„Едно време минаваха бързо от тук и беше невероятно да ги гледам – бяха забързани като хора, които знаят къде отиват и нямат търпение да стигнат там. Сега бързат, защото ги е страх. Не ги движи цел, а страх. Не отиват никъде, а бягат. И не мисля, че знаят от какво искат да избягат. Не се гледат един друг. Трепват, когато някой се допре до тях. Усмихват се твърде много, но усмивките им са грозни – не са радостни, а умолителни. Не знам какво става със света.“
писано преди 50 години. Айн Ранд. Атлас изправи рамене.