През юли водих обучение на група свежи, готини и мислещи, действени учителки от Ихтиман. Работихме по темата за мултикултурността и комуникациите, приобщаването, разбирането, общуването с различни деца и техните родители в училище и извън.

С тези мили хора съставихме списък с идеи, които мислим, че може да са полезни и на други хора при работата си с различни, нови, интересни хора, които следва да се приобщят, подслонят, подкрепят. Това е своеобразна пътна карта, която силно вярваме може да е от полза.

Работили сме с идеята, че приобщаваме деца, семейство мигранти, но може да се отнесе към всяка друга група хора.

Пътна карта

Идеи за приобщаване и подкрепа на нови деца в класа

Работа с класа

Видео урок за различните деца и дискусия, беседа след него.

Парти – посрещане на новото дете + подаръци, от децата за него.

Самото дете, с подкрепата на учителя, да разкаже за своята култура, традиции, интересни неща.

Ателие – храната при различните култури.

От класа да се избере / доброволец – ментор за новото дете – в училище и извън.

Като подготовка – класът да прочете заедно и да си припомни ключови моменти от „Пипи Дългото Чорапче“, други филми и книги за деца далеч от дома, без родители, спрямо ситуацията.

Работа с училището

Среща с учители, родители и ученици с покана за лични предложения от всички за по-доброто посрещане на новото дете.

Лидерите (неформални) да подпомогнат интеграцията на семейството в общността.

Лагер за децата, заедно с новото дете, на палатки, за да си помагат и в трудностите да се сплотят.

Презентация за миграцията и преживяванията на мигрантите пред родители и учители.

Парти с напитки за деца и родители при посрещане на семейството.

Още идеи

Работа със самото дете / семейството, подготовка за училище.

Да се има предвид езиковата бариера, начин за превод. Игрите помагат за това.

Екипна работа с различни култури, споделяне.

Грижата и помощта да са не само за детето, а за цялото семейство.

––

По тези идеи работиха:

Йорданка Герина

Румяна Илова

Албена Стоименова

Нели Стоянова

Лидия Ценева

Мария Зубева

Стела Цветанова

Десислава Гъдева

Елизабет Бегунова

Надежда Василева

Десислава Фетфаджиева

Емигрантите. Четири дълги разказа на В.Г. Зебалд е великолепна книга от поредицата Модерна класика на Колибри. И води при нас четири истории от първо лице, в голям детайл за хора, съвсем обикновени, чиято съдба преди век някъде е отвела далеч от родните места. Хора от различни места, но всъщност местата, които сега мрънкат заради мигрантската вълна, но преди 100 години самите те са бягали, търсили своето ново място под слънцето.

Това не е книга с наситена фабула, с драматични обрати във всяка глава. По-скоро е силно съзерцателна, монолитна, а с това и категорична в посланията си.

Книга за това как всички сме, в крайна сметка, еднакви. Как, стига да искаме, можем да живеем под един покрив и с грижа един за друг. Книга за загубата, за войната, за отстояването. Книга за уюта на детството и за носталгията по него, която ни съпътства цял живот. Книга за семейството, което дава консистентност на съществуването ни, но и липсва зловещо, когато го няма.

Без да е специално изведен акцент, болката от загубата и търсенето на усещането за дом през целия живот присъстват на всяка страница.

Много въздействащ е текстът и защото има значително количество снимки, илюстриращи тези разкази.

„В северна посока се намират руската катедрала, руският мъжки и женски приют, френската болница, юдейското общежитие за слепи, немското училище, немското сиропиталище, немският приют за глухонеми, Абисинската църква, доминиканският манастир, Семинарията и църквата „Св. Стефан“, Девическият институт, занаятчийското училище, църквата „Нотр Дам фьо Франс“ …“

„Споменът често ми се струва някаква глупотевина. От него на човек му се замайва главата, сякаш не гледа назад през обърнатата призма на времето, а от голяма височина се взира надолу, към земята, от една от онези кули, чиито върхове се губят в небето.“

„… достигне ли определено равнище, болката анулира условието за собственото си съществуване, съзнанието, а по този начин може би и самата себе си – знаем съвсем малко за това. Сигурно е, от друга страна, че душевното страдание е практически безкрайно…“

„времето е мащаб, на който не може да се разчита, нещо повече, то не е нищо друго освен ромонът на душата“

Много хубава корица на Стефан Касъров.

Благодаря, Мишо, че сподели тази книга с мен.