Ман на Ким Тхуи

IMG_4512

След като прочетох Ру и останах очарована и от историята, и от стила – лек и омаен на поднасяне на младата канадско-виетнамска писателка Ким Тхуи, очаквах с нетърпение следваща нейна книга на български език. И ето я – Ман.

Ман отново ни поднася историята на една жена – от детството й, през майчинство, любов … в типичния за авторката лек и пълен с цвят, вкус и аромат стил на разказване. Много малки истории, преплетени една в друга. Човешки. С необичайни най-обичайни лица. От една, в друга – леко, леко …

Влюбването и правото на любов, израстването като непрестанен път към себе си, емоциите като част от нас самите и правото да ги изпитваме, а не да ги крием, силата на думите като въздуха, който дишаме, храната като пътешествие и интимност – един чуден роман за летните дни.

„Мама много рано ме бе научила да избягвам конфликтите, да дишам, без да съществувам, да се сливам с декора. … Бързо се научих да съм едновременно невидима и полезна, за да ме забравят, за да няма в какво да ме упрекнат, за да не могат да ме засегнат …“

„Опитвам се да отгатна значението на някои думи като „колосален“, „откачам“ или „апостил“ по звученето, а на други – по материята, по миризмата, по формата. За да доловя нюансите между два синонима като например „меланхолия“ и „тъга“, премервам кой колко тежи. Щом ги сложа на дланите си, единият сякаш се рее като сива мъгла, а другият се свива в стоманена топка.“

 

 

ру на Ким Тхуи

ru

Ким Тхуи ме хвана леко за ръката, приятелски, нежно и ме поведе из ситните си истории, на своя живот, на Виетнам, които ме натъжиха и разплакаха. спомени от „онази част от историята, която не ще намери място в класните стаи“. идването на „новата власт“, жестокостите, нереалностите, които тя води със себе си, бягството, оцеляването, проговарянето наново, в новия свят. тих разказ, въпреки виковете, нежно разказан, въпреки бруталните сцени, пълен с любов, със семейство, с топлота и живот.

„войната и мирът вероятно са приятели, които си играят с нас, както им е угодно“

„родителите ми често ни казват, че няма да могат да ни оставят пари в наследство, но какво от това, след като вече са ни завещали богатствата на паметта си, които ни позволяват да доловим красотата на грозд глициния, деликатността на някоя дума, силата на очарованието. И още по-важно – подарили са ни крара, които да ни носят към безкрая на мечтите ни“

от всички книги, които изчетох за соц-а и прехода, за пътя от онова време в това, сякаш тази най-силно, най-дълбоко ме достигна. искрено я препоръчвам.