Повече от ясно е, най-малкото заглавието го издава, Поразените на Теодора Димова не е никак лесна книга. Очаквах я. Опитвах да не чета нищо за нея, преди да прочета самата книга, за да не се повлияя. Много ме вълнува времето, което Теодора Димова описва – дните, месеците, годините веднага след 9-ти септември 44 година. Безвремието на безчовечието. Безчинствата на „народната власт“, обезличаването на нацията, поразяването …

За всеки, който таи и най-малка носталгия по това време или мисли, че то е било добро за хората или България романът Поразените е силно отрезвяващ. Не са спестени детайли, не са прикрити чувства. Болка, не толкова физическа, дълбока болка струи от всяка страница и всеки ред …

Вярвам, че изкуството лекува. Дано тази дълбока рана, която стои в обществото ни, бъде поне малко излекувана от този роман.

И да, вярвам, че книги като Поразените следва да се изучават в училище.

Писах и за:
Влакът за Емаус на Теодора Димова
Майките на Теодора Димова
и силно препоръчвам!

„нещо в мен се затвори завинаги, вглеждам се в това затворено пространство, опипвам го, изследвам го, искам да разбера какво е то, по дяволите, какво точно е то, всеки има право да се влюби … защо тогава тази болка в мен, тази изтръгнатост, защо бродя нощем по улиците, а не благодаря и не вървя по пътя си … Една и съща кухота. Една и съща липса на Бог. Една и съща яловост.“

обичам Теодора Димова да ме отвежда в този свят на болка и обич, на трескавост и спокойствие, на приятелство и любов, на лутане и вяра, на мъка и освобождаване, тъга и оптимизъм, из малките улички на всеки български град и влаковете тракащи през полетата. един безкраен път. в който човек открива още и още от света и от себе си. и иска още и още.

задължително четиво е Влакът за Емаус, също както и Майките

и съм толкова щастлива, че имаме човек като Теодора Димова сред нас днес тук, който твори така прекрасно!