворена и ще знаеш, че мисията е изпълнена?
Перфекционист съм. Едва ли ще доживея края на страданията на живите същества. Личната ми мисия ще е изпълнила ако издъхна без да съм се отказала в стремежа към постигане на идеала.

Жените, които те вдъхновяват?
Едновременно грижовните и непримирими с несправедливостите, предразсъдъците и догмите – емпатичните бунтарки с всякаква окраска, възраст, сфери на изява, от всички кътчета на земята, от книгите и филмите…

За мен не е нужно да са обществено известни, да фигурират в учебници, улици да носят имената им. Всъщност повечето от вдъхновителките ми се явяват дръзки критици на онези, които контролират медиите и това кой да става известен чрез тях, на авторитарните власти, определящи какво и как да се учи в училищата, кой заслужава паметник, кой да получи награда за постиженията си, кой да участва в решенията от обществена важност въобще и т.н. Но така или иначе ме окриляват и „невидимите“ героини на собствената си съдба, които например успяват да осъзнаят ограниченията на свободата и потисничеството, на което са подложени в личен план, да се опълчат и измъкнат от клетките, давайки пример на децата и останалите около себе си…

Все пак е важно да се знаят и имена, да се изтъкват постижения – точно заради вдъхновението, което може да породи личният пример. Та си мислих покрай 8 март за стартиране на подобна страничка в социалната мрежа и на български: https://www.facebook.com/amightygirl/?fref=ts. Или хаштаг някакъв да огласим. После ми се прищя хаштагът да е по-обхватен и да не разграничава полово борците за права… Хайде да го доизмислим заедно!

Пожеланието ти към хората, които ще прочетат това интервю?
Да подлагат на здравословно съмнение всяка една дума в него и не само, да имат смелостта да се доверяват и съпротивляват, готовността да се учат от грешките си, и щастието да живеят в мир и обич.