времето ни го позволява – да сме много по-разгърнато и показно различни. да сме ексцентрични. да имаме леви идеи, а да въвеждаме плоския данък. да имаме десни уж виждания, а да пледираме за вдигане на данъците.

партиите вече не са две. много са. плашещо много.

телевизиите не са само три. много са. плашещо много.

а иначе всички искаме сякаш едно – да живеем в мир и любов, да живеем по-добре, да нямаме проблеми, да се справяме с живота. да ни е чисто, подредено, красиво. но трудно го постигаме.

и ако искаме свобода за себе си, нима имаме право тя да е за сметка на други, на които я отнемаме?

кое е наше и кое не е? земята? въздухът? природните ресурси? не ги ли взимаме назаем именно от бъдещето?

какво се случва? нима не сме именно толкова различни, колкото и еднакви.

нима не сме хора. човеци. всеки от нас. всички.

илюстрация – Сърдиткото и Щастливеца – рисунка на Лео