Ура за Ясмина Тал. Можем ли заедно? Можем само заедно.

DSC_6878

С Ясмина ме срещна нейната и моя активности из социалните мрежи и извън тях. Разбира се – видяхме се и се харесахме! Войната ли, съдбата ли я отвеждат при нас в София през август преди точно 21 години. Тогава градът ни й се струва „тооолкова сив и дори злокобен!“. Сега вече го е обикнала, работи и живее тук. Прави всичко с усмивка и лекота.

Какво правиш напоследък? Как се развиват проектите ти?
Напоследък правя нещо, за което до тази година все не ми оставаше време. Забавих темпото, уча се отново да почивам, да отделям повече време за важните неща, за хората, които обичам, за отлаганите пътувания, мързеливите уикенди, прашни пътища. Както каза една скъпа за мен приятелка, когато се видяхме тази пролет на кафе в Тузла – време зa връщане към началата, back to basic. За мен Тузла е специално място – това е градът, в който се научих да бъда наистина свободна. И тази година отделям доста време за да изнамеря и да общувам с хората, които на времето мислех, че съм изгубила заради войната. Дори намерих хора, които се оказа, че ме помнят като дете, че са познавали мен и семейството ми. Малко като да се кача на тавана на старата къща и да намеря изгубеното съкровище и още повече… Един вид, наслаждавам се на постиженията на високите технологии, интернет и пътища. Често чувам хора да казват, че заради „висенето в интернет“, като визират основно социалните мрежи, зарязваме „истинска“ комуникация. Но повярвай ми, за мен това наистина не е „висене“, а възможност да споделям, да общувам и да се свръзвам истински с хора, с които не мога да се видя на живо. А те са важни за мен. Затова обичам технологиите :). Още през 1992-1994, докато навън бушуваше война, намирах нови приятели и свързвах разделените хора, семейства, роднини, благодарение на радио-станцията. Чатила съм дори използвайки телеграфия. Сега може да звучи странно, но това беше единствената връзка със света за хората в родния ми град. Тогава едно от любимите ми действия през съботните нощи е било да настройвам радио-станцията, тъй като всяка събота срещу неделя доброволствах в клуба и бях на работа. Страшна любов беше :).

Проектите ми се развиват добре :). Те си имат свой живот. Като екип в Адрио стигнахме до етапа, в който можем да подишаме, да не бързаме, като знаем, че най-турбулентните времена минаха. Вече шест години сме тук, имаме устойчивост на бизнеса и знаем точно кое работи, как работи и какво е нужно нещата да бъдат още по-добри. Това дава едно усещане за спокойствие. Вече по-лесно се диша.

Един от най-важните ни проекти, Impossible Markets, след четири години е на път да излезе извън рамките на България, но ще разкажа повече, когато имаме конкретни дати и формати. Иначе, в началото на октомври предстои специалното издание на събитието, посветено на предизвикателствата на крос-културния мениджмънт на човешките ресурси. Щастливи сме да получаваме силно положителни отзиви от участниците, в същност идеите за съдържание, теми и развитие на формата идват от тях. Изключително приятно е чувството да видим познати лица на Impossible Markets, година след година, и да знаем, че всеки път сме били по-добри от предишния. На края коктейлът се превръща в парти със стари приятели, прекрасна атмосфера и много настроение. Затова и планираме да организираме по-чести, специализирани събития освен традиционалната годишна конференция.

Как те прие България преди години, когато дойде и как те приема днес?
Точно на днешния ден (14. август, 1996) преди 21 години дойдох да следвам тук. Помня как мама дойде с мен за да види „къде ме оставя“. Преди това бях сама на кандидат-студенстките изпити, но мама, може би защото по онова време така или иначе не живяхме заедно вече две години, реши да дойде с мен. Помня горещината в Студентски град, в който освен трева до рамене и кучета почти нямаше нищо. Мама, която е работила като социален работник цял живот, само каза: „Влизала съм в затвори, лудници, болници, домове за сираци… Но такава мизерия не бях виждала никъде.“
Мисля, че това нейно изказване беше по-страшно от суровия сюрреализъм на София през най-трудните години, 1996-1997. Бях щастлива обаче, че градът, макар и с огромен шок, все пак ме прие. Тогава да следвам психология в София беше единствената цел. Мислех си, като завърша, ще замина да живея в Канада. Но така и не заминах. След първите две години, които бяха изключително трудни, както за мен така и за хората тук, осъзнах че обичам това място. А това е заради хората. В същност, както не веднъж съм казвала, извадих страшен късмет с хората в София. И това продължава все така. Някак си, темпото с което раста си пасва с темпото на града. Вярвам, че нищо не е случайно и че това, как ме е приела България на времето отразява някак си и как аз я приех тази страна. И се променяме взаимно, на по-добро. Вече сме преплели съдбите си, нещата не опират вече до „как се приемаме“, а какво още можем да направим един за друг. Да кажем, че връзката ни е станала по-зряла :)).

Чувала ли си репликата „Бизнесът не е за жени“ и как отговаряш на това?
Ако отговарях на всякакви глупости, които хората говорят, няма да ми остане време за важните неща, които искам да кажа :).

Коя е супер силата на хората на Балканите? Знаят ли те за нея? И как да я подсилят?
Да се свързват. Да изграждат силни, смислени и дълбоки взаимоотношения. Да се обичат. Не зная дали го знаят, може би някои са забравили, но е така. Любовта ни прави силни. Песните ни, музиката ни, напомнят за това. Мъдростта на дедите ни е в тях.

Можем ли заедно?
Можем само заедно.

Какво си пожелаваш?
Типично по балканско-славянски, пожелавам си да са здрави и щастливи близките ми, да съм здрава и щастлива и аз с тях, да работим умно и да имаме все повече време за споделени мигове. 🙂

 

Ура за Байчо и 9 Academy! И покана за включване в Сезон 5

baycho

Байчо Георгиев е от тези хора, които скромно, с усмивка, но и проактивно и без отказване намират и работят за промяната. Без мрънкане. С действие, увереност и професионализъм. Той и група прекрасни млади хора като него стартираха преди 5 години 9 Academy – Бизнес академия, в която в рамките на 9 модула по около месец всеки. Имам честта да срещам всяка година тези чудни хора и да водя обучение по онлайн комуникации, с което искрено се забавлявам и радостта е голяма. Намирам 9 Academy за много смислен, зареждащ и на практика работещ проект и затова го подкрепям.

В момента тече регистрацията за 5-тия сезон на Академията. Поканих Байчо да поговорим за това. Заповядайте!

Разкажи ни за 9 Academy – как дойде идеята, която стартирахте?
Идеята се роди на база на реалната нужда, която беше назряла преди няколко години и това беше голямото количество неструктурирани обучения и лекции на различни теми и без конкретни резултати след тях. Заедно с другите основатели на Академията имахме богат опит в образователната система и организирането на обучения, което беше естествена причина да се опитаме да решим наболелия проблем пред младите професионалисти. С изключителен ентусиазъм работихме по първи сезон – първият вариант на методологията, чрез лични контакти и приятели намерихме подходящи лектори и събрахме екип от 15 доброволци, които обезпечиха Академията. И така вече предстои 5 сезон, 200 участници завършили академията, над 200 организирани събития, над 50 обучители и общество с общи ценности като взаимопомощ, споделяне един с друг на възможности, отношението “предай нататък”.

Какви хора идват обикновено и има ли промяна в годините?
Участниците в Академията са пъстри и разнообразни, което е една от най-големите добавени стойности. В Академията се срещат на едно място ученици от 11 и 12 клас, студенти, млади професионалисти, маркетолози, търговци, счетоводители, юристи, младши мениджъри, хора със собствен бизнес, служители в големи международни компании, майки с деца и др. Магията да се срещнеш с толкова различни хора и да се чувстваш защитен и да имаш възможността да учиш от всички тях според нас е безценна.

Имате ли обратна връзка за успеха на личните начинания на курсистите в годините?
Успяхме да изградим силен алумни клуб и се опитваме да следим развитието на всеки един от участниците, независимо дали разработват собствен проект или се развиват кариерно. Неведнъж вече станахме свиделите на участници, които след Академията решиха да се преквалифицират и да сменят работа, участници, които наеха други участници на работа, лектори, които наеха участници на работа или участници да започнат работа във фирми партньори на Академията.

Кого каните да се включи в новия сезон?
За 5 сезон каним да се запишат всички, които искат да придобият нови знания и умения в някой от деветте модула, всички, които имат желание да получат знания и са готови да допринесат и споделят своите знания и умения с останалите участници. Академията дава достъп до общество от проактивни млади професионалисти, които постоянно търсят нови предизвикателства, учат нови неща и се развиват.

9Academy_season2 (10 of 147)
Кога и как е регистрацията, какви са тънкостите в подготовката на кандидатите за участие?

Регистрацията за сезон 5 вече е отворена и всеки участник може да попълни формуляра за кандидатстване тук. Регистрацията ще бъде отворена до 30 септември. Важно нещо, което трябва да се има предвид при попълване на регистрацията, е, че повечето въпроси са отворени и участниците е добре да отделят време и подготовка за попълването им. След подбора по документи, отличилите се ще бъдат поканени на лична среща. След провеждане на интервютата, ще бъдат избрани и новите 50 в сезон 5 на 9 Academy.

Къде да се намери още инфо по темата?
Информация за сезон 5 на 9 Academy може да бъде открита на сайта на Академията, в официалната страница във Facebook цяло лято ще публикуваме интервюта и впечатления на участниците от сезон 4, а там може да се намерят снимки и видеа от всички предни сезони на Академията. Всички заинтересовани могат да се свържат с нас или през социалните мрежи или да ни пишат на електронната поща: info@9academy.com

Какво е новото в новия 5-ти сезон?
Сезон 5 няма да бъде изключение с изненадите и новите неща в програмата – лектори, нови специални събития и инструменти, които ще използваме за създаване на обучителната среда. През новия сезон ще продължим развитието на специалния допълнителен модул за личностно развитие.
Друга новост още на етап кандидатстване е, че 10-ма от желаещите да се включат в новия сезон ще имат възможността да спечелят стипендия в размер на 50% от таксата за участие. Допълнителните критерии ще бъдат обявени на по-късен етап.

Какво пожелаваш на екипа на 9 Academy и какво на хората, които ще прочетат това интервю и ще проявят интерес?
На екипа на 9 Academy пожелавам една изпълнена с емоции кампания за набиране на нови участници и безброй незабравими мигове през новия сезон, който ние истински съпреживяваме с участниците. На всички, които проявят интерес да кандидатстват, им пожелавам да бъдат дръзки и смели, и да се възползват от всяка възможност, която се отвори пред тях.

Ура за Юлия, доброволчеството и промяната

12742636_10207573653492487_3357843762134145501_n

Как мислите се запознахме с Юлия? Разбира се – въвлечени в работа по обща кауза! А общите ни каузи се оказаха не една и две. Юлия Андонова се занимава от много години с доброволчество и е избрала това и за свое професионално развитие – битката за каузи, за по-доброто на отделни групи хора и на обществото като цяло. Абе, от хората, които като срещнеш си казваш Wow! и аплодираш бурно, искаш да помагаш и знаеш, че дават смисъл на цялото.

Затова и взехме да си поговорим, защото примерът й е заразен!

Кога и как Юлия откри доброволчеството? Или то те откри?
Въпросът ти ме провокира да проверя кога точно се случи това вълшебно намиране. Случи се преди около 14 години (УАО…). Бях в училище, тъкмо приета в гимназията и около мен имаше изобилие от възможни клубове – Млад икономист, Екология, ученически съвет, „Милосърдие“ към БМЧК и т.н. Мисля, че опитах от всички възможни клубове, но намерих своето място в клуба на БМЧК. И така неусетно се заразих с „вируса“ на БМЧК и отделях много, много, много от времето си в името на другите. Забавно, смислено и изпълнено с уникални моменти време. Мога да разказвам с часове какво се случи за тези 14 години.

Какво ти носи това, отвъд клишираното „удовлетворение“, което само по себе си не е никак малко?
Удовлетворението е само част от цялостното усещане, то е началото. Удовлетворен си, че днес си помогнал на деца да научат нови неща за наркотиците и вредите от тях, удовлетворен си, че в дома за сираци (по онова време бяха много разпространени) си си играл с децата от дома и си полагал грижи за тях и така безкрайности от примери.
Доброволчеството за мен донесе много повече от удолетворение. Помогна ми да се изградя като личност, да реша какво искам да правя, в каква сфера на живота бих искала да се развивам, даде ми смисъл и много, много спиращи дъха моменти, в които осъзнаваш, че наистина този свят може да се промени и точно ти си част от тази промяна.
Доброволчеството ми донесе много сила, знания и умения. С едни от най-близките ми приятели сме се намерили именно по време на доброволстването ни.
Доброволчеството ми позволи да видя колко лоши неща се случват в света, но също така ми позволи и да видя как те могат да се променят и как хората ЗАЕДНО помагат и променят.
Да, не е толкова лесно, колкото звучи, но е възможно и има десетки малки и големи примери, които го доказват. И това не са примерите по новините, които отшумяват за три дни. Това са десетките хора, с които съм се срещнала за тези 14 години, които не са в новините, но които са имали нужда от помощ и ние сме им помогнали.

Кои каузи припознаваш като свои и по кои работиш с най-голямо желание?
Често с приятели се шегувам, че щом става дума за наркотици и насилие значи съм в свои си води…. 😀 Извън странния ми хумор – каузите, които трайно се настаниха в живота ми са свързани с едни от най-тежките моменти, които хората преживяват. Моменти, в които хората има нужда от някой, който да повярва в тях и да се бори с тях и за тях. Защото работата с насилие и наркотици често пъти е една голяма битка.
Ще разкажа за това малко повече. Нали знаете, че мечтите се сбъдват? Когато бях на 15 мечтаех да порасна голяма, да имам подходящо образование и обучение и … да работя с хероинозависими на терен. Има едни специални програми – Програми за намаляване на здравните щети сред употребяващи наркотици. Ето в такава програма си мечтаех да работя. Но за да си част от такава програма трябва да отговаряш на много условия. Научих за тези програми на едно от обученията за обучители по превенция на зависимости, в което участвах. През годините натрупах много опит в обучението на връстници по тази и други теми. Неусетно годините си минаха, с опит, обучение, подходяща специалност в университета…
И така през не толкова далечната 2010 година станах част от екипа на Фондация „П.У.Л.С.“. Започнах работа на терен с хероинозависими и станах нощен дежурен в Кризисния център за пострадали от насилие или трафик.
Така каузите за подкрепа на пострадали от насилие и работа с употребяващи наркотици трайно се настани в живота ми. Мога дълго да разказвам и за двете каузи, за болката и смисъла да помагаш. Общото и в двете големи каузи е човешкото страдание и необходимостта от незабавна защита, която често пъти спасява животи. А усещането в края на деня, колкото и тежък да е понякога, че си помогнал истински на някой, е толкова приятно и истинско, толкова награждаващо и даващо смисъл и енергия да продължиш.

Има ли моменти, в които искаш да се откажеш или ти е трудно, предвид сложността на казусите, темите, с които си се захванала?
Понякога съм тъжна, понякога чувствам голямо безсилие пред действителността, в която живеем. Не само в Българя, в целия свят. И понякога се питам какъв е смисълът, защо са всички тези безсънни нощи, безкрайни усилия и битки… И тогава си мисля за всички хора, на които сме помогнали през годините, за онези истински, вдъхновяващи истории, за тези, които няма да чуете по новините, защото имат happy end и по един или друг начин, с екипа на Фондация „П.У.Л.С.” сме били част от този щастлив финал. За всички хора, които няма към кого друг да се обърнат… И не се отказвам, някъде намирам сили и продължавам, защото има смисъл.

Кога се чувстваш удовлетворена от работата си?
Всяка вечер. Аз съм щастлива с всичките си 1001 занимания, които вярвам, че правят този свят едно по-сигурно място за едни хора, по-усмихнато и позитивно за други и т.н.
Работата ми е такава, че удовлетворението е част от всеки един ден, защото във всеки един миг виждам смисъла от усилията ни.
Имам и безкрайно много истории, които просълзяват, спират дъха и те карат да се усмихнеш. Виждала съм деца, с които съм работила като малки, които виждайки ме отново години по-късно ми споделят колко важни са били срещите и обученията ни, как това им е помогнало в университета, работата и т.н. Понякога получаваме и-мейли или съобщения от клиенти, които ни благодарят, че сме част от промяната в техния живот, че вече живеят без насилие….

11219063_10205634979026837_8007828283304519750_n

Какво казваш на всеки, който се колебае да помага и да се включва?
Понякога хората се колебаят дали има какво да дадат или как да помогнат- Всеки човек пази в себе си доброто, то е част от нас. Има безкрайности от каузи и възможности за помощ на другите. Просто трябва да си поемеш дъх и усетиш кое е твоето нещо, коя е твоята кауза….
И тук се сещам за една от любимите ми песни на Емил Димитров „Ако си дал“. Тя изчерпва отговора на този въпрос.

Ако имаше вълшебна пръчица какво би променила първо в нашия свят?
Толкова неща искам да променя в нашия свят… Истината е, че с много хора ежедневно работим за промяната на света.
Но ако наистина имах една вълшебна пръчица бих направила хората по-усмихнати, по-щастливи, вярващи в себе си, обичащи….
Вярвам, че всеки човек носи в себе си добротата и възможността да променим днешната ни действителност – нужно е само малко смелост и вяра за да се случи., а вълшебната пръчица се крие във всеки един от нас 😉

Благодаря ти, Юлия!

The Righteous mind. Защо добрите хора са разделени

IMG_5586

The Righteous mind. Why good people are divided by politics and religion от Jonathan Haidt бе книга, която нямаше как да подмина в книжарницата и жадно зачетох веднага, щом се сдобих с нея. Четох я бавно и с много връщания напред-назад. Много пластове в човека и обществото ни разнищтва авторът, задава убави, дълбоки въпроси и захвърля настрана, подлага на силно съмнение своите (либерални) виждания, за да опита възможно най-обективно да намери отговор на въпроса аджеба защо не могат умните и добри хора да се сработят, защо все позволяват да има линия на разделение между тях – я от религии, я от партийни принагделжности или политически възгледи.

„A landmark contribution to humanity’s understanding of itself“, както пише за книгата New York Times.

С мои приятели в последните години много сме обсъждали темата, извеждали сме различни хипотези, защото въпросът за разделението между нас, хората, силно ни вълнува. Търся обяснения в много книги. Тази е от тези, отговорила на много въпроси и намерила не малко важни детайли по темата.

Разсъжденията са най-вече за морала, моралните устои на човек, как се създават, как се променят. За това как и по-скоро защо съдим другите. Как решаваме кое е добро и кое – лошо. Защо уж сме цивилизовани, пък допускаме войни, реч на омразата и разделения.

Няколко много любопитни морални дилеми са споделени в книгата, част от голям набор подобни, с които екипът на Хаид е правил задълбочено проучване, за да изведе основните тези в книгата. С тях не веднъж напоследък забавлявах успешно (до силно изчервяване на част от компанията) приятели при събирания. Провокативни, измерващи границите ни и показващи, че всичко е процес. И процесът има нужда от провокации, за да се движи напред.

Екипът на Хаид проучва хора от различни места по света, за да сравни как те изграждат своя морал. Хора, от различни прослойки, образование, професии. Unexpectedly, the effect of social class was much larger that the effect of city. Well-educated people in all three cities were more similar to each other than they were to their lower-class neighbors.

Кое е правилно? Кое е вярно? Кой решава? Къде са твоите граници? А моите? А общочовешките? Кое ни прави хора? А кое – цивилизовани такива?

Като Спиноза, авторът, а и читателят в мое лице поне, се опитва не да се присмее на човешките помисли и действия, не да ги критикува, не да ги мрази, а да ги разбере.

Ето малко откъсчета от книгата:

„morality is the extraordinary human capacity that made civilization possible“

„morality is self-constructed by children on the basis of their experiences with harm“

„we’re born to be righteous, but we have to learn what, exactly, people like us should be righteous about“

„moral communities are fragile things, hard to build and easy to destroy“ – всеки, занимавал се с опити за това у нас е наясно, при мен опитът е доста пресен и болезнен

мисля, че това е доста важно за нас тук и сега: „many nations are failures as moral communities, particularly corrupt nations where dictators and elites run the country for their own benefit. If you don’t value moral capital, then you won’t foster values, virtues, norms, practices, identities, instructions, and technologies that increase it“

„moral capital leads automatically to the suppression of free riders, but it does not lead automatically to other forms of fairness such as equality of opportunity“

„if you are trying to change an organization or a society and you do not consider the effects of your changes on moral capital, you’re asking for trouble … (this explains why liberal reforms so often backfire and why communist revolutions usually end up in despotism)“ – тук има цяла, много задълбочена и любопитна част от книгата, в разгръщане на тази теза и защитата й, която ще оставя любопитните сами да прочетат

вероятно с това ще се скандализират доста хора „rather than building more prisons, the cheapest (and most humane) way to fight crime may be give more money and authority to the Environmental Protection Agency“

„as long as consumers are spared from taking price into account – that is, as long as someone else is always paying for your choices – things will get worse“

„the miracle of spontaneous order that emerges when people are allowed to make their own choices“

„anything that binds people together into dense networks of trust makes people less selfish“

„diversity makes people turn inward and become more selfish, less interested in contributing to their communities“

„emphasizing differences makes many people more racist, not less“ мисля, че е много важно да разберем това

и много хубаво за финал на този пост изречение от книгата „If you really want to open your mind, open your heart first“

p.s. макар четенето й да отне много време, оставям си я на нощното шкафче за още минавания и съм благодарна, че я срещнах тази книга

Браво за Венко и браво за Успелите

17796802_1394751260548217_5918373815629770393_n

Това е Венелин Добрев, когото мнозина познаваме като Венко – изключително усмихнат, проактивен и позитивен човек. Венко е сред създателите на Успелите и на редица други добри инициативи. Без мрънкане, с действие, ежедневно променя България към добро. Един изключителен човек. За мен е радост, че си поговорихме и мога да споделя тук.

Разкажи за Успелите – как ви хрумна, как го реализирате и развивате?

„Успелите“ започва своята история като всички хубави неща – от един бар във весела компания с хабли бира. Най-общо казано идеята тръгна след един спор с мои приятели, с които тогава се срещнахме в един рок бар в Стара Загора. Тогава всички от нас бяха ходили или плануваха да ходят на студентски бригади в САЩ и някак логично, може би се стигна до въпросът „тук или там“, който прерасна в една оживена дискусия. Повечето от тях смятаха, че един млад човек не може да успее в България освен ако не е връзкар, не е от богато семейство или не се занимава с нещо, което не е съвсем законно. Понеже видях, че нямаше как да ги убедя реших да интервюирам млади хора, които са под 35 години и се реализират в България. Започнах с мои познати, като в началото нивото и качеството беше много ниско. Съвсем скоро след началото се намерихме с Александър Хинков, който имаше опит в онлайн медия и внесе доста ноу-хау и идеи. След това лека-полека започнахме да растем, да се развиваме, да публикуваме повече и по-качествени неща, а в един прекрасен ден се запознахме с Ирина, нашата дизайнерка и Калоян Гаджев, който внесе много полезно ноу-хау от техническа и маркетингова гледна точка. Мисля, че нашето събиране като екип беляза огромният прогрес, който последва. От обикновен студентски блог с периодични публикации ние изубнахме за по-малко от две години до най-голямата положителна медия у нас с около 100 000 читателя месечно, екипът ни от доброволци се разшири главоломно, а между тях намерихме и нашата прекрасна главна редакторка Десислава Иванова, която честно казано ми напомня донякъде на теб 🙂

Чисто оперативно бих казал, че работим на принципа на холокрацията – има определени кръгове, като всеки доброволец според интереса си отразява приоритетно материали, интервюта и отделно може да пише авторски текстове по различни теми. Разбира се, има насоки при развитието на материалите, но цялата ни работа най-вече е основана на свободата във вземането на решения и именно заради това смятам, че „Успелите“ са това, което са днес – всеки човек в екипа е оставил своя белег и отличителните резултати от неговата работа са разпознаваеми. Ние сме като едно семейство зад една думичка от осем букви (Успелите). И ако трябва да съм напълно честен без приносът на всеки един от екипа, най-вече на другите трима съоснователи на „Успелите“ това щеше да си остане един средностатистически студентски блог с прекрасна идея. А сега е една прекрасна идея, която расте, развива се и най-важното – вдъхновява.

Бъдещото ни развитие ще е фокусирано върху бизнес модел, който да ни носи източници доходи от различни източнци. Като започнем с „Носия“, минем през дарения от нашите читатели и се надяваме скоро да си направим електронен магазин. Разбира се, ще търсим спонсорства и реклама, но имаме високи критерии за нашите спонсори. Отказвали сме на няколко пъти на компании, които по един или друг начин не сме смятали, че могат да отговарят на посланието, което искаме да отправим с нашата работа по сайта. В насока на съдържание – ще разширяваме партньорствата си с различни медии, надяваме се да успяваме да привличаме все повече журналисти от други медии в екипа, които паралелно с работата си да бъдат част и от „Успелите“. Скоро решихме да изказваме личните си мнения по различни актуални обществени теми – през прайда до темата за паметника „1300 години България“. Ще се опитаме да се фокусираме върху видео съдържание и повече интеракция с нашите читатели, която и към момента е доста висока, но искаме да сме пионери в тази насока. Искаме не само да сме медия за хората, а хората да са част от медията.

Имаш силни позиции по важни за обществото ни теми. Това не е много типично за младите хора у нас? Или греша?

Аз мисля, че всеки човек, независимо млад или стар има свое лично мнение по всяка наболяла тема – от интеграцията на малцинствата до образователната ни система. Обаче масово хората, а и доста от младите не се чувстват удобно да говорят за това, защото по някакъв начин е загубена средата за дискусия. Това от една страна се дължи на факта, че при дебат по актуални теми се канят хора с подчертани крайни гледни точки, които си крещят един на друг (нормално, рейтинг трябва да има) и зрителите виждайки това остават с впечатление, че масата от хора смята така. Не се чува гласът на аргументацията, а на крайността. И друг голям проблем, който ни води до това е, че не се изслушваме. Ние чакаме другия да се изкаже, за да му кажем, че не е прав без дори да осмислим думите му. Аз лично съм имал подобна ситуация неведнъж (и държа да подчертая, че това отразява личното ми мнение) – по темата с бежанците съм съгалсен, че трябва да приемаме хората свободно, но не трябва да забравяме елементарни мерки за сигурност и проверка на техния истински произход. И когато седна и споделя това свое мнение някъде аз или съм наричан „расист“ или съм наричан „толераст“. Имам същите примери за теми като феминизма, хората с различна сексуална ориентация, малцинствените групи, социализма и още много други. Реагирайки така ние убиваме средата си за диалог, а именно в това се ражда истината – да чуеш другата гледна точка, да я разбереш и ако смяташ, че си прав да се опиташ да я обориш. Разбира се, има хора, с които не може да се спори и те са твърдо убедени в това, което твърдят дори да изложите неоспорими факти, но има и много други, които имат различно мнение от моето или твоето и могат да го променят, или пък да повлият на нашето. Това, което искам да кажа е, че не всеки, който е гласувал за БСП е задължително луд комуняга, не всеки веган обикаля и обяснява на хората как да ядеш пържола е убийство и не всеки бежанец е опасан с динамит фанатик. Но за да променим тези предсатави ние първо трябва да сме готови да изслушаме различно мнение от своето и да приемем, че хората мислят различно. Защото иначе просто гледаме света през своята ключалка и си крещим разни неща, като похранваме крайности.

Всеки човек у нас, млад или стар има позиция по важните за обществото ни теми, която е пречупена през призмата на личния му опит, ежедневие и мироглед. Не всеки обаче е готов да я сподели и защитава. Много го правят, защото не смятат, че ще бъдат чути и разбрани. Или мислят, че няма смисъл. И независимо в кой сценарий попадат трябва да променим това, но да го направим по начин, чрез който самите хора да осъзнаят коя е наистина правилната страна. Трябва да създадем среда за дискусия, в която на преден план стои аргументацията и изслушването на другия, а не надвикването. Мисля, че това би било едно добро начало.

Къде живее доброто и можем ли да черпим вдъхновение за добро от другите?

Доброто живее навсякъде. В мен, в теб и във всеки човек. Добро може да се намери и в привидно лошите хора, както и можем да намерим нещо лошо в добрите хора. Можем да намерим доброто в новините (дано да става все по-често), в нашето ежедневие и работа, но най-хубаво е да черпим вдъхновение чрез доброто, което ние самите предизвикваме. Било то дори в нещо малко като това да купим кафе и закуска на колелите в офиса в понеделник. Това, че някой е щастлив заради ваша постъпка или действие е най-прекрасното чувство, което човек може да изпита и да го мотивира да твори още прекрасни неща.

Как средата ни може да е по-добра за всеки от нас?

Като всеки един от нас стане по-добър и по-взискателен към самия себе си и към заобикалящата го среда. Аз вярвам, че промяната започва от вътре, от самите нас. Не можем да изискваме другите да бъдат по-достойни хора ако самите ние бъдем такива. Не е много добър пример да казвам на приятелите си как трябва да тренират и да се хранят здравословно докато пия 3 бири и хрупам чипс 🙂 Най-вероятно няма да ме послушат. Конкретно за това как нашата среда може да е по-добра смятам, че започва с това да бъдем по-активни като граждани в различни насоки – да участваме в доброволчески инициативи или сами да инициираме такива, да се усмихваме повече, да сме по-любезни с другите и да започнем да вярваме, че нашите собствени действия могат да започнат да носят промяна към по-добро, било то изчистена градинка пред блока, запълнена дупка с чакъл или благотворителна акция. Трябва да бъдем и по-взискателни към институциите и по-малко толерантни към несправедливостта. Когато бият някой не трябва да снимаме с телефона, а да се намесваме или поне да извикаме полиция, като някой полицай ни спре в нарушение не трябва да се опитваме да му бутнем 20 лева, за да ни се размине. Така ние допринасяме за цялостното болестно състояние на системата. Оправдателните думи „Еми те всички го правят“ са супер, но те са основен симптом на деградацията ни като общество и държава. Ако някой ви поиска рушвет – подайте сигнал и приканвайте други да го правят. Всичко е въпрос на критична маса. Един човек, който отстоява своите права може да бъде подминат и заглушен, но стотици или дори хиляди не могат.

Голяма част от дребните далавери и общото състояние на некадърност в институциите са породени от факта, че смятат, че на хората им е все едно и си правят каквото си искат. Ами нека им покажем, че грешат. Подавайте сигнали, търсете правата си и ако сте убедени в правотата си (в случаите когато тя е подкрепена с факти и наистина знаете, че е на ваша страна) вдигайте врява до небето. Рано или късно ще бъдете чути и все повече хора ще започнат да правят същото. А този процес ще задвижи институциите и ще бъде насърчен от всички кадърни хора, които са в администрациите. Защото има и множество такива, но фокусът от тях остава настрани в морето от обща посредственост.

Къде оставяш мрънкането и с какво го заменяш?

Оставил съм го някъде назад във времето и се надяам да не го намирам отново 🙂 Заменил съм го с действие. Като видя даден проблем се опитвам да го реша, дори това да означава да си „начукам канчето“ и да се разочаровам. Много неща ще се оправят и както каза вече покойният доц. Кристиян Таков – България се е събудила. Ще е е бавно, мудно, но все повече хора ще изоставят мрънкането и мисля, че ще видим приказката за Неволята, само че ние ще си оправим държавата, а не каруцата.

Какво си пожелаваш?
Простички неща – здраве за мен и любимите ми хора и любов, че без нея сме за никъде. 🙂

Чудесен Венко! Благодаря за това интервю и желая успех!

Снимка: Иво Желев

Мат Ридли: Геномът

FullSizeRender

Геномът – автобиография на един биологичен вид в 23 глави на Мат Ридли е издадена от Сиела преди доста години, а е писана 1999-та. Въпреки това книгата е фантастично пътуване, поднесено с добра доза чувство за хумор и многоплатова информация из човешките гени. И не само човешките.

Дори да сте с не добри спомени от часовете по биология в училище, да сте забравили всичко, научено в класната стая, учителката ви по биология да ви е стресирала или отегчила, да се страхувате от тежка наука и досадни теории – тази книга няма да ви уплаши, напротив ще ви прилъсти.

Защо 23 глави ли – всяка глава е посветена на една от нашите 23 хромозоми.

Забавна, оптимистична, лека за четене е поднесена сложната иначе ДНК теория. Мат Ридли привнася една свежест и дори по-философските концепции ги поднася с приятна гарнитура от любопитни факти, биографични детайли за учените и обяснение на контекста на всяко откритие или ситуация в света на гените.

Корицата на българското издание не ми допада много, затова споделям една от чуждите такива.

 

Genome_(Ridley)_cover

Силно препоръчвам за любопитните.

 

 

Ивайло Славов за силата на обратните връзки и как се случва промяната

tedxsofia2017

Ивайло Славов за силата на обратните връзки и как се случва промяната – ако спомена, че Ивайло е учен и говори за наука и климатични промени вероятно ще намаля драстично броя на хората, които ще прочетат това и ще пожелаят да изгледат видеото. Но този TEDxSofia talk е прекрасно поднесен, с лекота се говори по сериозни теми, а Ивайло е артистичен и забавен, пък и публиката участва през цялото време с обратна връзка.

Основните тези:

Позитивната обратна връзка максимизира промяната, води до разрастване и ново състояние.

Негативната обратна връзка минимизира промяната, води до равновесие и стабилност.

Подробностите са във видеото. Едни смислено инвестирани 18 минути.

 

 

Захвърлено богатство – отпадъците от опаковки

IMG_5156

Всеки ден всеки от нас небрежно и лежерно отнася кога в металните кофи, кога просто захвърля (не, не ти, но няма как да не се съгласиш, доста хора небрежно изхвърлят) на улицата бутилки от минерална вода, кенче от бира, опаковка от чипс или всякакъв друг отпадък от опаковки, които реално биха могли да бъдат рециклирани.

В последните много години човечеството изконсумира за около половин година това, което планетата може да ни осигури за цяла. С около две планети назад сме вече. В океаните има цели острови от пластмаса. Дърветата си ги сечем (ние в България и с лекота изнасяме за съседни държави безценната суровина) и използваме тонове хартия, вместо да я рециклираме. Дори стъклото – бутилки, буркани, което има опция да се рециклира безкрай много пъти изхвърляме в общия кюп отпадъци.

Абе ще каже човек, че нямаме мисъл в главата си и че цялата тази еволюция и интелигентност, за която претендираме, в моменти на ежедневна рутина позабравяме. А да, имаме оправдания – „ама те не ги преработват наистина“, „ама нямам наблизо разноцветни контейнери за разделно събиране“, „абе това не е моя работа, нали си плащам данъците на държавата“ и т.н. т.н.

Ето колко красиви и чисти, готови за преработка могат да бъдат събраните за няколко дена у нас отпадъци от опаковки. Събираме ги в една обща по-голяма чанта и после ги отнасяме за разделно изхвърляне в трицветните кофи в квартала. Намирам го за лесно, ненатоварващо и крайно необходимо действие. Боли ме, когато виждам чуден ресурс, който може да се използва още и още, вместо да замърси и без това позадръстената от боклук природа, да се изхвърля в общия кюп.

Много хора, отивайки на Запад, започват да изхвърлят разделно. Защото там има сериозни глоби ако не го правиш. По закон и тук има глоби. Но никой не прави контрол. За мен контролът от страна на държавата е нещо вторично и дори неприятно. Струва ми се всеки има мисъл, съвест и достатъчно възможности да вземе решение сам за себе си и да полага усилия да живеем по-чисто и разумно.

Ще се радвам, ако и ти го правиш. Защото само заедно можем да се измъкнем от боклучавото блато, което в момента сме подготвили за децата ни. Нали.

Писах още:
Планини от отпадъци произвеждаме всеки ден ние
Тонове опаковки за рециклиране
Тонове бутилки за рециклиране
Само малко желание …

p.s. Осъзнавам, че рискувам да стана досадна с периодично повдигане на темата тук, в блога ми и из социалните мрежи. Но ще го правя докато не видя наоколо си реално повече хора да започнат да събират и изхвърлят разделно. Така смятам за правилно.

Човек може много. „Пенкелер“ е отживяла дума

IMG_5152

Не рядко пъти чувам „Е стига де, и от това ли разбираш“ или „Ама и с това ли се занимаваш“. Леко с подигравателен тон, укорителен, съмняващ се, обиден. Чувам да се говори така и за други хора. И намирам това за доста демоде мислене. Лимитиращо и говорещо само за тесния хоризонт на изказващия се.

Някъде в соц-а си мислех преди, но всъщност от първата индустриална революция, а дори и от преди това сякаш специализацията на човек, тясната специализация се е ценяла още и още и е била издигана в култ. Специализацията явно е тясно свързана с отнемане на всякакви други способности, интереси и възможности на човека, за да задобрее в основната си област.

Да де, в соц-а имаше понятие „всестранно развития индивид“ и това бе върхът на сладоледа и само в истинското социалистическо общество можеха да съществуват такива индивиди. Да бе да.

Днес обаче, да се мисли едностранчиво за човека е крайно неприемливо и обидно. Да му се слага един етикет. С което се изключва всичко друго, което той е. (Елиф Шафак говори много добре за това в този си TED talk)

Например един човек да е дамгосан с етикет „гей“ и да не знаем нищо друго за всички негови качества, умения, способности, емоции, сили. Защото за него се казва само „гей“, „гей“, „гей“. Същото се случва и с „учен“. Или пък „инвалид“. Или пък „многодетна майка“. (примерите за думи не са случайни и могат да продължат още и още)

От нас зависи дали ще си сложим само един етикет. Дали ще позволим да ни сложат само един етикет. Дали другите ще виждат само едно нещо в нас. Или ще ни виждат в цялото ни многообразие. Цветни. Многоцветни. Каквито всъщност сме всички ние, хората.

Познавам прекрасен бизнесмен-предприемач с голям бизнес с повече от 500 служителя, който е лекар-психиатър по образование.

Познавам чудна дама социален предприемач, преподавател, вдъхновител, която е юрист по образование.

Познавам строителен инженер по образование, който професионално е програмист от топ ниво.

Познавам Анжела, която е с ДЦП, но е актриса, написала е книга и днес танцува на сцената на театъра в НБУ (на снимката).

Познавам минен инженер, голям капацитет в областта си, който отглежда пчели и вади мед, а отделно от това пише фейлетони и комични истории.

Познавам майка на три деца, която е радио журналист, а в свободното си време доброволства по много каузи.

Познавам смела жена, която освен международно известен математик в БАН е един от най-ключовите хора в българоезичната енциклопедия.

Познавам театрален режисьор, който решава за лятото да е барман, защото иска да има и тази опитност, и се справя чудесно и с това, разбира се.

Познавам толкова необикновени и разнолики хора, за всеки от които мога да кажа, че са успешни не в една и две области. (Вероятно и ти се досещаш за още примери, нали? Ако е така, чувствай се свободно да споделиш в коментар)

Смятам, че хората го можем. Винаги сме имали сили и капацитет много по-големи от това, което показваме в честия случай. Но днешното време е още по-предизвикателно и ни прави още по-разкриващи възможностите си.

Благодарна съм, че съм в това време.
И ви каня всеки да намери още свои скрити сили.
И да ги развие и покаже на света.

Планини от отпадъци. Произвеждаме. Ежедневно. Всички. Ние.

IMG_5001

Планини от отпадъци. Произвеждаме. Ежедневно. Всички. Ние.

Планини от отпадъци – хартии и пластмаси заварихме при посещението си на сепариращата площадка на Екопак в края на София.

Част от сепарацията изисква ръчна работа. Тук се вижда младеж, който придърпва отпадъците от опаковки към поточна линия. Горе, по линията няколко души ги разделят по тип и сортират. После се балират и отвеждат към преработка в различни места.

Производството на хартия е отговорно за около 43% от всички отсечени дървета. Рециклирането на 1 тон вестникарска хартия спестява около 1 тон дървесен пулп, а рециклирането на 1 тон принтер или факс хартия спасява малко повече от 2 тона.

Дърветата, които се отглеждат специално за използването им като целулоза, представляват 16% от световното производство.

Около 35% от твърдите общински отпадъци (преди рециклиране) са хартия и хартиени продукти.

Рециклирането на 1 тон вестникарска хартия увеличава обема на сметището с 3 куб.м. Освен рециклирани хартиените отпадъци могат да бъдат и изгаряни. При този процес от тях се отделя метан, който е опасен парников газ.

За разлика от другите рециклируеми материали, хартията не може да се рециклира отново и отново. Рано или късно, влакната стават твърде слаби или къси, за да бъдат използвани. Ето защо, при производството на нови хартиени продукти новите дървесни влакна се смесват с рециклирана хартия. Повечето кашони са смес от 50% нови и 50% рециклирани влакна.

Срок за разпадане на различни неща:
Хранителни отпадъци – около месец
Вестници – от 1 месец до цял сезон
Картон – 3-4 месеца
Хартия за копир – 2 години
Стари обувки – 10 години
Тухли и бетон – 100 години
Фолио и станиол – 100 години
Автомобилни гуми – между 120 и 140 години
Пластмаса и пластмасови бутилки – най-малко 180-200 години
Алуминиеви кенове – 500 години
Стъкло – 1000 години

Ще изхвърляме разделно, нали
IMG_4995

Писах още: Тонове опаковки за рециклиране, Тонове бутилки за рециклиране

IMG_5008

Благодаря на Екопак за възможността да посетя отново сепарираща площадка и да си припомня колко много още можем да спасим от планетата си.