Вероятно защото съм силно изкушена от този период – около Втората световна война, вероятно защото обичам Париж, вероятно не само защото взе Нобелова награда, Дора Брюдер на Патрик Модиано ме отведе за дълго в онези времена, улици, истории.
Книгата ме порази. Изживях историите, изчезналите случки, забравените, потъналите в прах, отминали, далечни и все пак реални, случили се, истински.
Безсмислието на войната в контраст с малките улички на Париж. Дати и детайли, в замяна на болка и липса. Защото е лесно да забравим.
„Аз не бях нищо, сливах се със здрача, с улиците.“
„Много време трябва, за да излезе на бял свят потъналото в забвение.“
„местата пазят поне лек отпечатък от хората, които са живели там“
Преводът ми харесва. За корицата ми се струва, че очаквах маааалко повече.
Силно препоръчвам.