Моите първи 7 дена без мобилен телефон

photo-copy

Хоп и ето, че се изтъркулиха първите ми 7 дена без телефон и със силно редуцирано време онлайн и с устройство въобще. Да, за мен в случая и без часовник и без фотоапарат, защото всичко това си беше в телефона и нямам други устройства за целта. И не искам да имам, за момента.

Чух какво ли не –  много хора ме съжаляват, други – упрекват, че това е безотговорно, трети смятат, че си правя с тази акция евтин ПР, четвърти просто не ме разбират. И защото обещах да докладвам – ето накратко какво мисля самата аз.

Чудесно ми е без телефон. Сериозно го казвам.

Най-остро се оказва, че ми липсва фотоапарата на телефона, т.е. възможността да снимам. Бях свикнала да имам между 5 и 25 снимки на ден от различни моменти, хора. Хммм. Е, нямам.

Чуването с хора не ми липсва. Фб и мейлът се оказват идеални за целта и достатъчни. Малко изнервяне – като си уреждаш среща с приятел на многолюдно място или когато някой закъснява за среща. Но е преодолимо.

Евентуаааално за работа малко ми липсва. И евентуално за там трябва най-много. Но има начини да се преодолее. Мейлът е решение.

Плюсовете – ухаааа!
Време, много време, за мислене, за четене, за хората, за всичко.
Спокойствие. Ама истинско. Нещата са само тук и сега.

Рапорт даден за първите 7 дена. Продължавам.

B1gyUIVCQAEfoDg

#продължаваменапред или за пътя и правото да се лутаме

IMG_1017

по темата за започнатите тефтери писа Денис, пък Мирянка продължи в посока размисли за мотивацията да се продължи напред, та се включвам и аз в темата, нали е време за равносметки

да, фокусът е много важен, за да успееш. търпението и настойчивостта да допишеш започнатата тетрадка, да довршиш започнатият проект, който знаеш, че е важен, не само за теб, а за още хора – това дава смисъл, носи ценност

но също да, възможността да опитваш в различни посоки, да тръгваш нанякъде без план, да започнеш неща, с идеята че може и да не ги довършиш – не бива да си го отнемаме, защото това е да вкусваш, това е да експериментираш, да твориш, да си жив

във времето се научих да стискам зъби и да продъжлавам напред за важните неща, без да губя фокус (или поне не за дълго). това е уморително, изисква доста воля, особено когато проектите се движат с години (например 15 за БГ Сайт)

във времето се научих да си позволявам да започвам проекти, знаейки, че част от тях ще отпаднат по пътя. някои съвсем скоро след началото си, други доста след това. но ако няма драма излишна, подобни проекти също носят. може би не точно удовлетворение, но със сигурност опит, нови и интересни хора наоколо, бъдещи възможности

така че #продължаваменапред

време е да започнем да приемаме различните

коментара на Петя за приемането на различните хора / семейства у нас съвпада с няколко мои неща от деня

едно.
предната седмица, отзвук от учителка в първи клас „С оглед на това, че в класа има едно-две деца с по двама бащи или такива без баща, т.е. деца от разведени семейства ми беше много трудно да говорим по урока за семейството и показваме по картинката семейството – баща, майка, две деца.“

две.
срещнах се с мой приятел холандец, който разказа, че в класа на сина му (учи в Амстердам) всяко дете идва (е родено) от различно място по света, има няколко деца на хомосексуални двойки, всички тези деца (и родители) се приемат наравно и се чувстват ОК в класа и в обществото

три.
по BBC в новините, които гледах в Глазгоу (сутрин са много социални) показваха система за интегриране на децата, говорещи различни езици, тъй като отново достигат до проблема – в класа / групата има деца от къде ли не с различни нива на познание по английски, а учителката е една и следва да се оправя, възпитава, отглежда всички; директор разработил език на жестовете, с който децата се ориентират по-лесно първоначално и учат по-бързо езика

четири.
моя приятелка, майка на две деца, разведена, иска да започне да живее с приятелката си. в София. всички около нея са в потрес и паника. защо?!

мисля, че е крайно време нещата в учебниците да се променят поне малко, в нашите, за да не поставят учителите пред неловки ситуации; не намирам официални статистики, но наблюденията ми сочат, че доста от децата в София растат или само с майка си, или дори са отглеждани само от баба и дядо, или са с по двама бащи и т.н.

за езиковите различия и интеграция още не сме с проблемите на Холандия или Обединеното Кралство, но скоро ще бъдем

време е да започнем да приемаме различните, всякаквите различни (в крайна сметка всички сме различни, колкото и да сме еднакви), да сме по-толерантни и не толкова концентрирани в другите, а може би в себе си. поне така ми се иска. да.